В обгорените земи

64

Томас се събуди, премигна, потърка очи, но видя само бяла пелена. Никакви очертания, нито сенки, движение. Само бяла стена.

За миг го завладя паника, но сетне осъзна, че вероятно сънува. Усещаше тялото си, положените върху гърдите ръце. Чувстваше, че диша. Чуваше дишането си. Но въпреки това бе заобиколен от един свят, лишен от форма и цветове.

„Том.”

Глас. Нейният глас. Нима е възможно да разговарят, докато той спи? Дали не го е правила и преди? Да.

„Здравей” — отвърна той.

„Добре ли си?” — Звучеше разтревожено. Не, той чувстваше, че е разтревожена.

„А? Да, добре съм. Защо?”

„Помислих си, че може да си леко изненадан точно сега.”

Той усети неприятно предчувствие.

„За какво говориш?”

„Предстои да разбереш някои неща. Съвсем скоро.”

За пръв път Томас си даде сметка, че с гласа й нещо не е наред. Че нещо му липсва.

„Том?”

Той не отговори. Страхът сковаваше душата му. Ужасен, потискащ, отравящ всичко страх.

„Коя… коя си ти?” — попита той, събрал сили и ужасен от очаквания отговор.

Пауза, преди тя да отговори.

„Аз съм, Том. Бренда. Чакат те доста неприятни неща.” Томас нададе вик преди още да осъзнае какво прави. Крещеше и крещеше, докато накрая се събуди.