В обгорените земи

60

Наоколо с оглушителни трясъци се сипеха светкавици, от земята изригваха пясъчни фонтани. Чуваха се писъци на ранени, един от тях, момичешки, внезапно замлъкна. И този вездесъщ мирис на изгоряло. Дъждът от мълнии секна също тъй внезапно, като бе започнал. Но светкавиците продължиха да озаряват облаците, сега вече започна да вали сякаш небето се бе продънило.

Томас не бе помръднал от началото на пороя светкавици. Нямаше никаква причина да смята, че ще е в безопасност някъде другаде, освен там, където лежеше. Но веднага щом светкавиците утихнаха, той се изправи и се огледа.

Чудовището, с което допреди малко бе впримчен в двубой, лежеше мъртво, с обгорено до кръста тяло, другата половина липсваше. Тереза се бе изправила над своя противник и продължаваше да го налага с равномерни движения, разбивайки последните крушки. Миньо бавно се надигаше. Недалеч от него стоеше и задъханият, изтощен до смърт Нют. Пържитиган се бе превил и повръщаше. Други лежаха на земята, а неколцина — между които Бренда и Хорхе — все още се сражаваха. Гръмотевиците продължаваха да ечат над тях, но светкавиците бавно се отдалечаваха.

Томас трябваше да направи нещо. Тереза бе недалеч от него, все още приведена над мъртвия си противник, дишайки тежко.

„Трябва да потърсим някакво убежище!” — рече й мислено той.

„Колко време ни остава?”

Томас погледна часовника.

„Десет минути.”

„Тогава да влезем в саркофазите.” — Тя посочи най-близкия, разтворен като идеално разрязано през средата яйце и пълен наполовина с вода.

Идеята му се понрави.

„Ами ако не успеем да ги затворим?”

„Да имаш по-добро предложение?”

„Не.” — Той я улови за ръката и се затича.

„Трябва да кажем и на другите!”

„Сами ще се досетят.” — Томас знаеше, че не бива да губят време — всеки момент от небето можеха да се посипят нови мълнии. Не им оставаше друго, освен да разчитат, че приятелите им ще са също толкова съобразителни.

Стигнаха саркофага тъкмо когато няколко светкавици удариха в земята около тях. Силен звън ечеше в главата на Томас. От небето се сипеше дъжд, примесен с пясък. Той надзърна в саркофага, но там нямаше нищо, само локва кална вода. Лъхна го тежка, непоносима смрад.

— Побързай! — извика и прекрачи вътре.

Тереза го последва. И двамата коленичиха и се вкопчиха в стените — ръбовете бяха облицовани с гума и лесни за хващане. Томас се запъна с крака, пресегна се, улови тежкия похлупак и го завъртя към себе си.

В този момент дотичаха Бренда и Хорхе. Томас почувства облекчение, че са се справили.

— Има ли място за нас? — извика Хорхе, за да надвие грохота на бурята.

— Влизайте — отвърна също на висок глас Тереза.

Двамата се прехвърлиха през ръба и цопнаха в локвата.

Стана тясно, но все още се побираха. Томас се дръпна, като придържаше похлупака леко отворен — дъждът плющеше по повърхността му. Веднага щом всички приведоха глави, Томас спусна капака до долу. Грохотът на бурята поутихна, остана само трополенето на дъжда. Макар че Томас все още чуваше звън в ушите.

Можеше само да се надява, че другарите му ще се досетят да се скрият в останалите саркофази.

— Благодаря, че ни пусна, мучачо — каза Хорхе, след като си пое дъх.

— Няма защо — отвърна Томас. Мракът вътре в саркофага бе непрогледен, но той знаеше, че Бренда седи до него, а Тереза и Хорхе са в другия край.

— Е, не бяхме сигурни дали ще искаш да ни вземеш — подхвърли Бренда. — Това беше добра възможност да се отървеш от нас.

— Това ли е безопасното място? — попита Тереза.

Томас натисна копчето за осветяване на циферблата — оставаха им още седем минути.

— В този момент мога само да се надявам, че е така. Току-виж след няколко минути саркофазите се завъртят и ни спуснат долу, в някоя уютна стаичка, където всички ще си живеем задружно и щастливо. Или пък не.

Тряс!

Томас извика — нещо се бе стоварило отгоре върху капака с такава сила, че едва не го оглуши. Мъничка дупка — просто тънък сноп сребриста светлина — се появи отгоре и през нея се нижеха капки.

— Сигурно е била светкавица — предположи Тереза.

Томас разтърка уши, свил лице в болезнена гримаса.

— Още няколко такива и ще се върнем там, откъдето започнахме. — Гласът му звучеше приглушено.

Нова проверка на часовника. Пет минути. Водата капеше през отвора в локвата долу, измъчваше ги нетърпимата смрад, камбаните в главата на Томас не стихваха.

— Не точно такива бяха представите ми, хермано — оплака се Хорхе. — Мислех си, че веднага щом се покажем тук, големите чичковци ще дойдат да ни приберат. И ще ни излекуват. Изобщо не ми хрумна, че ще бъдем затворени в някаква проклета вана, в очакване да ни изпържи някоя светкавица.

— Колко още? — попита Тереза.

— Три минути — отвърна Томас.

Навън бурята все така бушуваше, светкавици се удряха в земята, дъждът трополеше върху капака.

Нов трясък и още една дупка в похлупака, този път по-широка и през нея нахлу вода, заливайки Хорхе и Бренда. Чу се остро свистене, светкавицата бе загряла метала отвън и от него се вдигаше пара.

— Няма да изкараме още дълго тук! — извика Бренда. — Дори е по-зле, отколкото да бяхме отвън!

— Остават само две минути! — каза Томас. — Дръжте се!

Навън се появи някакъв нов звук. В началото бе слаб, но съвсем отчетлив въпреки бурята. Бръмчене. Дълбоко и ниско. То нарастваше бързо и скоро Томас усети, че цялото му тяло вибрира.

— Какво е това? — попита Тереза.

— Нямам представа — отвърна Томас. — Но ако съдя по случилото се досега, не мисля, че ще е нещо, което да ни зарадва. Остава ни още една минута.

Звукът набираше сила. Вече заглушаваше бурята и трясъка на гръмотевиците. Стените на саркофага се тресяха. Томас чу силен порив на вятъра отвън, някак си различен от досегашните. По-мощен. Почти… изкуствен.

— Последни трийсет секунди — обяви той и внезапно бе завладян от колебание. — Може би сте прави. Може би пропускаме нещо важно. Мисля… да погледна.

— Какво? — почти подскочи Хорхе.

— Трябва да разберем какво причинява този звук. Хайде, помогнете ми да вдигна капака.

— Та някоя голяма и яка мълния да ни изпържи задниците?

Томас опря длани на покрива.

— Налага се да поемем този риск. Хайде, бутайте!

— Прав е — подкрепи го Тереза и също вдигна ръце.

Бренда последва примера й, сетне и Хорхе се присъедини към тях.

— Едно… две… три! — изкомандва Томас.

Те всички тласнаха капака нагоре, но се оказа, че силата им е била прекомерна. Капакът се преобърна рязко и тупна на земята, оставяйки саркофага напълно открит. Дъждът ги заля мигновено, сега падаше почти хоризонтално, тласкан от неистовия вятър.

Томас присви очи, втренчил поглед в това, което се спускаше на земята, едва на трийсетина крачки от тях. Беше огромно и кръгло, с трепкащи светлини и изпускащи синкави пламъци сопла. Същият кораб, който го бе спасил след прострелването. Бергът.

Томас погледна часовника и откри, че тъкмо се е изнизала последната секунда. Сетне отново вдигна глава.

Бергът се приземи върху разтворени носещи крака и огромната метална врата на товарния му отсек започна бавно да се отмества.