В обгорените земи

40

Ударът повали Томас назад, той се завъртя и падна възнак на земята. Въпреки пронизващата болка и бученето в ушите успя да чуе още един изстрел, после сумтене и пъшкане, последвано от метално издрънчаване на цимента.

Обърна се на една страна, притиснал с ръка кървящата рана. Звънтенето в ушите му се усилваше и той едва успя да забележи с крайчеца на окото, че русолявият е повален на земята. Някой го налагаше здравата с юмруци.

Миньо.

Томас надигна глава и огледа щетите. В рамото му имаше малка дупка, от която се стичаше кръв. Болеше ужасно. Болка, която го накара да забрави напълно главоболието. И която се разпространяваше по тялото му.

Нют се бе надвесил над него с угрижено лице.

— Той ме простреля — промълви с разтреперан глас Томас. Усещаше, че отново ще изгуби съзнание — за втори път през този ден.

Някой подаде на Нют риза и той притисна с нея раната. Това прати нова вълна на болка по тялото му. Светът наоколо избледня с няколко тона.

„Дано да изгубя съзнание — заповтаря си той. — Поне да я няма болката.”

В далечината се чуваха гласове.

— Мога да извадя тази гадост от него. — Това бе гласът на Хорхе. — Но ще ми трябва огън.

— Нямаме време да го правим тук. — Дали не бе Нют?

— Първо да се махнем от този проклет град. — Определено сега говореше Миньо.

— Добре. Помогнете ми да го носим. — Непознат глас.

Нечии ръце го уловиха под мишницата. Отново болка.

Някой предложи да броят до три. Ужасна болка. Едно. Две. Оооох! Три!

Вдигнаха го и болката изригна с нова сила.

И тогава най-сетне дойде благодатният мрак.

Събуди се със замътен ум. Светлината бе заслепяваща и не посмя да отвори напълно очи. Тялото му подскачаше, нечии ръце го държаха. Чу неравно дишане, трополене на крака по паважа. Някой извика, но Томас не можа да разбере думите. В далечината се носеха налудничавите викове и крясъци на побърканяците. Явно ги преследваха.

Горещина. Топъл, изгарящ въздух.

Пламтяща болка в рамото. Тя се разля по тялото и той отново изгуби съзнание.

Томас отвори очи.

Този път светлината не бе толкова заслепяваща. Златистото сияние на здрача. Лежеше по гръб на твърда земя. Едно камъче се впиваше болезнено в кожата му, но беше песен на славей, сравнено с нагорещената пръчка в рамото. Наоколо сновяха хора и разговаряха с ниски, шепнещи гласове.

Виковете на побърканяците бяха утихнали. Не виждаше нищо, освен небето над себе си. Нямаше и помен от високи сгради. И тази болка в рамото.

Някъде наблизо бе запален огън. Усещаше топлината да се разлива по тялото му.

— Най-добре да го държите здраво — изрече един глас. — За ръцете и краката.

Макар умът му да бе забулен в мъгла, това не му прозвуча никак добре.

Нещо ярко проблесна над него, по-силно дори от слънчевата светлина. Нож? Но защо сияеше в червено?

— Ще боли ужасно. — Нямаше представа кой го казва.

После чу съскане и сякаш в рамото му изригнаха хиляди чували с динамит.

Умът му потъна в мрак за трети път.

Този път, когато се пробуди, имаше чувството, че е изминало доста време. Отвори очи и видя звезди в тъмното небе. Някой го държеше за ръката. Опита се да завърти глава, но това пробуди нови вълни на терзание.

Не можеше да види, но бе сигурен, че до него седи Бренда.

Кой друг би могъл да бъде? Кой знае защо имаше чувството, че сега болката е далеч по-силна от преди. Само че, възможно ли бе това? Нещо разяждаше тялото му, нещо, наподобяващо постепенно набираща сила болест. Нещо лошо, като пълзящи из жилите му червеи.

Болката бе дълбока и раздираща. Стомахът му се бе свил, в кръвоносните му съдове сякаш течеше огън.

В едно бе сигурен — че нещо не е наред с него.

Отново се унесе.

На другата сутрин го събуди изгревът. Първото, което осъзна бе, че Бренда вече не го държи за ръката. После усети хладния въздух по кожата си и от това му стана по-добре.

Почти веднага след това се върна болката, пулсираща, загнездила се във всяка фибра на тялото му. Вече нямаше нищо общо с раната от куршум в рамото. Нещо бе станало с целия му организъм.

Възпаление. Тази дума изплува в съзнанието му.

Не знаеше дали ще може да преживее следващите минути. Или часове. Какво оставаше за цял един ден? Отчаянието го завладя напълно. И тогава започнаха да стават странни неща.

Другите го чуха преди него. Миньо и останалите внезапно наскачаха и започнаха да оглеждат трескаво небето. Небето? Защо им бе да го правят?

Някой — Хорхе вероятно — извика думата „бергът”.

Томас също го чу. Нисък тътнеж, състоящ се от множество думкания. Усилваше се и скоро започна да му се струва, че звукът се поражда вътре в главата му, че разтърсва челюстите му и кара тъпанчетата да трептят неудържимо. Постоянно, равномерно туптене, като че произхождащо от най-големия барабан на света или от някоя гигантска и тежка машина. Вдигна се вятър и Томас си помисли, че отново се задава буря, но небето оставаше лазурно. Не се виждаше нито едно облаче.

Мощните звуци засилиха болката и заплашиха отново да го пратят в несвяст. Но този път той се съпротивляваше, изпълнен с отчаяното желание да разбере какво поражда тези звуци. Миньо извика нещо и посочи на север. Томас нямаше сили да извърне глава натам. Вятърът караше дрехите му да плющят. Изведнъж до него се появи Бренда и отново го хвана за ръката.

Тя доближи лицето си до неговото. Косата й се развяваше от вятъра.

— Съжалявам — извика тя. — Не исках да… зная какво ти е, но… — Тя млъкна объркана.

За какво ли говореше? Защо не му обясни какви са тези ужасни звуци? Толкова много го болеше…

На лицето й се изписа любопитство. Тя зяпна с уста и в този миг бе избутана от двама…

Томас отново се сгърчи от болка. Двама души със странни дрехи, каквито не бе виждал досега. Тъмнозелени комбинезони с изписани на гърдите думи. Лицата им бяха скрити от защитни очила. Не, не бяха очила. Нещо като противогази. Изглеждаха огромни, чуждоземни. Като някакви зловещи човекоядни насекоми.

Един от тях го сграбчи за краката. Другият пъхна ръце под мишниците му и Томас извика от болка. Те го вдигнаха и го понесоха. Едва сега Томас намери сили да съсредоточи поглед върху надписите на гърдите им.

ЗЛО.

Мракът отново се върна. За щастие, заедно с него изчезна и болката.