В обгорените земи

42

Тайнствените непознати се оказаха верни на думата си.

Следващия път, когато Томас се събуди, висеше във въздуха, пристегнат за платнена носилка, която се поклащаше напред-назад. Беше закачена на дебело въже, преметнато през пръстен от синкав метал, което го спускаше от нещо огромно, и всичко това бе придружено от оглушителни тътнежи, като онези, които бе чул, когато дойдоха за него. Той се вкопчи ужасен в ръба на носилката.

Не след дълго усети слаб удар и тогава около него изникнаха безброй лица. Миньо, Нют, Пържитиган, Арис и останалите езерни. Въжето, с което бе закачен, се освободи и изчезна нагоре. После, почти веднага, огромният летящ съд, от който го бяха спуснали, се изгуби в яркото сияние на слънцето над тях. Тътнежът му утихна и скоро от него не остана и следа.

И тогава всички заговориха едновременно.

— Какво беше това?

— Добре ли си?

— Какво ти направиха?

— Кои бяха тези?

— Да не си ходил да се забавляваш на берга?

— Как ти е рамото?

Томас не отговори и се помъчи да стане. Едва сега осъзна, че все още е завързан с въже за носилката. Потърси Миньо с очи.

— Малко помощ?

Докато Миньо и останалите го развързваха, Томас бе споходен от обезпокоителна мисъл. Хората от ЗЛО бяха реагирали доста бързо, за да го спасят. От думите им заключи, че това бе нещо, което не бяха планирали, но въпреки това го бяха направили. Което означаваше, че ги следят постоянно и биха могли да се намесят във всеки един момент.

Но досега не бяха го сторили. Колко души загинаха през това време? И защо промениха поведението си заради Томас? Само защото е бил ранен с ръждясал куршум?

От всички тези мисли му се зави свят.

Веднага щом го освободиха от въжетата, той стана и се протегна. Денят бе топъл, почти нетърпимо горещ и докато се протягаше, той осъзна, че не усеща никаква болка — нито в рамото, нито в мускулите си. Огледа се и установи, че е облечен с нови дрехи и че под левия му ръкав се подава превръзка. А после му хрумна нова мисъл.

— Ей, момчета, какво правите на открито? Кожата ви ще изгори!

Миньо не отговори и посочи зад него. Томас се обърна и установи, че там има паянтов навес. Беше сплетен от клони и изглеждаше, че всеки миг ще рухне. Но бе достатъчно голям да осигури заслон за всички.

— Най-добре да се скрием там — предложи Миньо. Томас осъзна, че бяха излезли изпод навеса само за да видят как го спускат от небето. От берга? Хорхе бе нарекъл онази странна летяща конструкция берг.

Групата се отправи към навеса и Томас трябваше поне десет пъти да им обещае, че ще разкаже преживяванията си, когато стигнат там. Бренда се намести неусетно до него. Не му подаде ръка, но въпреки това Томас почувства известно облекчение. Тя не промълви нито дума, той също.

Ужасният град на побърканяците се намираше на няколко мили от тях в южна посока. На север планините се издигаха само на ден-два път от тях. Бяха назъбени и безжизнени, завършващи с кафеникави върхове. Огромните цепнатини по склоновете им навеждаха на мисълта, че някакво гигантско чудовище е стоварвало върху тях брадвата си, за да даде воля на своя гняв.

Стигнаха заслона, дървото бе толкова сухо, че щеше да пламне при първата искра. Сякаш стоеше тук от хиляди години — може би бе построен от фермери по времето, преди светът да бъде опустошен. Истинска загадка бе как е оцелял досега.

— Е, добре — поде Миньо, след като се озоваха на сянка. — Сядай в дъното, настани се удобно и започни да разказваш.

Томас не можеше да повярва колко добре се чувства. Само тъпа болка в рамото и нищо повече. Не усещаше и следа от погълнатата дрога. Каквото и да му бяха сторили докторите от ЗЛО, беше невероятно. Той седна в ъгъла, изчака и другите да се настанят и ги огледа като учител, преди да започне урока.

Миньо седна последен, до Бренда.

— Ами, да чуем за приключенията ти на големия лош космически кораб.

— Сигурен ли си, че е такъв? — попита Томас. — Колко дни път ни остават до планините? И до безопасното място — ако е там?

— Пет дена, пич. Но знаеш, че не можем да вървим под това слънце. Така че първо ще ни разкажеш всичко, сетне ще поспим и когато се стъмни, потегляме. Започвай.

— Ясно — кимна Томас, чудейки се какво ли са правили, докато бе отсъствал. Не че това имаше значение. — Спестете си въпросите за края, деца. — Никой не се засмя на шегата и той се покашля смутено. — Хората от ЗЛО всъщност дойдоха да ме вземат. Непрестанно губех съзнание и те ме откараха при някакви лекари, които се погрижиха за мен. Чух ги да говорят, че това не трябвало да се случва, че пистолетът бил непредвиден фактор. Куршумът от него предизвикал тежка инфекция и предполагам, че не след дълго щях да умра.

Момчетата го гледаха с безизразни лица. Томас знаеше, че ще им е трудно да приемат и разберат цялата история.

— Просто ни кажи какво си чул.

Той продължи с обясненията. Всяка подробност, която можеше да си спомни, всеки, дори най-откъслечният разговор. За гибелните зони и кандидатите. За променливите. Все още не намираше някакъв смисъл във всичко това. Някои от езерните — а също Хорхе и Бренда — изглеждаха объркани.

— Това изяснява поне някои неща — заяви накрая Миньо. — Вероятно е свързано с табелите за теб из града.

Томас сви рамене.

— Радвам се, че сте щастливи да ме видите жив.

— Ей, ако искаш да си водач, нямам нищо против — рече Миньо. — Но наистина съм щастлив, че си сред нас.

— Не, благодаря. Задръж поста.

Миньо не отговори. Томас виждаше, че все още е впечатлен от надписите. Какво ли искаха да кажат ЗЛО с тези табели? Защо той трябва да е водачът? И как трябва да реагира той?

Нют се надигна с угрижено лице.

— Значи всички ние сме потенциални кандидати за нещо. И може би целта да преживеем тези ужаси е да отсеят от нас неподходящите. По някаква причина тази история с пистолета и ръждивия куршум не е била част от теста. Или променливите, както ги наричат. Ако Томас е обречен да умре, не бива да става от инфекция.

Томас прехапа устни и кимна. Точно заключение.

— Изводът от всичко това е, че те ни наблюдават постоянно — заговори Миньо. — Също както го правеха в лабиринта. Някой да е виждал наоколо бръмбар острие?

Неколцина от езерните поклатиха глави.

— Какво, по дяволите, е бръмбар острие? — попита Хорхе.

— Дребно механично насекомо, което ни следеше с камери в лабиринта — отвърна Томас. Хорхе завъртя очи.

— Ясно. Извинете, че попитах.

— Лабиринтът несъмнено се намираше на закрито — обади се Арис. — Но сега няма начин да сме в нещо подобно. Макар че, разбира се, може да използват сателити, за да ни следят.

Хорхе се покашля.

— Какво прави Томас толкова специален? Тези надписи из града, че трябвало той да е водачът, начинът, по който се появиха тук и го измъкнаха, за да го спасят. — Той погледна към Томас. — Не искам да съм лош, мучачо — просто проявявам любопитство. Какво те прави по-добър от останалите?

— Не съм специален — отвърна Томас, макар да имаше усещането, че крие нещо. Само че нямаше представа какво точно. — Нали чухте какво си приказваха? Има много начини да умрем тук, но куршумът не е бил от предвидените. Не аз — той е объркал всичко.

— И все пак — продължи с ехидна усмивка Хорхе. — Оттук нататък ще стоя близо до теб.

Още неколцина заговориха един през друг, но Миньо им даде знак да спрат. Настоя всички да поспят преди нощния преход. Томас не възрази, през последния час се бе изморил достатъчно. Може би защото тялото му все още оздравяваше или заради горещината. И в двата случая сънят го зовеше.

Нямаха одеяла и възглавници, затова Томас просто се сви на земята, опрял глава на скръстените си ръце. Бренда отново се озова до него, макар че все още не му бе проговорила. Томас не знаеше как да постъпи с нея.

Той си пое дълбоко въздух, затвори очи и се опита да прогони спомените за случилото се от последните дни. Малко след това се унесе и заспа.

Слънцето все още сияеше в небето, когато в ума му прозвуча един глас и го събуди.

Момичешки глас.

Гласът на Тереза.

След дни на мълчание Тереза отново разговаряше с него телепатично и се стремеше да каже колкото може повече.

„Том, не се опитвай да ми отговаряш, а само слушай. Утре с теб ще се случи нещо ужасно. Нещо наистина ужасно. Ще те боли и ще се изплашиш. Но искам да ми се довериш. Каквото и да се случи, на каквото и да станеш свидетел, каквото и да чуеш, каквото и да си мислиш, трябва да ми имаш доверие. Няма да мога да разговарям с теб.”

Тя замълча за малко, но Томас бе толкова слисан и полагаше такива усилия да разбере какво му казва — и да се опита да го запомни, — че не успя да отговори, преди да е продължила.

„Трябва да приключваме. Известно време няма да ме чуваш.”

Още една пауза.

„Не и докато не се съберем отново.”

Той понечи да каже нещо, но гласът й замлъкна и Томас осъзна, че отново е сам.