В обгорените земи

63

През следващите няколко часа Томас се опитваше да освободи ума си от всякакви тежки мисли.

Беше проявил воля и решимост, но след това напрежението от преживяното бе оказало своето въздействие и той се почувства уморен. Групата с радост се отдаде на заслужен отдих. Топла храна. Освежителни напитки. Медицински грижи. Дълъг престой под душа. И чисти дрехи.

Томас обаче не можеше да не се отърве от мисълта, че всичко това вече се е случвало. Че веднъж вече бяха успели да приспят бдителността им и да ги отведат до поредния шок, както беше със събуждането в спалнята, след като ги спасиха от лабиринта. Но наистина, какво можеха да сторят? Дейвид и хората му не отправяха никакви заплахи, не вършеха нищо, което да буди тревога.

Освежен и задоволил глада си, Томас бе седнал на тясна кушетка в една продълговата стая в централната част на берга. Известно време избягваше Тереза, но тя го намери и се настани до него. Все още му беше трудно в компанията й, още по-трудно бе да разговаря с нея. В главата му се блъскаха объркани мисли.

Даваше си сметка, че не могат да предприемат нищо. Нито знаеха как се управлява бергът, нито накъде да го насочат. Налагаше се за пореден път да оставят нещата в ръцете на ЗЛО, каквото и да бе тяхното решение.

— За какво си мислиш? — попита най-сетне Тереза.

Томас се зарадва, че го заговори на глас — не беше сигурен, че е готов отново да разговаря с нея телепатично.

— За какво си мисля ли? Ами, най-вече се опитвам да не мисля.

— И аз. Може би трябва поне за известно време да се наслаждаваме на тишината и покоя.

Томас я погледна. Седеше до него, сякаш помежду им не бе се променило нищо. Като че ли все още бяха най-добри приятели. И това му се струваше непоносимо.

— Ужасно се дразня, че се държиш, сякаш нищо не е станало.

Тереза завъртя глава към него.

— Опитвам се да забравя — също като теб. Виж, не съм глупачка. Зная, че никога няма да сме същите. Но все още не бих променила нищо. Това бе план и той сполучи. Ти си жив и няма по-важно нещо за мен. Може би някой ден ще ми простиш.

Томас едва не я намрази, че можеше да говори така хладнокръвно и разсъдливо.

— Единственото, което ме интересува, е как да спра тези хора. Това, което правят с нас, не е редно. Няма значение дали съм бил част от него. Не е справедливо и толкоз.

Тереза се протегна, после облегна глава на страничната подложка.

— Томас, осъзнай се. Може да са изтрили спомените ни, но не са ни махнали мозъците. И двамата сме част от това и когато ни разкрият всичко — когато си спомним защо сме тук, — ще правим каквото ни наредят.

Томас се замисли, но осъзнаваше, че вече не може да се съгласи с нея. Преди сигурно би могъл, но не и сега. Ала нямаше никакво намерение, нито желание да го обсъжда с Тереза.

— Може би си права — рече той уклончиво.

— Кога за последен път успяхме да се наспим? — смени тя темата. — Кълна се, че не помня.

— Аз пък помня. За мен беше в газовата камера. След като ме халоса с дръжката на копието по главата.

— Както вече неведнъж ти казах — съжалявам. Поне ти успя да си отдъхнеш. Не съм мигнала през цялата нощ, докато те нямаше. Всъщност не съм мигвала цели два дена и нощи.

— Бедното момиче! — Томас се прозя. Не можа да се сдържи, той също бе уморен.

— Хъммм?

Той я погледна. Беше затворила очи и дишаше бавно и равномерно. Беше заспала както си говореха. Огледа и останалите момчета и момичета от двете групи. Всички спяха с изключение на Миньо — той се опитваше да заговори едно хубаво момиче, но очите й бяха затворени. Хорхе и Бренда не се виждаха никъде, а това му се стори странно и дори обезпокоително.

Едва тогава осъзна колко много му липсва Бренда, ала междувременно и неговите клепачи започнаха да натежават и умората да го надвива. Докато се унасяше в сън, реши, че после ще има достатъчно време да я потърси. След това се предаде и мракът бавно погълна съзнанието му.