Светът на не-А

VI

Странен тежък звук привлече вниманието на Госейн. Изглежда, идваше отгоре. Ето че се усили бързо и прерасна в непрекъснато бучене, наподобяващо шума от голям брой равномерно работещи машини.

Джилбърт Госейн отвори очи. Лежеше в полумрак до ствола на гигантско дърво. Наблизо се виждаха слабо още два дънера, но техните размери бяха толкова неправдоподобни, че той затвори клепачи и остана да лежи тихо и да се вслушва. Нямаше друго пряко възприятие. Мозъкът му бе някакво съчетание от уши и улавяното от тях. Нищо повече. Представляваше сякаш нежив обект със способност да открива звуци…

В него се прокрадна допълнително усещане. Можеше да чувства тялото си, проснато върху земята. Не се включваше никакъв визуален образ, обаче впечатлението в ума му постепенно се разшири. Поддържаше го почвата на Венера, солидно, здраво подкрепяна от нейната вкоренена планетна основа.

Мудният слой от мисли се промени. Венера. Но той не беше там. Бе на Земята. В една отдалечена част на съзнанието му се събуди картина. Едва-едва процеждащите се импулси-мостри се превърнаха в поток, после — в широка тъмна река, бързаща към голямо море.

— Аз съм мъртъв — каза си той. — Бях застрелян и изгорен до смърт.

Сви се от възпоменанието за ужасната болка. Ръцете му се притиснаха силно към терена. Душата му бавно се открехна отново. Фактът, че беше жив със спомена, че е бил убит, се преобрази в нещо по-малко от запаметена агония, а повече в някаква загадка — парадокс без очевидно обяснение в света на не-А.

Страхът, който болката бе възвърнала, отслабваше с течение на спокойните минути. Мисълта му в този чудноват полусъзнателен мир, където съществуваше днес, започна да се съсредоточава върху други страни от неговото положение.

Мъжът се сети за Патриша Харди и нейния баща. Сети се за „X“ и непреклонния Торсън и че има заговор срещу не-А.

Спомените оказаха върху него чисто физически ефект. Полека приседна. Отвори очи и откри, че се намира в същия полумрак като преди. Значи това не беше сън.

Пак видя чудовищно големите дървета. Сега наистина ги прие, каквито бяха. Сигурно те му бяха подсказали автоматично, че е на Венера. Всеки знаеше за тамошните великански лесове.

Той определено беше на втората планета от Слънчевата система.

Госейн се изправи на крака. Чувстваше тялото си. Изглежда, че с него всичко бе наред. Изобщо не личаха белези, нито пък имаше усещането, че е бил раняван. Организмът му бе цял, жив, неповреден — с две думи, в съвършено здраве.

Носеше шорти, риза с отворена яка и сандали. Това го учуди за момент. Преди беше облечен в панталони с подходящо за тях сако: строгите дрехи на състезател в игрите. Сви рамена. Ех, нямаше значение. Нищо друго нямаше значение, освен че онзи, който бе ремонтирал неговата разбита плът, го е поставил тук, в тая гаргантюанска гора, с някаква цел. Госейн се огледа. Внезапно се почувства толкова напрегнат, колкото и възбуден.

Трите ствола, които можеше да види, бяха дебели като небостъргачи. Спомни си, че венерианските дървета са известни с височината си до три хиляди фута. Погледна нагоре, но зашумената корона бе непроницаема. Както стоеше така и се взираше, усети, че звукът, дето го събуди, е престанал.

Поклати глава озадачен и вече отвръщаше очи, когато над него нещо изсвистя. Водна струя го удари по темето и го окъпа целия.

Първата порция беше като сигнал. Навсякъде околовръст започна да се излива вода. Чуваше плясъка й в сенките от всички страни, а самият той бе отчасти потънал в нея. Подобно на гигантска система за поливане, клоните изпращаха надолу потоци влага и повече нямаше никакво съмнение какво се е случило.

Бе валял дъжд. Огромните листа бяха задържали товара в своите широки, извити навътре зелени пазви. Ала от време на време водата натежаваше прекомерно върху тях и рухваше в дълбините, най-често върху други листа. Процесът винаги трябваше да продължи, докато малка част от огромната течна маса на практика достигнеше земята. Валежът сигурно е бил в колосален мащаб. Извади късмет, че е в гора, чиито листа можеха да удържат кажи-речи цяла река.

Госейн разгледа ствола на най-близкото дърво. Беше трудно да се вижда в слабата светлина, но накрая му се стори, че недалече отпред тя бе по-силна. Тръгна към нея и след две минути се добра до открита поляна. Пред него се простираше някаква долина. Отляво съзря широка, доста обезцветена река. Отдясно пък, кацнала на ръба на хълм и почти затулена от гигантски цъфтящи храсти, имаше постройка.

Венерианска къща! Тя се бе сгушила удобно в своята зелена околна среда. Изглеждаше съградена от камък и (още по-важно) от мястото, където стоеше, та чак до самите й стени забеляза храсти за прикритие. Щеше да се приближи до нея, без да бъде видян. Въпросният усамотен дом трябва да беше причината, поради която са го оставили точно в тази част на гората.

Изпречващите се по пътя му растения оправдаха очакванията. Нито веднъж не му се наложи да пресича голо пространство. Стигна до един храст, пламнал от пурпурни цветове, и под неговото прикритие огледа каменните стълби, които водеха нагоре през терасовидна градина към верандата на къщата. Върху най-долното стъпало личеше гравиран надпис. Той бе така рязко очертан, че се четеше без никакво затруднение:

Джилбърт се стъписа. Прескот. Спомни си името. Патриша Харди и приятелят й го бяха използвали в нейния апартамент. „Когато Торсън някога заподозре — бе казала тя, — че Елдред Кранг, командир на местната галактическа база, и Джон Прескот, вицекомандирът, са били и двамата превърнати в привърженици на не-А, тогава…“ А после Кранг беше отговорил: „Аз възнамерявах да те предупредя. Вече не се доверявам абсолютно на помощника си. Той хитрува и извърта още от пристигането на Торсън.“

Толкова. Госейн знаеше кой живее в тази къща. Джон Прескот, който бе приел разумно не-А философията, но още не я беше направил неделима част от своята нервна система и по такъв начин проявяваше колебание в решителния момент.

Наистина това трябваше да се знае. То оформяше собственото му отношение към мъжа и жената там горе. Започна бавно да се промъква през калта на терасираната градина. Сега се чувстваше безмилостен. Към самия него се бяха отнесли без пощада и той нямаше да щади никого. Искаше информация — за себе си, за нещата, които бе необходимо да научи относно Венера. Щеше да я получи.

Както се приближаваше към къщата, Госейн чу контраалта на женски глас. Спря за момент зад гъстия храсталак на десет фута от откритата веранда и я огледа предпазливо.

Русокос господин седеше на стълбите й и пишеше в някакъв бележник. Жената стоеше на прага.

— Е, предполагам, че ще мога да се оправя сама — казваше тя. — Преди вдругиден няма да дойдат никакви пациенти. — Поколеба се и после добави: — Не желая да ставам критична, Джон, но ти така често отсъстваш, че вече едва се чувствам семейна. Изтече по-малко от месец, откакто се върна от Земята, и пак искаш да заминеш.

Онзи сви рамене и без да вдига поглед от бележника, подхвърли:

— Неспокоен съм, Амелия. Знаеш, че имам висок енергиен индекс. Докато не отмине лошото настроение, аз трябва да бъда в движение. Иначе започвам да изпитвам глупаво усещане за безизходност.

Госейн чакаше. Разговорът навярно беше завършил. Жената се прибра вътре в къщата. Мъжът поседя още няколко минути на стъпалата, сетне се изправи и прозя. Изглеждаше очевидно необезпокоен от онова, което каза Амелия. Бе висок около пет фута и десет инча, с вид на здравеняк, обаче външната показност на сила губеше значение, щом никога не си преминавал телесната не-А тренировка. Хора, които не бяха поставяни при такива условия, трудно разбираха колко мощни биха могли да бъдат мускулите им, ако временно са отделени от центровете на умора в мозъка.

Джилбърт бе взел своето решение. Жената нарече човека Джон. И в продължение на два-три дни нямаше да има никакви пациенти. Това му беше достатъчно. Този бе Джон Прескот, галактическият агент, преструващ се на доктор.

Твърдението на госпожата, че от завръщането на съпруга й от Земята е изминал цял месец, смая Госейн. „Идва ли с теб и Прескот?“ — бе попитала Кранг Патриша Харди. Тя сигурно мислеше за Венера, защото той беше тук. Но краткостта на изтеклото време го смути. Бяха ли необходими за тялото му едва няколко седмици, та да се възстанови от своите отчайващи рани? Или агентът е пътувал неведнъж до Земята?

Не че това имаше някакво значение, установи Джилбърт. Значение в момента имаше само неговото нападение. То трябваше да бъде проведено сега, докато докторът стоеше в тази градина на венерианския си дом и не подозираше нищо.

Сега!

Калта попречи на бързото му придвижване напред. Прескот можа да се обърне, да види своя нападател, да разтвори широко очи и… да регистрира удара в лицето си. Дори успя да парира първия юмрук. Ако Госейн беше по-дребен и с по-слаби мускули, съпротивата би могла да го спре. Ала той не бе такъв. Агентът получи втория удар. Нанесе му още един по челюстта и хвана отпуснатото тяло, преди то да рухне.

Бързо понесе изпадналия в безсъзнание мъж по стълбите на верандата и се притаи до вратата. Чу се шум от тътрене на крака. Жената вероятно излизаше, за да разбере какво става. В къщата обаче нямаше никакво движение. Джон Прескот се размърда и слабо изстена. Гостът го накара да млъкне с нов юмрук и влезе през отворената врата.

Озова се в твърде просторна всекидневна без задна стена. Вместо това тя преминаваше в широка тераса. Отвъд забеляза градина и после нещо, което изглеждаше като друга долина, почти загубена в мъгла.

Вдясно от него лъщяха стъпала към горния етаж, а вляво второ стълбище се спускаше към сутерена. От двете страни имаше прагове, водещи към стаи. Госейн долови да тракат съдини и усети възбуждащата апетита миризма на готвено.

Той се изкачи нагоре. Ето че се намери в коридор с много врати. Бутна най-близката. Помещението беше просторна спалня с извити прозорци с изглед към горичка циклопски дървета. Остави Прескот на пода до леглото, бързо разкъса на ивици един чаршаф и свърза припадналия мъж. Запуши му и устата.

Сетне слезе предпазливо на пръсти и отиде във всекидневната. Продължаващото дрънкане на готварски съдове охлаби опънатите му нерви. Очевидно жената не беше чула нищо. Той прекоси пространството, изчака малко, докато реши какво да прави с нея, и после смело престъпи прага на кухнята.

Госпожата тъкмо сервираше храна от серия електронни тенджери. Госейн зърна изискано сложена маса в тясна ниша. В този момент тя го видя с крайчеца на окото си и леко изненадана, врътна глава. Погледът й скочи от лицето към калните му крака.

— О, Боже мой! — възкликна Амелия.

Жената пусна чинията и се обърна към него. Госейн я удари веднъж и я подхвана, когато падна. Не почувства угризение. Тя може би беше невинна. Може би изобщо не знаеше за дейността на своя съпруг. Но бе твърде опасно да рискува борба с нея. Ако беше не-А и той й даде известна възможност, Амелия Прескот можеше да притежава достатъчно физическа сила, за да се отскубне и да вдигне тревога.

Тя започна да се гърчи в ръцете му, както я носеше нагоре по стълбите. Скоро Джилбърт я бе свързал, запушил й устата и проснал тялото й до нейния мъж. Остави ги двамата да лежат там и тръгна да изследва къщата. Преди да бъде сигурен, че победата му е пълна, се налагаше да провери дати наоколо няма още някой.