В обгорените земи

41

За пореден път го събуди ярка светлина — този път грееше право в очите му. Веднага осъзна, че не е слънчева — беше различна. Освен това източникът бе съвсем наблизо. Докато премигваше с очи, зърна сияещите очертания на лампа.

Чу гласове — по-скоро шепот. Не разбираше нито дума. Бяха твърде тихи или прекалено далече.

Нещо изщрака, удар на метал в метал. Тихи звуци, вероятно от някакви медицински инструменти. Скалпели и онези малки пръчки с огледалца накрая. Образи, които изплуваха в съзнанието му, породени от смътни спомени и разбъркани от мъждивата светлина.

Предполагаше, че са го отнесли в болница. Последното нещо, което би си помислил, бе, че такова нещо съществува в Обгорените земи. Или бяха някъде далече? С помощта на равнотранспорта, например?

Една сянка мина между него и светлината и Томас отвори очи. Някой се бе надвесил над него, облечен със същия нелеп комбинезон като тези отвън. С противогаз на лицето. Зад предпазните очила видя втренчени в него очи. Очи на жена, доколкото можеше да прецени.

— Можеш ли да ме чуеш? — попита тя. Да, гласът бе женски.

Томас се опита да кимне, но не знаеше дали е успял.

— Това не биваше да се случва — заговори жената с извърната глава и Томас предположи, че не се обръща към него. — По какъв начин в града се е озовал изправен пистолет? Имаш ли представа колко трябва да е ръждясало това оръжие? Да не говорим за бактериите.

Звучеше доста гневно.

— Просто направи каквото е нужно — обади се мъжки глас. — Трябва да го пратим обратно. И то бързо.

Томас едва успяваше да схване какво си говорят. Нова болка изригна в рамото му, все така непоносима.

Той изгуби съзнание за пореден път.

Отново буден.

Нещо се бе променило. Не можеше да каже какво. Същата светлина грееше над него и този път не затвори очи, а погледна настрани. Можеше да вижда по-добре, да се фокусира. Таванът бе облицован със сребристи плочи. Стена, покрита с екрани и копчета.

И изведнъж осъзна какво се е променило.

Болката я нямаше. Беше изчезнала напълно.

Около него нямаше никого. Някъде бяха изчезнали налудничавите дрехи на извънземни, както и забиващите се в рамото му скалпели. Освен това се чувстваше съвсем добре.

Невъзможно. Сигурно са му дали някаква дрога.

Той се унесе в дрямка.

Събудиха го тихи гласове, този път зад завесата на наркотичния унес.

Сега вече не бързаше да отваря очи. Искаше първо да види дали ще успее да научи нещо повече за хората, които го бяха отвлекли. Хората, които го бяха излекували от инфекцията.

Мъжки глас:

— Сигурни ли сме, че това няма да обърка нещо?

— Аз лично съм сигурна — отвърна жената. — Е, доколкото е възможно да съм сигурна в такъв момент. Ако не друго, поне може да активира някоя връзка в гибелната зона, която не сме очаквали. Нещо като бонус. Не мисля обаче, че има опасност да тръгне в нова посока или да предотврати появата на връзките, които очакваме.

— Мили боже, моля се да си права — каза мъжът.

Сега заговори друг женски глас, хладен като стомана:

— Как мислиш, колко от тези, които останаха, са перспективни кандидати? — Тя натърти на последната дума. Объркан, той реши да продължи да ги подслушва.

— Слязохме до четирима или петима — отвърна първата жена. — Томас е най-голямата ни надежда. Той реагира доста съобразително на променливите. Чакай, стори ми се, че очите му помръднаха.

Томас застина и се опита да втренчи неподвижно очи в мрака зад клепачите. Беше доста трудно. Освен това се стараеше да диша дълбоко и равномерно, сякаш спи. Беше твърдо решен да научи повече.

— Кого го е грижа дали ни подслушва? — попита мъжът. — И без това едва ли разбира достатъчно, та това да промени реакциите му по един или друг начин. Ще е хубаво да знае, че направихме огромно изключение, като го почистихме от заразата. Че ЗЛО е готова да прави винаги каквото е необходимо.

Жената с тънкия глас се разсмя, един от най-приятните звуци, които Томас бе чувал.

— Томас, ако ни слушаш, не се плаши. След малко ще те върнем там, откъдето те взехме.

Изглежда лекарствата, с които го бяха натъпкали, достигнаха пиковата си точка, защото той отново потъна в блаженство. Опита се да отвори очи, но не успя. Преди да потъне напълно, чу жената да добавя още нещо. Нещо, което му се стори много странно.

— Защото точно това би искал от нас да направим.