В обгорените земи

65

Той седна, целият плувнал в пот. Още преди да разпознае мястото, където се намира, преди информацията от рецепторите да стигне до мозъка му, знаеше, че всичко се е объркало. Че отново са му отнели всичко.

Лежеше на пода, сам в стая. Стените, таванът, подът — всичко беше боядисано в бяло. Подът беше податлив, достатъчно мек, за да му е удобно. Той огледа стените — бяха облицовани с някаква материя, вероятно също за да се омекотят. От един правоъгълник на тавата струеше ярка светлина. Миришеше на слаб дезинфектант, нещо като амоняк или сапун. Дрехите на Томас бяха хвърлени на пода до него — фланела, памучни панталони, чорапи, всичко в бяло.

В единия ъгъл имаше бюро — кафяво на цвят, единственото нещо в стаята, което не беше бяло. Старо, олющено, разнебитено, с дървен стол, подпрян от едната му страна. Зад него имаше врата, облицована като стените.

Томас усети странно спокойствие. Инстинктът го подтикваше да стане, да повика за помощ. Да заудря с юмрук по вратата. Но той знаеше, че вратата няма да се отвори. Че никой не го чува.

Отново беше в Кутията, би трябвало да знае, че надеждите му за нещо по-добро са напразни.

„Важното е да не изпадам в паника” — рече си той. Това навярно е поредният етап на изпитанията и този път ще положи усилия да промени нещата и да сложи край на всичко това. Странно, но тъкмо съзнанието, че вече има план и знае как да действа, му вдъхваше това необяснимо спокойствие.

„Тереза? — повика той. Знаеше, че в този момент това е единственият шанс да се свърже с когото и да било. — Чуваш ли ме? Арис? Там ли си?”

Никакъв отговор. Нито Тереза, нито Арис. Нито дори… Бренда.

Но онова беше само сън. Сигурно е било сън. Бренда не би могла да работи за ЗЛО, нито да разговаря телепатично с него.

„Тереза? — опита отново. — Арис?”

Нищо.

Той се изправи и тръгна към бюрото, но на два метра от него опря в невидима стена. Бариера като тази в столовата.

Томас не позволи на паниката да го завладее. Нито на страха да набере сила. Пое си дълбоко въздух, върна се в ъгъла на стаята, седна и се подпря на стената. Затвори очи и се отпусна.

После зачака. Не след дълго заспа.

„Том? Том!”

Не знаеше колко пъти бе повтаряла името му, преди най-сетне да отговори.

„Тереза? — Томас се стресна, отвори очи и се огледа. — Къде си?”

„Настаниха ни в друго спално помещение, след като бергът се приземи. Тук сме от няколко дни — седим, не правим нищо. Том, какво стана с теб?”

Тереза звучеше разтревожено, дори изплашено. Поне в това нямаше съмнение. Колкото до него, той се чувстваше по-скоро объркан.

„Няколко дни? Какво…”

„Отведоха те веднага щом бергът се приземи. Казаха ни, че било твърде късно — че избликът се е загнездил дълбоко в теб. Че си полудял, проявяваш склонност към насилие.”

Томас се опитваше да приема спокойно фактите и да не мисли за това как ЗЛО умее да бърника в спомените.

„Тереза, това просто е поредното изпитание. Затворили са ме в някаква бяла стая. Но… ти спомена, че сте там от няколко дни? Колко, по-точно?”

„Том, измина почти седмица.”

Томас не знаеше какво да каже. Страхът, който досега успяваше да овладее, отново се надигна в гърдите му. Би ли могъл да й се довери? Вече го бе излъгала веднъж. И откъде да знае, че това е точно тя? Крайно време бе да прекъсне всякаква връзка с Тереза.

„Том? — повика го тя. — Какво става тук? Страшно съм объркана.”

Томас внезапно бе обхванат от объркани чувства, в очите му напираха сълзи. Навремето бе смятал Тереза за най-добрия си приятел. Но никога вече нямаше да е същото. Единственото, което сега изпитваше към нея, бе гняв.

„Том! Защо не…”

„Тереза, чуй ме.”

„Ей? Опитвам се да ти…”

„Не, просто ме слушай. Не казвай нищо, ясно? Просто ме изслушай.”

„Добре” — отвърна тя след кратка пауза. Гласът й прозвуча изплашено в главата му.

Томас не можеше повече да се сдържи. Гневът пулсираше в него. За щастие, достатъчно бе само да произнася мислено думите, защото никога не би намерил сили да ги каже на глас.

„Тереза. Върви си.”

„Том…”

„Не. Не казвай нито дума повече. Просто… ме остави сам. И можеш да предупредиш онези от ЗЛО, че приключих с техните игрички. Кажи им, че повече не участвам!”

Тя почака няколко секунди, преди да отговори.

„Добре — пауза. — Добре. В такъв случай ще ти кажа само едно нещо.”

Томас въздъхна. „Нямам търпение.”

Тя не продължи веднага и той си помисли, че връзката се е разпаднала. „Том?” „Какво?” „ЗЛО е добро.” След което изчезна от ума му.