В обгорените земи

56

Вятърът се усили, забуча и засвистя.

Буря назряваше в потъмнялото небе и Томас я използва като извинение, за да се отдръпне от Тереза. И този път реши да прикрие мрачните си мисли. Отреденият срок изтичаше, а все още имаха доста да вървят.

Усмихна се престорено и рече:

— Мисля, че разбрах. Трябвало е да направиш някои странни и неразбираеми неща, но си била принудена, а сега аз съм жив. Нали така?

— Нещо подобно.

— В такъв случай да приключим с този въпрос. Време е да застигнем останалите. — Най-добрият начин да стигне час по-скоро безопасното място бе като работи заедно с Тереза и Арис. По-късно ще размишлява над всичко, което тя бе казала и направила.

— Щом смяташ така — рече тя, но по лицето й личеше, че усеща, че нещо не е съвсем наред. А може би не й се нравеше идеята да се срещне отново с езерните след това, което бе направила.

— Свършихте ли, вие двамата? — попита Арис, все още обърнат с гръб към тях.

— Да! — извика Тереза. — И не очаквай скоро да те целуна по бузата. Имам гъбички на устните.

Томас едва не се задави от тези думи. Той се заспуска надолу по склона, бързайки да се отдалечи от Тереза, преди да се е опитала да го хване за ръката.

Измина още час, преди да стигнат подножието на планината. С приближаването склонът се поизглади и това им позволи да ускорят крачка. Малко след това и завоите на пътеката вече не бяха така остри и последната миля се спуснаха тичешком, навлизайки сред безжизнените пущинаци, които се простираха чак до хоризонта. Беше горещо, но благодарение на тъмното небе и вятъра се дишаше сравнително леко.

Томас все още не можеше да различи добре двете приближаващи се групи отпред. Момчетата и момичетата се движеха в плътни редици, следвайки посока север. Дори от разстояние си личеше, че са се привели под напора на вятъра.

Очите на Томас пареха от прахоляка, който носеше със себе си нагорещеният вятър. Непрестанно ги бършеше, но това само влошаваше нещата. Светът наоколо продължаваше да се забулва в мрак, докато облаците в небето се сгъстяваха.

След кратка почивка за вода и храна тримата се изправиха и втренчиха погледи в двете групи.

— Интересно — промълви Тереза, — защо не се затичат?

— Защото все още ни остават три часа до крайния срок — посочи Арис. — Освен ако не бъркаме нещо, до безопасното място трябва да има не повече от две мили. Макар че лично аз не виждам нищо.

— Като гледам как се влачат — рече Томас, — те също не знаят къде отиват. Напред се вижда само пустиня.

Арис вдигна глава към сиво-черното небе.

— Да, става все по-страшно. Ами ако ни застигне пак някоя от онези гръмотевични бури?

— Може би ще е по-добре да останем в планината — подхвърли Томас. Какъв прекрасен начин да се сложи край на всичко това, мислеше си той. Изгорени от изпепеляващи мълнии, докато търсят злополучното безопасно място.

— Хайде да ги застигнем — предложи Тереза. — А после ще решаваме какво да правим. — Тя се обърна, сложи ръце на кръста си и попита: — Готови ли сте, момчета?

— Аха — откликна Томас. Опитваше се да не се поддава на нарастващата паника. Сигурно имаше отговор на всичко това. Би трябвало да има.

Арис само вдигна рамене.

— Ами да тичаме тогава. — Преди Томас да успее да отвърне, тя хукна напред и Арис я последва.

Томас си пое дълбоко въздух. Кой знае защо си спомни първия път, когато бе тичал с Миньо в лабиринта. И това го изплаши още повече. Той въздъхна и се втурна след двамата.

След около двайсет минути тичане под напорите на вятъра Томас повика Тереза в ума си.

„Напоследък имах разни съновидения и с това част от спомените ми се повъзстановиха.”

От известно време искаше да й го каже, но не пред Арис. Най-вече за да провери как ще реагира на това, което си спомня. Да се опита да прозре истинските й намерения.

„Така ли?” — попита тя.

Той долови изненадата й.

„Ами да. Странни, объркани неща. От времето, когато съм бил малък. И теб също те има там. Спомних си и някои неща за отношението на ЗЛО към нас. По времето точно преди да се озова в Езерото.”

Тя не отговори веднага, може би се страхуваше да зададе въпросите, които бяха изникнали и в неговата глава.

„Има ли шанс нещо от това да ни помогне? Припомни ли си достатъчно?”

„Доста. Но не чак толкова, че да разбера всичко.”

„Какво видя?”

Томас й разказа за всички картини, мернали се в ума му през последните две седмици. За майка си, за подслушания разговор, за това как двамата с Тереза шпионираха членове на ЗЛО. Как са се учили да разговарят телепатично. И накрая, за сбогуването точно преди да поеме за Езерото.

„Значи Арис също е бил там? — попита тя. — Защо ли питам, та аз вече го зная. Че тримата сме част от това. Все пак странни са тези приказки, че ако някой умре, има и замяна. Какво, според теб, може да означава?”

„Нямам представа. Струва ми се обаче, че ако ни остане време да седнем и да го обсъдим спокойно, ще си припомним още подробности.”

„Аз също смятам така. Том, наистина съжалявам. Не можеш да си представиш колко ми беше трудно да го направя. И все пак трябваше да се съглася. Казаха ми, че само така мога да те спася — макар че ще изгубя това, което имаше между нас.”

Томас не знаеше какво да отговори. А ставаше все по-трудно да разговарят — дори по този начин. Вятърът виеше неистово, влачейки със себе си огромни прашни облаци, които се носеха ниско над главите им.

Времето им свършваше.

Те продължиха да тичат през пустинята.

Двете групи пред тях най-сетне се събраха в далечината. За Томас по-интересен бе фактът, че това не приличаше на случайност. Момичетата от група Б стигнаха до едно място и спряха, после Миньо — Томас успя да го различи сред момчетата и почувства облекчение, че е жив и здрав — и останалите езерни смениха посоката и поеха на изток, за да се срещнат с тях.

И сега, на около половин миля по-напред, те се бяха събрали около нещо. Томас не можеше да различи какво, но се бяха скупчили в плътен кръг.

„Какво става там?” — попита той мислено Тереза.

„Не зная” — отвърна тя.

После двамата с Арис ускориха крачка.

Отне им само няколко минути да прекосят този участък от равнината и да стигнат при двете групи.

Миньо се бе отделил от тълпата и се бе обърнал към тях. Стоеше със скръстени ръце, лицето му бе покрито с прах и мръсотия. Но кой знае защо се усмихваше. При вида на тази усмивка Томас се почувства малко по-добре.

— Време беше, плужеци такива, най-сетне да ни застигнете! — провикна се Миньо.

Томас спря пред него и се наведе, подпрял се с ръце на коленете, да си поеме дъх.

— Мислех, че ще се биете със зъби и нокти с момичетата след това, което ни сториха. Което сториха на мен.

Миньо погледна за миг през рамо към смесената група, после се обърна отново към Томас.

— Ами, първо, техните оръжия са по-страшни от нашите, да не говорим за лъковете и стрелите. Пък и онова пиленце Хариет ни обясни всичко. Останахме изненадани, че ти си се присъединил към тях. — Той изгледа навъсено Тереза, после и Арис. — Никога не съм вярвал на тия предатели.

Томас се постара да скрие обърканите си чувства.

— Те са на наша страна. Повярвай ми. — Необяснимо и за самия него бе започнал да вярва в това.

Миньо се разсмя горчиво.

— Предполагах, че ще изтърсиш нещо такова. Сигурно историята е доста дълга, а?

— Да, доста е дълга — потвърди Томас и реши да смени темата. — Защо спряхте тук? И какво гледат всички?

Миньо отстъпи встрани и описа с ръката си дъга.

— Ами погледни сам. — Обърна се и извика на групата. — Ей, момчета, направете място!

Неколцина езерни и момичетата обърнаха глави, после бавно се отместиха. Томас откри, че предметът, привлякъл вниманието на всички, е обикновена пръчка, стърчаща от безжизнената земя. На върха й бе завързана оранжева лента, която плющеше на вятъра. А върху лентата бе изписано нещо.

Томас и Тереза се спогледаха и той се приближи, за да погледне отблизо. Но още преди да стигне, успя да разчете черните букви върху оранжевия фон.

БЕЗОПАСНОТО МЯСТО