В обгорените земи

43

Мина доста време преди Томас отново да успее да заспи. Не се съмняваше, че това беше Тереза. Също както при предишните им разговори беше усетил присъствието й, бе доловил нейните чувства. Отново бе с него, макар и за кратко. И когато тя приключи, пак бе заобиколен от безмерно празно пространство. Сякаш в дните на нейното отсъствие пространството е било изпълнено с някаква гъста течност, която бе изчезнала в мига на нейната поява.

Но какво ли искаше да му каже? Нещо ужасно щяло да се случи с него и трябвало да й има доверие? Не намираше никакъв смисъл в посланието. Колкото и страшни да бяха думите й, мислите му се насочваха към това, което каза накрая. Че пак ще бъдат заедно. Дали не бе само някаква фалшива надежда? Или означаваше, че трябва да преживее лошото, за да стигне до края, когато всичко ще бъде наред? Когато отново ще се съберат. Толкова много объркани и неясни възможности се гонеха из ума му.

Сънят не идваше и той се въртеше на земята, а денят ставаше все по-горещ. Почти бе привикнал с отсъствието на Тереза, както човек привиква с постоянна стомашна болка. На всичкото отгоре се чувстваше като предател и измамник, защото бе позволил на Бренда да стане негова приятелка.

Странно, но първият му порив бе да събуди Бренда и да разговаря с нея. Защо бе толкова объркан?

Все неща, които с нищо не му помагаха да заспи. Слънцето измина почти половината път до хоризонта, преди Томас да успее да задреме.

Почувства се малко по-добре в късния следобед, когато Нют го събуди. Сега вече краткото посещение на Тереза му се струваше като сън. Не можеше да повярва, че се е случило.

— Добре ли спа, Томас? — попита го Нют. — Как е рамото?

Томас седна и разтърка очи. Колкото и да бе странно, имаше чувството, че е спал дълбоко и е отпочинал. Опипа рамото си и отново остана изненадан.

— Чувствам го почти като здраво — болката е съвсем слаба. Не мога да повярвам, толкова силно ме болеше преди.

Нют погледна към езерните, които се готвеха да поемат на път, сетне пак се взря в него.

— Жалко, че нямаме време да си поговорим, приятелче.

— Аха. — Кой знае защо това накара Томас да си спомни за Чък и сърцето му се сви. Това пък извика спомени за Тереза. — Едно ще ти кажа: не виждам как ЗЛО може да са добрите.

— Какво?

— Спомняш ли си какво бе написала Тереза на ръката си, когато се събуди? Че ЗЛО е добро. Ще ти кажа, че ми е трудно да го повярвам. — В думите му се долавяше сарказъм.

— Е, как можеш да говориш такива неща, когато те ти спасиха живота?

— Да бе, истински светци. — Томас обаче не можеше да отрече, че се чувства объркан. Вярно, че му спасиха живота. Освен това работеше за тях. Но какво означаваше това? Нямаше представа.

Бренда се размърда до него и вдигна глава.

— Добро утро. Или вечер. Каквото и да е.

— Още един ден живот — отвърна Томас и после се сети, че може би Нют няма представа коя е Бренда. Наистина трябваше да разпита какво се бе случило с групата, след като го бяха простреляли. — Предполагам, че вие двамата вече сте се запознали? Ако не, Бренда, това е Нют, Нют — Бренда.

— Да, познаваме се — Нют се пресегна и стисна ръката й с престорена тържественост. — Все пак ти благодаря, че не позволи да видят сметката на този тип, докато беше далече от нас.

На лицето й се появи блед намек на усмивка.

— Аха, най-приятната част бе, когато се натъкнахме на едни типове, които искаха да ни отрежат носовете. Предполагам, че няма да мине много време и аз ще стана като тези хаховци.

Томас не знаеше какво да каже.

— Едва ли си по-напреднала от нас — измънка. — Спомни си, че…

Бренда не го остави да довърши.

— Знам де. Ще ме отведете там, където раздават вълшебно лекарство. — Тя се надигна, показвайки, че за нея разговорът е приключил.

Томас погледна към Нют, който сви рамене. После, докато се изправяха, го попита шепнешком:

— Тя ли е новата ти приятелка? Ще кажа на Тереза. — Нют се изкиска и се отдалечи.

Томас остана да седи още минута, докато се съвземе. Бренда, неговите приятели. Предупреждението, което бе получил. Избликът. Фактът, че им остават само няколко дни, докато прекосят планината. ЗЛО. Каквото и да ги очакваше оттатък, в безопасното пристанище.

Твърде много. Всичко това бе твърде много.

Трябва да спре да мисли. Беше гладен — ето над какво трябва да се съсредоточи. Той се надигна и тръгна да търси нещо за ядене. И Пържитиган не го разочарова.

Поеха на път веднага след като слънцето се спусна зад хоризонта, оставяйки оранжево петно след себе си. Томас беше уморен, със схванато от лежането на твърдата земя тяло и нямаше търпение да се поразтъпче.

Планината постепенно се превърна в неравни възвишения, които се издигаха все по-високо и по-високо с приближаването. Нямаше предпланини, равнината се простираше чак до внезапните стръмни склонове. Кафяви, грозни и безжизнени. Томас се надяваше, когато се приближат съвсем, да намерят подходящ маршрут нагоре.

Никой не говореше, докато вървяха. Бренда крачеше близо до него, но мълчеше. Не разменяше думичка дори с Хорхе. Томас не харесваше никак това ново положение на нещата. Появилата се неловкост в отношенията му с Бренда. Може би беше малко увлечен по нея, във всеки случай я харесваше също толкова, колкото Нют и Миньо. Макар и не колкото Тереза.

По тъмно, когато на небето изгряха звезди, към него се приближи Нют. Все още можеха да се ориентират добре в здрача. В тишината се чуваше хрущенето на стъпките им.

— Мислех си… — поде Нют.

— За какво? — Томас не се интересуваше особено, но нямаше нищо против да си поговорят.

— За ЗЛО. Нали си даваш сметка, че заради теб нарушиха собствените си разпоредби?

— Защо смяташ така?

— Те казаха, че няма правила. Казаха, че имаме време само колкото да се доберем до безопасното място. Никакви правила, помниш ли? Хората могат да мрат наляво и надясно, всякакви чудовища да ни гонят и изтребват. Не че се оплаквам, но… всъщност, радвам се, че си жив и си с нас.

— Благодаря — ухили се Томас.

— А и онези табели в града. Ама че странна история.

Томас погледна към Нют, но едва различаваше лицето му.

— Какво, да не завиждаш? — подхвърли шеговито, за да омаловажи факта, че всъщност въпросът бе наистина важен.

Нют се разсмя.

— Не, сбръчканяко. Просто нямам търпение да разбера какво се случва. И как ще свърши всичко това.

— Аха — кимна Томас. Не можеше да не се съгласи. — Онази дама каза, че само неколцина от нас стават за кандидати. И че аз съм най-добрият и не искат да ме изгубят, защото не било планирано да стане така. Не разбирам какво означава това. Беше свързано с онези цопла за гибелните зони.

Повървяха около минута, преди Нют да отвърне:

— Май не си заслужава сега да си блъскаме главите над това. Какво ще стане накрая, имам предвид.

И тогава Томас едва не му разказа за последния разговор, по-точно монолог на Тереза. Все пак намери сили да се сдържи.

Двамата повървяха още известно време мълчаливо, сетне Нют се отдалечи в мрака.

Изминаха няколко часа преди да подеме нов разговор, този път с Миньо. Размениха си доста приказки, но в края на краищата не си казаха нищо важно. Само колкото да убиват времето.

Томас усещаше лека умора в краката. Планината се приближи още. Вече беше доста по-хладно и той се чувстваше чудесно. Бренда се криеше някъде в тъмнината.

Продължиха нататък.

Когато в небето се показаха първите признаци за наближаващата зора и звездите започнаха да избледняват, Томас най-сетне набра кураж да се приближи до Бренда и да я заговори. Планината вече се извисяваше над тях и се виждаха отделни скали. Томас не се съмняваше, че ще стигнат подножието й, преди слънцето да се покаже над хоризонта.

— Здрасти — поде той. — Как си чувстваш краката?

— Добре — отвърна тя лаконично. — А ти? Мина ли ти болката в рамото?

— Не мога да повярвам колко бързо оздравя. Дори не го усещам много.

— Радвам се.

— Аха. — Той се напъна да измисли нещо друго. — Та значи, хмм, съжалявам са всички странни неща, дето ни споходиха. И за всичко, което… ти казах. Главата ми е пълна с всякакви дивотии и съм страшно объркан.

Тя го погледна и той видя, че изражението й се е посмекчило.

— Моля те, Томас. Няма нужда да се извиняваш. — Тя вдигна глава и впери поглед напред. — Просто ние с теб сме различни. А и нали ти си имаш приятелка. Не трябваше да те целувам и да ти говоря онези неща.

— Всъщност тя не ми е точно приятелка. — Съжали за думите си в мига, когато ги произнесе.

Бренда изпръхтя.

— Не ставай глупав. И не ме обиждай. Ако ще се опъваш на това — тя прокара ръка по тялото си от горе до долу, — по-добре е да имаш основателна причина.

Томас се разсмя и напрежението между тях съвсем се разсея.

— Права си. Но може би просто не те бива в целувките.

Тя го удари по рамото с юмрук — за щастие, по здравото.

— Не можеш да си представиш колко много грешиш. Повярвай ми.

Томас тъкмо се канеше да отговори нещо глупаво, когато застина неподвижно. Някой едва не се сблъска с него отзад, спъна се и се завъртя настрани Не можа да разбере кой е, защото погледът му бе втренчен напред и сърцето му почти бе спряло.

Небето бе просветляло значително и първият хълм вече се очертаваше на няколкостотин стъпки пред тях. На половината път до там сякаш от въздуха бе изникнала момичешка фигура. Вървеше насреща с бърза крачка.

В ръцете си държеше дълга тояга, на края на която бе завързано зловещо на вид острие.

Беше Тереза.