В обгорените земи

27

Докато влизаше в коридора, Томас чуваше зад гърба си стъпките на Хорхе. Вътре миришеше на влага и плесен, от тавана капеше вода и звукът от пръските по някаква причина го накара да си помисли за капеща кръв.

— Продължавай напред — заръча отзад Хорхе. — Има една стая в дъното. Не забравяй обаче, че решиш ли да ми посегнеш, всички ще умрат.

Томас искаше да се обърне и да му изкрещи, но се сдържа.

— Не съм глупак. Може да оставиш за малко ролята на мъжкар.

В отговор мъжът отзад се разсмя.

След още няколко минути Томас стигна дървена врата с кръгла сребриста дръжка. Отвори я и спря, най-вече за да покаже на Хорхе, че все още има някакво достойнство. Но щом пристъпи вътре, се обърка. Беше се озовал в непрогледен мрак.

Той усети, че Хорхе пристъпва зад него, после се чу шумолене на парче плат и изведнъж помещението се озари от ярка светлина. В началото Томас замижа, после отвори леко очи, колкото да установи, че побърканякът бе дръпнал пердето от прозореца. От здрав прозорец. Отвън се виждаше ярка слънчева светлина и бетон.

— Сядай — нареди Хорхе и посочи един стол. Томас прецени, че това е добро начало — Хорхе очевидно бе решил, че наистина е за предпочитане да разговарят. Разбира се, когато срещу теб е побърканяк, не знаеш какво точно да очакваш.

Освен двата стола в стаята имаше само една маса. Томас се настани на единия стол, Хорхе зае втория и се облегна с лакти на масата. Лицето му бе безизразно, очите — втренчени и Томас.

— Говори.

Томас осъзнаваше, че трябва да обмисли внимателно това, което ще каже, но и че няма никакво време.

— Добре… — Той се поколеба. — Виж, одеве те чух да споменаваш ЗЛО. Знаем за тези типове. Наистина ще ми е интересно да науча нещо повече за тях.

Хорхе не се поддаде, изражението му си остана сурово и заплашително.

— Не аз ще говоря сега, а ти.

— Да, зная. — Томас придърпа стола си до масата. Имаше нужда да се успокои и затова си позволи малко отклонение. — Трудно ми е, защото не знам какво ви е известно. Затова ще предположа, че сте глупаци, които не са наясно с нещата.

— Съветвам те да не използваш за нас термини като „глупаци”.

Томас се покашля объркано.

— Беше само един израз.

— Карай по същество.

Томас си пое дъх.

— В началото бяхме около петдесет. Момчета и… едно момиче. — Усети пробождаща болка. — Сега сме само единайсет. Не зная много подробности, но съм сигурен, че всичко това е дело на ЗЛО. Вършеха разни неща с нас със съвсем конкретна Цел. Започнахме от едно място на име Езерото, което се намира в сърцевината на каменен лабиринт, обитаван от същества, иаречени скръбници.

Той млъкна, търсейки някаква реакция по лицето на Хорхе. Но той го гледаше все така равнодушно.

А след това Томас му разказа всичко. За живота в лабиринта, как са избягали и са се надявали, че най-сетне са в безопасност, как всичко се е оказало поредният ход от плановете на ЗЛО. Разказа му за Плъха, за задачата, която им бе поставил — да се опитат да преодолеят сто мили на север до едно място, което нарекъл „безопасно пристанище”. Как минали през тунела, какво преживели там, за прекосяването на пустинята.

Разказа на Хорхе цялата история. Колкото повече говореше, толкова по-налудничава му се струваше тя. Ала въпреки това не спираше. Направи го с надеждата, че ЗЛО са врагове на побърканяците, както и техни.

Не спомена само Тереза — тя бе единственото, което пропусна.

— Така че ние сме специални с нещо — заключи Томас. — Иначе не биха си правили труда. Каква би била целта?

— Като стана дума за цели — отвърна Хорхе, който бе мълчал през последните десет минути, — вашата каква е?

Томас не бързаше да отговори. Това бе мигът. Единственият му шанс.

— Е? — подкани го Хорхе.

— Ако вие… ако ни помогнете, искам да кажа, ако неколцина от вас ни придружат до безопасното място…

— Е, и?

— Тогава може би и вие ще сте на сигурно… — Томас най-сетне бе стигнал момента, който бе планирал от самото начало. Надеждата, вдъхната от Плъха. — Казаха ни, че сме болни от изблика. И че ако стигнем до онова място, ще бъдем излекувани. Казаха, че имат лек. Ако ни помогнете, може би ще излекуват и вас. — Томас млъкна и погледна въпросително Хорхе.

Нещо се бе променило — почти неуловимо — в лицето на другия и в този момент Томас осъзна, че е победил. За един кратък миг мярна там проблясъка на надеждата и това бе достатъчно.

— Лек — произнесе побърканякът.

— Лек — кимна Томас, като внимаваше да не прекалява с обещанията.

Хорхе се облегна назад и скръсти ръце. Имаше замислен вид.

— Как се казваш?

Томас се изненада от въпроса. Беше сигурен, че вече му е казвал името си. Но сега не беше моментът за погрешни действия.

— Хайде, кажи си името — повтори Хорхе. — Бас държа, че си имаш такова, хермано.

— О, извинявай. Томас.

По лицето на Хорхе отново пробягна нещо — пробуден спомен? Примесен с изненада.

— Томас, значи. Томи ли ти викат? Или Том?

От последното го заболя, защото си припомни Тереза.

— Само… Томас.

— Добре, Томас. Нека те попитам нещо. Имаш ли поне някаква представа в този твой нещастен мозък какво прави избликът с хората? Приличам ли ти на болен от толкова ужасна болест?

— Не — побърза да отговори Томас.

— Не? И на двата въпроса?

— Да. Искам да кажа, не. Тоест, отговорът и на двата въпроса е „не”.

Хорхе се засмя — или по-скоро изви нагоре ъгълчетата на устните си. Томас си помисли, че може би се наслаждава на всичко това.

— Мучачо, избликът действа на стадии. Всеки жител на нашия град е болен и не съм изненадан да науча, че това важи и за вас. Някои — като мен — са едва в началото на пътя и са побърканяци само по име. Пипнах го едва преди две седмици, имах положителен резултат на карантинния контролен пункт Държавата полага непрестанни усилия да държи разделени болните от здравите. Не че се получава. И тогава видях Целия свят да потъва в дупката на кенефа. Където пратиха и мен. Аз и още неколцина новаци се бихме здравата, за да пленим тази сграда.

Думи, които накараха дъха на Томас да секне. Изведнъж си припомни за лабиринта.

— Моите приятели са на същото дередже като мен. Но като излезете да се поразходите из града, ще видите какво се случва с течение на времето. Ще видите какво е да си превъртял, макар че може да не доживеете до това. А нямаме никакви лекарства. Съвсем нищичко. Нито дори блаженството.

— Кой ви прати тук? — попита Томас, завладян от любопитство.

— Същите, които са пратили и вас — ЗЛО. Само че ние не сме специални като вас. ЗЛО бе създадена от оцелелите правителства, за да се бори с епидемията, и те твърдят, че градът има нещо общо с нея. Не зная много повече.

— Кои са ЗЛО? Какво е ЗЛО? — попита Томас.

Хорхе изглеждаше също толкова объркан.

— Казах ти каквото знам. Защо ме разпитваш? Мислех си, че след като сте толкова важни за тях, може да знаете повече от нас.

— Виж, всичко, което ти споменах одеве, е самата истина. Обещаха ни някои неща, но все още сме в пълно неведение като вас. Не си направиха труда да ни обяснят подробностите. Сякаш искат да проверят дали ще се справим, ако нямаме представа какво се случва.

— И какво те кара да смяташ, че притежават лек за болестта?

Томас си спомни за Плъха.

— Един тип в бял костюм ни го каза. Обясни ни, че трябва да се доберем до безопасното място.

— Хм — промърмори Хорхе. — И защо си мислиш, че ще ни позволят да дойдем с вас и също да бъдем излекувани?

Томас се стараеше да запази спокойствие.

— Очевидно не зная отговора на този въпрос. Но какво ни пречи поне да опитаме? Ако ни помогнете да стигнем там, За вас също има някакъв шанс. Ако ни убиете обаче, шансът ви е нула. Само един изгубил контрол побърканяк би избрал второто решение.

Хорхе се усмихна съжалително.

— Има нещо в теб, Томас. Преди няколко минути бях готов да избода очите на твоя приятел. Но проклет да съм, ако не ме убеди поне наполовина.

Томас повдигна рамене.

— Единственото, на което се надявам, е да преживеем и този ден. Да прекосим града, а после ще му мислим. И знаеш ли какво?

— Какво? — повдигна вежди Хорхе.

— Ако като ти избода очите, мога да оцелея до утре, готов съм да го направя още сега. Но имаме нужда от теб. Всички ние. — Томас сам се зачуди на думите си.

Ала се получи.

Хорхе изгледа продължително Томас, сетне му подаде ръка през масата.

— Мисля, че сключихме сделка, хермано. По много различни причини.

Томас се пресегна и я стисна. Още докато го правеше, почувства облекчение, но се постара да не се издаде с нищо.

И тогава дойде катастрофата.

— Имам само едно изискване — заяви Хорхе. — Онзи тип, който ме събори на земята. Не му ли казвате Миньо?

— Да? — попита отпаднало Томас и сърцето му се разтуптя отново.

— Той умира.

— He.

Томас произнесе тази дума с цялата решителност, на която бе способен.

— Не? — попита изненадано Хорхе. — Предложих ти шанс да прекосите един град, гъмжащ от побърканяци, които нямат търпение да ви изядат живи, и ти ми отказваш? Отказваш на една толкова нищожна молба? Това никак не ме радва.

— Няма да е разумно — отбеляза Томас. Нямаше представа как успява да запази спокойствие и откъде намираше тази смелост. Но нещо му подсказваше, че това е единственият начин да се справи с побърканяка.

Хорхе се наведе напред и опря лакти на масата. Кокалчетата му изпукаха.

— Да не си решил да ме дразниш, докато не издържа и не ти прережа някоя артерия, за да те гледам как кървиш до смърт?

— Видя какво направи с теб — заговори Томас. — Имаш представа какъв е куражлия. Ако го убиеш, ще изгубим един ценен член на групата. Той е най-добрият ни боец и не се бои от нищо. Може да е леко побъркан, но ние се нуждаем от него.

Томас се опитваше да звучи прагматично. Но ако имаше човек на този свят, освен Тереза, когото би нарекъл свой приятел, това несъмнено бе Миньо. И не можеше да си позволи да го изгуби.

— Той ме ядоса — изръмжа Хорхе и сви юмруци. — Накара ме да изглеждам като малко момиченце пред моите хора. А това е… неприемливо.

Томас повдигна рамене с безразличие, сякаш това нямаше кой знае какво значение.

— Ами накажи го. Направи така, че той да изглежда като малко момиче. Но с убийството му няма да постигнеш нищо. Колкото повече бойци имаме на наша страна, толкова по-големи са шансовете ни да оцелеем. Ти познаваш това място. Трябва ли да ти го обяснявам?

Хорхе най-сетне придоби замислен вид. Юмруците му вече не бяха стиснати до бяло. Томас едва сега осъзна, че е задържал дъха си.

— Добре — съгласи се Хорхе. — Но не приемам заради думите ти. Ще го оставя жив, защото току-що ми хрумна нещо. По-точно поради две причини, за една от които би трябвало и сам да се досетиш.

— И коя е тя?

— Първо, не знаеш никакви подробности за този тест, на който ви подлагат от ЗЛО. Може би колкото повече от вас стигнат до определения финал, толкова по-голяма е възможността да получите обещаното лечение. Въпреки че онази втора група, за която спомена, сигурно ви е конкурент. Мисля, че е в мой интерес да ви запазя всичките живи.

Томас кимна, но не отговори. Не искаше с нищо да опорочи постигнатата малка победа. Хорхе му вярваше за Плъха и лечението.

— А това ме отвежда до втората причина — продължи побърканякът. — Въз основа на която взех решение.

— И тя е? — попита Томас.

— Няма да взема с мен останалите побърканяци. С нас.

— А? Защо? Мислех, че можете да ни помогнете да си пробием път, ако е нужно и с бой, през града.

Хорхе поклати глава и се облегна назад. После скръсти ръце, сякаш за да покаже, че вече с нищо не иска да го заплашва.

— Не. Ако искаме да успеем, трябва да действаме потайно и незабележимо, а не със сила. Откакто се събрахме тук, се промъкваме от едно място на друго и мисля, че ще имаме по-добри шансове, ако се възползваме от този опит. Вместо да се нахвърляме върху побърканяците като тълпа жадни за кръв нещастници, по-добре да ги заобиколим на пръсти.

— Ти си човекът с опит — кимна Томас. — Макар че, като гледах хората ти, по-скоро ми приличат на воини. Имам предвид онези страховити оръжия и прочее.

Настъпи тишина, през която Хорхе го гледаше втренчено. Сетне неочаквано се разсмя.

— О, мучачо, ама и ти си един късметлия. Не зная защо ли реших да го направя. Днес на три пъти животът ти висеше на косъм.

— Щеше ли да се справиш? — попита Томас.

— С кое?

— Ами да ме убиеш три пъти.

— Все щях да измисля някакъв начин.

— В такъв случай ще се постарая да не те ядосвам повече.

Хорхе шляпна с длан по масата и се изправи.

— Добре. Ето какво ще се уговорим. Трябва да отведем теб и хората ти до онова безопасно място. За целта ще взема само още един човек с мен. Тя се казва Бренда и е истински гений. Пипето й сече като бръснач. Ако стигнем там и за нас няма лечение, мисля, че се досещаш какви ще са последствията.

— О, стига — въздъхна Томас. — Смятах, че вече сме приятели.

— Шшшшт. Не сме приятели, хермано. Само партньори. Ще те отведа при ЗЛО. А ти ще ми уредиш лечение. Това е сделката, инак някои хора ще умрат.

Томас също се изправи.

— Че нали вече се разбрахме?

— Да, да, разбрахме се. Слушай, и да не си казал и думичка навън. Защото няма да е никак лесно да се отървем от другите … побърканяци.

— Какъв е планът?

Хорхе се замисли, вперил поглед в Томас. После наруши тишината:

— Дръж си езика зад зъбите и остави на мен да свърша цялата работа. — Той тръгна към вратата, но после спря. — А, и да знаеш, че на твоето приятелче Миньо никак няма да му хареса.

Докато вървяха по коридора, Томас за пръв път си даде сметка колко е изгладнял. Стомахът му се бе свил на топка, имаше чувството, че вътрешните му органи се изяждат едни други.

— Е, добре, слушайте всички! — провикна се Хорхе веднага щом влязоха в голямото помещение. — Двамата с това птиченце тук стигнахме до решение.

„Птиченце?” — помисли си обидено Томас.

Побърканяците стояха неподвижно, стиснали оръжия в ръце. Езерните също се бяха обърнали към двамата. През прозорците и отворите се процеждаше светлина. Хорхе застана в средата на помещението и се завъртя бавно. Изглеждаше доста смешно, като се опитваше да си придаде важност.

— Първо, трябва да намерим на тези хора храна. Зная, че ви звучи странно, защото не ги познаваме, но мисля, че се нуждаят от помощта ни. Дайте им свинско и фасул — на мен ми писна от тази гадост. — Един от побърканяците се изкиска. — Второ, тъй като съм истински джентълмен и светец, реших да не убивам тоя тип, дето ме нападна.

Томас чу няколко разочаровани възклицания и се зачуди докъде избликът е проникнал в мозъците на тези хора. Едно хубавичко момиче с дълга, изненадващо чиста коса завъртя очи и поклати глава, сякаш бе чула най-голямата глупост. Томас си помисли, че вероятно това е същата онази Бренда, за която му бе говорил Хорхе.

Междувременно побърканякът посочи Миньо, който се ухили и дори помаха с ръка на тълпата.

— Щастлив е, нали? — попита Хорхе. — Радвам се, че е така. Това значи, че ще хареса и другата новина.

— Каква новина? — настръхна веднага Миньо.

Томас погледна към Хорхе, питайки се какво ли ще последва сега.

Водачът на групата побърканяци продължи с важен глас:

— След като ви нахраним, ще дойде ред и на твоето наказание.

— О, така ли? — попита Миньо, който несъмнено беше изплашен, но се опитваше да не го показва. — И какво ще е то?

Хорхе втренчи поглед в него и на лицето му се появи зловещо изражение.

— Ти ме удари с две ръце. Така че смятам да отрежа по един пръст от всяка.

Томас не разбираше как подобна заплаха — да отрежат пръстите на Миньо — ще им помогне да избягат от останалите побърканяци. Но от друга страна, си даваше сметка, че не бива да изпитва търпението на Хорхе, особено пред собствените му хора. Изведнъж го завладя съмнението, че нещата може ужасно да са се объркали.

Но тогава — тъкмо когато останалите побърканяци започнаха да подвикват и пляскат — Хорхе го погледна и в очите му имаше нещо. Нещо, което накара Томас да се успокои.

Не можеше да се каже същото за Миньо. Беше се изправил, докато Хорхе обявяваше какво ще е наказанието му, и щеше да се хвърли в атака, ако красивото момиче не бе застанало пред него и не бе опряло острието на оръжието си под брадичката му. От цепнатината в кожата покапа кръв, яркочервена на утринната светлина. Не можеше дори да говори, без да се нарани.

— Ето какъв е планът — продължи със спокоен глас Хорхе. — Двамата с Бренда ще отведем тези типове до склада и ще ги оставим да се нахранят. После, да речем след час, се срещаме при Кулата. — Той погледна часовника си. — Или да кажем по обяд. Ние ще донесем храна и за вас.

— Защо само ти и Бренда? — попита някой. Томас се озърна да види говорещия — вероятно бе най-възрастният сред присъстващите. — Ами ако тези ви нападнат? Те са единайсет, а вие само двама.

Хорхе направи презрителна гримаса.

— Благодаря за урока по смятане, Баркли. Следващия път, когато забравя колко пръсти имам на краката, ще пратя да те повикат. Но за момента ще те помоля да си затвориш плювалника и да отведеш останалите при Кулата. Ако тези боклуци опитат нещо, Бренда ще пререже гръцмуля на господин Миньо, а аз ще се разправя с останалите. Но като ги гледам, толкова са отпаднали, че едва се държат на краката си. А сега — изчезвайте!

Томас въздъхна от облекчение. Хорхе очевидно действаше по своя план. Което означаваше, че няма никакво намерение да изпълни заканата.

Мъжът на име Баркли, макар и най-стар, изглежда, беше и от най-яките, защото мускулите на шията му изпъкваха. В едната си ръка държеше нащърбен кинжал, в другата — масивен чук.

— Добре — рече той, след като изгледа продължително своя водач. — Но ако ви скочат и ви видят сметката, да знаеш, че можем да се справим и без вас.

— Трогнат съм от милите думи, хермано. А сега поемайте, че ви чака доста път до Кулата.

Баркли се разсмя, колкото да запази накърненото си достойнство, и се насочи към коридора, по който преди малко бяха излезли Хорхе и Томас. Той махна с ръка и останалите побърканяци го последваха. Останаха само Хорхе и хубавото кестеняво момиче. Тя все още държеше ножа си опрян в гърлото на Миньо.

Веднага щом побърканяците напуснаха, Хорхе изгледа почти облекчено Томас и поклати глава. Бренда свали ножа и отстъпи назад, докато бършеше в панталоните си окървавеното острие.

— Още малко и щях да те пратя на оня свят — заяви тя с дрезгав глас. — Нападнеш ли втори път Хорхе, можеш да се простиш с живота.

Миньо изтри с ръкав раната.

— Доста ти е остро ножчето. Но така само повече те харесвам.

Нют и Пържитиган изсумтяха едновременно.

— Май аз не съм единственият побърканяк тук — подхвърли Бренда. — Че вие сте по-превъртели и от мен.

— Никой от нас още не е превъртял съвсем — добави Хорхе, който бе застанал до нея. — Но няма да сме още дълго така. Хайде. Трябва да идем до склада и да ви нахраним. Приличате на тълпа изгладнели зомбита.

Миньо все още не бе склонен да се успокои.

— Да не мислиш, че ще ви играя по свирката и ще ви оставя да ми режете пръстите?

— О, я млъкни! — скастри го Томас, като същевременно се опита да го погледне многозначително. — Да идем да се наядем. Да не мислиш, че ме интересува какво ще стане с хубавите ти ръчички.

Миньо присви объркано очи, но явно осъзна, че става нещо.

— Както и да е. Да вървим.

Бренда неочаквано застана пред Томас и забоде нос в лицето му.

— Ти ли си им водачът? — попита тя.

Томас поклати глава.

— Не — момчето, дето го убоде с ножа.

Бренда погледна към Миньо, после пак към Томас. И се ухили.

— Може да решите, че съм изтрещяла, но според мен трябваше да изберат тъкмо теб. Приличаш ми на човек, който умее да командва.

— Е, благодаря — отвърна малко засрамено Томас, после си спомни за татуировката на Миньо. И за своята, на която пишеше, че трябва да бъде убит. — И аз бих избрал теб вместо приятелчето ти Хорхе — добави той.

Момичето се наведе внезапно и го целуна по бузата.

— Сладурче си ти. Надявам се да не се наложи да те убивам.

— Хайде стига — обади се Хорхе и тръгна към разбитата врата, водеща навън. — Край с любезностите. Бренда, като стигнем склада, ние двамата с теб ще трябва да си поговорим.

Бренда не откъсваше поглед от Томас. А той все още усещаше странна тръпка по цялото си тяло, след като устните й го докоснаха.

— Харесвам те — рече тя.

Томас преглътна развълнувано. Тя облиза с език крайчеца на устните си и се ухили, после най-сетне се обърна и закрачи към вратата, като прибираше ножа в джоба си.

— Да вървим! — провикна се момичето през рамо.

Томас знаеше, че другите езерни го гледат, но се постара да не отвръща на погледите им. Вместо това тръгна след момичето с привидно уверена крачка. Скоро и останалите последваха примера му и се озоваха на напечения от слънцето паваж.

Бренда ги водеше, а Хорхе вървеше най-отзад. В началото Томас бе почти заслепен от ярката светлина, но постепенно привикна. Стените на околните сгради сияеха сякаш бяха издялани от някакъв вълшебен камък.

Бренда заобиколи покрай сградата, в която бяха допреди малко, докато стигна задната й страна. Тук имаше стъпала, водещи надолу, и видът им пробуди нови спомени в душата на Томас. Вероятно това бе вход към подземна транспортна система.

Момичето не се поколеба. Без да ги чака, тя заприпка надолу по стълбите. Но Томас забеляза, че ножът отново се бе появил в ръката й, с острие, долепено до тялото. В готовност да влезе неочаквано в действие, ако се появи опасност.

Той я последва, нетърпелив да се скрие от светлината, но още повече — да получи храна. Стомахът го болеше нетърпимо. Дори бе изненадан, че все още има сили да се движи, слабостта нарастваше в него като злокачествена болест.

Почти веднага ги погълна мрак, приятен и прохладен. Томас се ориентираше по звука от стъпките на Бренда, докато стигнаха една малка врата, през която се процеждаше оранжева светлина. Тя влезе, но Томас се поколеба на прага. Стаята отвъд бе малка и влажна, пълна с кашони и консервени кутии, една-единствена крушка висеше от тавана. Беше твърде тясно, за да се поберат всичките.

Бренда явно долови колебанието му.

— Ти и останалите си намерете къде да седнете отвън. А аз ей сегичка ще ви изнеса разни вкусотии да си хапнете.

Томас кимна, макар тя да не гледаше към него, и отстъпи назад. Облегна се на стената и бавно се смъкна надолу. Вече бе сигурен, че ако не хапне скоро, няма да има сили да излезе навън повторно.

„Вкусотиите” се оказаха консерви с фасул и наденици — надписът отгоре според Бренда бе на испански. Макар да беше студено, на Томас това ядене се стори най-вкусното в целия му живот. Тъпчеше се лакомо и доста бързо, макар да знаеше от опит, че след дълго гладуване трябва да се хапва умерено. Дори си помисли, че ако повърне, ще е готов да започне отначало.

След като Бренда раздаде храната, тя дойде и приседна до Томас. Светлината играеше по лъскавата й коса. Беше поставила до себе си няколко торби с още консерви.

— Една от тези е за теб — обясни тя.

— Благодаря. — Томас вече стържеше дъното на кутията с лъжицата. Никой не говореше, в коридора се чуваше само сумтене и мляскане.

— Вкусно ли е? — попита тя.

— Моля те. Готов съм да бутна и родната си майка по стълбите за такава храна. Ако все още имам майка — добави той припомнил си виденията или сънищата.

— Скоро ще ти омръзне — увери го Бренда. Томас едва сега забеляза, че е подпряла крак на неговия и се зачуди дали това е случайно. — Изборът тук не е особено голям.

— Откъде вземате тази храна? — попита той. — Колко още имате?

— Преди този район да бъде изпепелен от изригванията, тук е имало няколко завода за храни плюс складове за готовата продукция. Вероятно по тази причина ЗЛО пращат побърканяците тук. Така поне не ги обричат на гладна смърт и ги оставят на воля да се трепят помежду си.

Томас приключи с обирането на дъното и облиза лъжицата.

— Щом имате много, защо казваш, че изборът е ограничен?

Бренда посочи с пръст тавана.

— Защото само това има в складовете. Бих убила твоята майка за малко прясна храна. Една хубава салата например.

— Предполагам, че майка ми наистина няма да има големи шансове, ако се изправи между нас и някой супермаркет.

— Бъди сигурен.

Тя се усмихна отново, макар че по-голямата част от лицето й бе скрита в сянка. Томас си даде сметка, че я харесва. Току-що бе пуснала кръвта на най-добрия му приятел и все пак я харесваше. Може би донякъде и заради това.

— Че има ли в този свят все още магазини? — попита той. — Искам да кажа, след историята с пожарищата? При такава жега кой ще излиза навън?

— Няма, разбира се. Поне доколкото ми е известно. Слънцето се погрижи да затрие доста хора, докато бягаха на север и на юг. Семейството ми живееше в северната част на Канада. Родителите ми бяха сред първите, достигнали построените от правителството лагери. Хората, които по-късно създадоха ЗЛО.

Томас я гледаше, зяпнал от почуда. С няколко изречения му бе разкрила за света далеч повече, отколкото бе научил през изминалите дни.

— Чакай малко — рече той. — Това ме интересува. Можеш ли да започнеш отначало?

Бренда повдигна рамене.

— Няма много за разказване — пък и се е случило доста отдавна. Слънчевите изригвания били напълно неочаквани и непредсказуеми, и по времето, когато учените се опитали да предупредят оцелелите, вече било твърде късно. Половината планета загинала в пожари, екваториалните региони били напълно изпепелени. Климатът се променял бързо. Оцелелите се събрали, за да създадат нови правителства. Малко след това открили, че се е разпространил някакъв ужасен вирус, вероятно от изоставена научна станция. От самото начало го кръстили изблик.

— Божичко — промърмори объркано Томас. Погледна към другите езерни, питайки се дали са чули нещо от разговора им, но никой не им обръщаше внимание. Вероятно бяха погълнати от мислите си. — И кога…

Тя му даде знак да мълчи.

— Чакай малко — прошепна. — Мисля, че имаме гости.

Томас не бе чул нищо, същото можеше да се каже и за другите езерни. Но Хорхе вече се бе навел над Бренда и й шепнеше в ухото. Тя понечи да се надигне и в този миг откъм стълбището се разнесе трясък. Ужасен звук от рушаща се сграда и стържене на метал. Облак прах полетя към тях, пресичайки пътя на дневната светлина.

Томас седеше вцепенен от страх. Видя, че Миньо и останалите тичат към разрушеното стълбище, после свърнаха в един страничен коридор, който не бе забелязал досега. Бренда го сграбчи за ризата и го дръпна да стане.

— Бягай! — изкрещя тя и го поведе встрани от разрушението, навътре в тунелите.

— He — извика той. — Спри! Трябва да последвам моите дру... — Но преди да успее да завърши, част от тавана над тях се откърти и се сгромоляса на земята, отрязвайки пътя им назад. Той чу и други парчета да падат и осъзна, че вече няма избор.

Последва Бренда, която продължаваше да го държи за ризата, докато тичаха лудешки в мрака.

Томас не обръщаше внимание на думкащото си сърце, нито имаше време да се замисли каква е причината за експлозията. Сега единствено го интересуваше съдбата на останалите езерни, с които бе разделен. Той следваше полузаслепен Бренда — бе принуден да й повери напълно живота си.

— Насам! — извика тя. Свиха рязко надясно и той едва не падна, но тя му помогна да се задържи на крака. После го дръпна към себе си и просъска: — Не се отделяй от мен!

Тътенът от експлозията и последвалите разрушения затихваше зад него, ала паниката продължаваше да изпълва душата му.

— Какво ще стане с приятелите ми? Ами ако те…

— Само не спирай! По-добре е, че се разделихме.

С напредването по дългия коридор въздухът ставаше все по-хладен. Силите на Томас бавно се възвърнаха и той вече не дишаше така пресекливо. Звуците зад тях почти бяха утихнали. Макар да се безпокоеше за езерните инстинктът му подсказваше, че е най-добре да остане с Бренда. Надяваше се, че Другарите му ще могат и сами да се справят, все пак бяха повече. Но ако някой от тях е бил заловен или е пострадал при взрива? Ако е убит? И кой всъщност ги бе нападнал? Докато бягаха напред, сърцето му бе преизпълнено с тревога.

Още три пъти свиваха в различни разклонения и Томас вече нямаше никаква представа колко време вървят и къде са стигнали. Тъкмо се готвеше да попита, когато Бренда спря и опря длан на гърдите му да го задържи.

— Чу ли нещо? — попита.

Томас наостри слух, но чуваше само собственото си дишане. Бяха заобиколени от почти непрогледен мрак.

— Не — отвърна. — Къде сме?

— От тази страна на града са прокопани тунели, които свързват сградите. Все още не сме ги изследвали докрай. Наричат се Долницата.

— Долница? — повтори Томас. — Глупаво име.

— Е, не съм го измислила аз.

— И докъде стигнахте с проучванията? — Не му харесваше да тичат по коридор, без да знаят къде извежда.

— Не много далеч. Обикновено се натъкваме на побърканяци. От най-тежките случаи. Далеч отвъд превъртането.

Томас бавно се огледа, опитваше се да различи нещо в тъмнината. Тялото му неусетно се напрегна сякаш го бяха потопили в студена вода.

— Мислиш ли, че тук сме в безопасност? Всъщност, каква беше тази експлозия? Трябва да се върнем и да открием моите приятели.

— Ами Хорхе?

— Какво?

— Не трябва ли да намерим и Хорхе?

Томас не искаше да я обиди.

— Да, Хорхе, моите приятели, всички онези сбръчканяци. Не можем да ги зарежем там.

— Какво е „сбръчканяк”?

— Няма значение. Кажи ми… какво според теб се случи там?

Тя въздъхна, пристъпи до него и опря гърдите си в неговите. Томас усети устните й на ухото си.

— Искам да ми обещаеш нещо — прошепна тя.

— Аа… какво? — заекна смутено Томас.

Тя не се отдръпна, а продължи да му шепне в ухото:

— Каквото и да се случи, ако останем само двамата, ще ме задържиш при себе си. Докато стигнем ЗЛО, докато получим лека, който обеща на Хорхе — той ми каза за него. Не мога да остана тук и постепенно да губя разсъдък. По-добре да умра.

Тя сграбчи ръцете му и ги стисна. После отпусна глава на рамото му и той усети дъха, излизащ от ноздрите й. Беше му приятно да е толкова близо до него, ала същевременно си даваше сметка колко странна е ситуацията. Намираше се някъде по средата на пътя, който трябваше да измине през тези опустошени земи, животът му непрестанно висеше на косъм, нямаше представа къде са приятелите му, нито какво се е случило с тях. Не знаеше какво е станало с Тереза. Да седи тук и да се гушка с едно странно момиче му се струваше най-абсурдното нещо на света.

— И все пак — рече той. — Не мислиш ли, че ще е по-добре първо да ми разкажеш някои неща?

— Все още не си ми обещал — отбеляза тя.

Томас едва се сдържа да не извика. Не разбираше защо тя се държи толкова странно.

— Добре, обещавам. Хорхе ли ти разказа всичко това?

— Повечето. За останалото се досетих, когато нареди на другите от нашата група да тръгнат за Кулата и да ни чакат там.

— Какво се досети?

— Че ще ви помогнем да прекосите града в замяна на пропуск за цивилизацията.

Томас неволно настръхна.

— Щом толкова лесно си се досетила, не мислиш ли, че вашите приятели също са разкрили плана?

— Именно.

— Какво искаш да кажеш с това именно? Сякаш имаш нещо предвид.

Тя се пресегна и положи ръка на гърдите му.

— Казвам, че точно това е станало. В началото смятах, че са били побърканяци, но след като никой не ни последва, мисля че Баркли и неколцина негови приятелчета са устроили взрива на входа за Долницата. Искали са да ни видят сметката. Знаят, че могат да си набавят храна и от други места, а има и други пътища да се слезе тук.

Томас все още не разбираше защо е толкова откровена с него.

— Но в това няма никаква логика. Защо да ни убиват? Не биха ли предпочели да ни използват? Да дойдат с нас?

— Не, не, не. Баркли и останалите са доволни да са тук. Мисля, че са малко по-превъртели от нас и започват да губят рационалната си мисъл. Съмнявам се, че подобна идея изобщо им е хрумнала. Предполагам, решили са, че ще се съюзим срещу тях, за да ги изтребим. Че тук долу кроим планове.

Томас се облегна на стената. Тя го прегърна през кръста.

— Аа… Бренда? — въздъхна той. Все още си мислеше, че нещо не е наред с нея.

— Да? — промърмори тя, опряла глава на гърдите му.

— Какво правиш?

— За кое питаш?

— Не смяташ ли, че се държиш малко странно?

Тя се разсмя, доста неочаквана постъпка, и за миг той си помисли, че може би вече е в по-напреднала фаза на болестта. След това Бренда се отдръпна, като продължаваше да се киска.

— Какво? — не разбра той.

— Нищо — отвърна тя през кикот. — Предполагам, причината е, че идваме от различни места.

— Какво искаш да кажеш? — Изведнъж му се дощя да го прегърне отново.

— О, не бери грижа. Извини ме, ако съм се държала твърде свободно. Но там, откъдето идвам аз, това е нещо нормално.

— Виж… нямам нищо против. Искам да кажа… ясно де. — Радваше се, че е тъмно, защото бе сигурен, че лицето му е пламнало от смущение. И тогава си спомни за Тереза. За Миньо и останалите. Трябва да се вземе в ръце. Още сега.

— Виж, ти сама го каза. Никой не ни преследва. Трябва да се върнем назад.

— Сигурен ли си? — Този път в гласа й се долови подозрителност.

— В какво да съм сигурен?

— Мога да те прекарам през града. Имаме достатъчно храна. Защо да не ги зарежем? Да идем само двамата до онова безопасно място?

Томас обаче не бе съгласен.

— Ако не желаеш да се върнеш с мен, ще го направя сам. Но тръгвам още сега. — Той опря длан на стената, за да се ориентира, и пое в посоката, от която бяха дошли.

— Чакай! — извика тя и го застигна. Сграбчи го за ръката, сплете пръстите си с неговите като да бяха отколешни любовници. — Съжалявам. Наистина. Но си мислех, че ще е по-лесно да се справим, ако сме само двамата. Не мога да понасям онези побърканяци. Но нямам нищо против теб и твоите… езерни.

Не помнеше да е споменавал тази дума пред нея. Но може да го бе сторил някой от останалите.

— Аз пък смятам, че е важно колкото може повече от нас да стигнат безопасното място. Дори да прекосим града, кой знае какво ни очаква отвъд него? Може би от ЗЛО наистина държат на бройката.

Той се замисли над собствените си думи. Наистина ли искаше да стигнат до края колкото е възможно повече от тях само заради по-добрите шансове за лечение? Толкова ли безчувствен бе станал?

— Хубаво де — отвърна тя. Нещо се бе променило в нея. Вече не звучеше така уверено. Като че бе предоставила контрола на него.

Томас измъкна ръката си от нейната и се покашля смутено.

Известно време вървяха мълчаливо. Тя пое напред, тъй като се ориентираше по-добре в мрака. След няколко завоя пред тях сe мярна светлина, която бързо се усилваше с при ближаването.

Оказа се, че е слънчева светлина, струяща през няколко отвора в тавана — последствие от взрива. Огромни парчета бетон бяха запречили коридора към мястото, където се намираще стълбището. Катеренето по тях можеше да се окаже твърде опасно. Из въздуха се рееше прах като танцуващи на конци мушички. Миришеше на мазилка и на изгоряло.

Пътят към склада с храна бе отрязан, но Бренда откри двете торби с припаси, които бе приготвила одеве.

— Май никой не е останал тук — рече тя. — Нито са се върнали. Хорхе и твоите приятели сигурно са излезли навън.

Томас не знаеше какво се бе надявал да открие тук, но сметна новината за добра.

— Няма трупове нали? От взрива?

Бренда повдигна рамене.

— Може побърканяците да са ги отнесли. Но се съмнявам. Не би имало смисъл.

Томас кимна, ала можеше само да се надява, че не греши. Нямаше представа обаче какво да правят сега. Дали да продължат през тунелите — през Долницата — и да потърсят другите езерни? Или да излязат на улиците? Да се върнат в сградата, където се бяха разделили с Баркли и останалите? Той се огледа, сякаш се надяваше отговорът да се материализира по някакъв вълшебен начин.

— Трябва да минем през Долницата — обяви Бренда, която вероятно обмисляше същите проблеми. — Ако останалите са излезли горе, вече са далече от това място. Освен това ще привлекат вниманието върху себе си, което е добре за нас.

— А ако са долу, ще ги открием, така ли? — попита Томас. — Надявам се, че тези тунели все някъде се събират.

— Именно. И в двата случая съм сигурна, че Хорхе ги е повел към другия край на града, към планините. И ние ще тръгнем натам, надявам се да се срещнем някъде.

Томас я гледаше замислено. Може би само се преструваше на замислен, защото за момента нямаше друг избор, освен да я следва. Вероятно тя бе единственият му шанс да стигне другия край на града, без да попадне в ръцете на хора, изгубили здрав разсъдък и човещина. Какво друго би могъл да направи?

— Добре — рече той. — Да тръгваме.

Тя се усмихна съвсем бегло, после отново придоби сериозен вид. Томас неочаквано почувства желание да се върнат онези моменти, когато двамата бяха сами в мрака. Бренда му подаде една от торбите, метна другата на рамо, извади фенерче и го включи. Снопът светлина озари тунела, от който току-що бяха дошли.

— Готов ли си? — попита тя.

— Напълно — промърмори Томас. Беше разтревожен за приятелите си и се чудеше дали постъпва правилно, като се съюзява с Бренда.

Но когато тя тръгна по коридора, той я последва.