В обгорените земи

52

Задната страна на вратата излъчваше зелено сияние и превръщаше тясното помещение в потискаща, зловеща килия. Сигурно щеше да избухне в сълзи, щеше да хлипа като малко, изплашено дете, ако главата не го болеше толкова силно. Имаше чувството, че черепът му ще се сцепи, че очите му са от кипяща лава.

Но дори в този момент една друга болка, от загубата на Тереза, разяждаше още по-силно сърцето му. Просто не биваше да се поддава на плача.

Не след дълго Томас изгуби всякаква представа за времето. Сякаш този, който бе решил да го затвори тук, му даваше шанс да осъзнае участта си, докато чака да настъпи краят. Да изпие докрай горчивата чаша от предателството на Тереза.

Измина час. Може би два или три. А може да бяха само трийсетина минути. Нямаше никаква представа.

А после се появи свистенето.

На бледата светлина от вратата се виждаха тънки струйки от мъгла, извиращи от дупките в издатините на стената. Той завъртя глава, пращайки нови вълни на болка към черепа, и видя, че мъглата блика от всички отвори.

Свистенето бе като зловещо съскане на безброй пепелянки.

„Това е значи” — рече си обречено Томас. Нима след всичко, което бе преживял, щяха да го убият с отровен газ? Колко глупаво. Глупаво и пак глупаво. Беше надвил скръбниците и побърканяците, бе оцелял от огнестрелната рана и инфекцията. ЗЛО. Те го бяха спасили! А сега щяха да го довършат с отровен газ?

Той приседна и усети остра болка в хълбока. Огледа се, потърси нещо, с което да опита…

Умората взе да го надвива.

Нещо не беше наред с дишането му.

Газът.

Умора. Болка. Пълно изтощение.

Ала продължаваше да вдишва газ. Нямаше как иначе.

Толкова… бе… уморен…

Вътре в него. Не е… наред…

Тереза. Защо трябваше да свърши по този начин?

Уморен…

Малко преди да изгуби напълно съзнание, чу главата му да се удря в пода.

Предателство.

Умора…