Светът на не-А

VIII

Госейн продължи да се изкачва бавно по стълбите. На върха спря, за да събере мислите си. Планът му за лесно отпътуване беше пропаднал. Представи си нагледно шансовете. Трябваше да изкопчи нужната информация и по най-бързия начин да се махне оттук пеша.

Решението го ободри. Обърна се да влезе в спалнята, ала се закова на място, когато чу гласа на Джон Прескот.

— Не разбирам какво може да е станало с нашия видеофон.

— Възможни са само един-два варианта — прозвуча замислено тембърът на съпругата му. — Поставен е бил смущаващ екран между нас и… — Джилбърт не успя да долови името, — или има повреда в самия апарат.

— Хм, не трябва ли да се получи автоматично предупреждение, преди нещо да се износи, а после да дойде техник и да го подмени?

Госейн изчака отговора на зададения въпрос. Беше му трудно да повярва, че те не знаят нищо за тази работа.

— Така е било винаги — отвърна Амелия Прескот. — Това изглежда много странно.

Обнадежден, пришълецът си наложи да почака допълнителен коментар. Когато такъв не бе направен, той слезе бързо на пръсти по стълбите и сетне се изкачи отново, но сега шумно. Забавянето изчерпа търпението му и понеже не беше сигурен, че от преструвките ще има някаква полза, реши да компенсира загубеното време в момента, щом влезе в стаята.

— Къде държите вашите карти на Венера? — попита.

Прескот не отговори, обаче жена му сви рамена и каза:

— Те са в един шкаф в лабораторията. — Тя подробно описа как може да го открие.

Госейн си спомни, че е гледал из него. Спусна се бързо в сутерена и изрови няколко шарени правоъгълника. След като пак се качи горе, той ги разстла върху пода и коленичи до тях. Беше виждал карти на Венера и преди, но бе съвсем различно да си на самата планета. Освен това тези бяха по-подробни.

— Бихте ли ми посочили къде се намирате тук?

— Ние сме на лист № 3, ей в оная централна планинска област — рече госпожата. — Веднъж поставих на нея малък знак, показващ нашето приблизително местоположение. Може би още личи.

Засече го на около четиристотин мили северно от град Ню Чикаго.

— О, там има плодове в изобилие — кимна тя в отговор на неговото следващо запитване. — Милиарди малини с диаметър един инч, големи жълти круши, сочни, червеникави на цвят подобия на банани. Бих могла да изброя и дузина други, ала тези виреят през цялата година. Те ще ви помогнат да издържите всяко пътуване, което предприемете.

Госейн изследва внимателно лицето й. Накрая се пресегна и докосна детектора на лъжата.

— Всичко е точно така — съобщи апаратът.

Обърна се отново към Амелия Прескот.

— Убедена сте, че ще бъда заловен ли? — полюбопитства той. За кратко време бе напрегнат. — Прав ли съм?

— Разбира се — реагира спокойно тя. — На Венера нямаме полицейска мрежа и никакви обикновени престъпления. Но появилите се случаи, изискващи детективска работа, винаги се решават с изключителна скорост. Ще ви бъде интересно да се срещнете с не-А детектив, пък и ще ви порази бързината, с която ще бъдете хванат.

Госейн, чиято главна цел беше да се свърже с венериански органи на властта, мълчеше. Разкъсваха го противоречиви чувства. Вътрешният му импулс в момента бе незабавно да се маха. Колкото по-скоро го погълнеше необятът на мощната гора, в толкова по-голяма безопасност щеше да бъде. Обаче пълното неразбиране на положението от Амелия съсредоточи по-силно вниманието му върху нейната личност.

Тя беше невинна. Изобщо не бе член на бандата. Това изглеждаше вече ясно.

Напротив, държането на нейния мъж не беше нормално. Докато мислеше по този въпрос, Госейн усети, че цветът на лицето му се променя. Досега допускаше, че не е разпознат. Джон Прескот не се числеше сред присъстващите в двореца на Машината на Земята. Ех, можеше да се предположи, че са му показвани снимки.

Туй обръщаше нещата. По-рано бе решил да не дава никакви обяснения. Но ако Прескот го познаваше, тогава мълчанието нямаше ли да накара човека да заподозре, че самият той е идентифициран?

От друга страна, би било лудост да се представи като Джилбърт Госейн, щом не трябваше да го стори. Изправи се и се поколеба още веднъж. После внезапно проумя, че не е в състояние да се махне, без да каже на жената. Поне тя да знае за всеки случай.

Чрез Амелия цяла Венера щеше да бъде предупредена за ужасната опасност, която я заплашваше. Да й се довери бе рисковано също и за нея, обаче Госейн имаше план за действие. Реши да остави съдбата на собствения й съпруг в нейни ръце.

Седна на ръба на леглото. Сега, когато вече беше преценил, се чувстваше спокоен и непоколебим. Нервите му бяха стабилни като олово, този устойчив елемент. Ето че привидно се обърна и към двамата, макар всъщност да го интересуваше само жената. След малко повече от минута Прескот се претърколи и го погледна изпитателно в лицето. Гостът се престори, че не забелязва.

Четвърт час по-късно гласът му замря. В ярката светлина от прозореца видя, че очите на Джон Прескот го фиксират.

— Предполагам, осъзнавате — каза най-пост е той, — че вашият разказ търпи един основен недостатък.

Господинът бе изоставил дългото си мълчание. Госейн прие с безразличие включването му в разговора.

— Моят разказ е верен според моята памет — отвърна.

— И никой детектор на лъжата не отрече нито дума от него. Тоест, освен ако… — Тук направи пауза и мрачно се усмихна.

— Да? — настоя Джон. — Довършете.

— Освен ако цялата ми памет, която притежавам днес, не е от същата категория като онова по-раншно убеждение, че съм бил женен за Патриша Харди, а пък тя е умряла, оставяйки ме потънал в скръб. — Той рязко спря. — Какъв е този недостатък, дето сте открили?

Отговорът бе таламусно бърз:

— Идентифицирането на вашето настоящо „аз“ с убития Госейн. Вашият цялостен спомен за смъртта, начинът, по който куршумите и енергията са ви ударили и наранили. Помислете върху това. И после поразсъждавайте върху основното кредо на не-А, че никои два обекта във вселената не могат да бъдат тъждествени.

Гостът мълчеше. Отвъд прозореца дървета, по-високи от най-високите небостъргачи, се устремяваха към синкаво мъгляво небе, а някаква пъргава река течеше през чуждия вечнозелен свят. Странна и ужасна обстановка за разговор относно глъбинното естество на органичната и неорганична материя, на молекулни, атомни, електронни, неврални и физикохимични неща — такива, каквито бяха. Изпитваше дълбоко удивление, понеже му се струваше, че той не пасва в тая вселена. Двайсет пъти, откакто се беше събудил, бе мислил точно върху същото възражение, направено от Прескот сега.

Оказа се човек, който си приписваше не само структурна прилика, но и идентификация с един мъртвец. Като резултат отстояваше твърдението си, че щом притежава паметта и общия външен вид на Джилбърт Госейн I, той е именно Джилбърт Госейн I.

Всеки студент по философия, дори в старите времена, знаеше, че два на пръв поглед идентични стола се различават най-малкото по десет хиляди начина и никой от тях не е задължително забележим с просто око. В човешкия мозък броят на възможните пътища, през които един-единствен нервен импулс би успял да премине, е от порядъка на десет на степен двайсет и седем хиляди. Сложните схеми, установени от опита през целия живот на даден индивид, изобщо не могат да бъдат дублирани. Това разкрива по-добре от всички аргументи защо никога в историята на Земята не е имало животно, снежинка, камък или атом, появили се като буквално копие на някои други.

Несъмнено докторът бе уловил основен недостатък в неговия разказ. Ата този недостатък, сам по себе си, изискваше убедителни обяснения. Не можеше да бъде пренебрегнат чрез отказа да бъде погледнат право в лицето.

Прескот го наблюдаваше внимателно.

— Предполагам, помните, че в стаята действа детектор на лъжата — уточни той.

Госейн го фиксира втренчено, както хипнотизирана птица гледа змия. Настъпи тишина, изключение от която правеше странното бучене в подсъзнанието му. Започна да усеща замайване. Очите му се премрежиха. Седеше неподвижен и напрегнат.

— Би било интересно да се открие дали всъщност е имало друго тяло — продължи неумолимо Джон.

— Да — съгласи се мрачно накрая гостът. — Наистина би било интересно.

Сега, когато думите бяха използвани и картината — представена пред него по този начин, самият Джилбърт не вярваше на разказа си. Не бе склонен да го подложи на проверка. Все пак, дълго преди Прескот да спомене детектора, разбираше, че няма да избегне неговото участие. Отиде там, постави дланите си върху металните контакти и зачака, докато чувствителните енергопроводящи светлини опипваха лицето му.

— Ти чу нашия разговор — подзе той. — Какво е твоето мнение?

— За мен е невъзможно да потвърдя или отрека въпросния разказ. Моите преценки са базирани на мисловен поток. Вие притежавате паметта на Джилбърт Госейн I. Тя включва толкова реалистичен спомен за вашето убийство и аз се колебая да кажа, че това не би могло да бъде смърт. Въпреки всичко в мозъка ви липсва някакво указание за същинската ви самоличност.

За добро или лошо, удари часът за приемане на решение. Госейн се наведе и отвърза краката на жената, но не и ръцете. После й помогна да се изправи.

— Моят план е — обясни той — да ви водя с мен, докато се отдалечим на около миля. Тогава ще ви пусна да се върнете и освободите своя мъж.

Имаше още една причина да я вземе със себе си. Възнамеряваше да й съобщи истината докрай и какво е чул за нейния съпруг (макар и без да уточнява, че го е научил от Патриша), като по такъв начин прехвърли на нея проблема с Джон Прескот.

Сподели й това през последната четвърт миля, преди да й развърже ръцете. Щом свърши, тя мълча така дълго, че той добави:

— Току-виж вашият съпруг реши да ви попречи да предадете фактите, които изложих аз. От друга страна, вярата му в не-А може да е по-силна от лоялността му към неговото правителство. Вие ще трябва да действате въз основа на собствените си познания за него.

Госпожата въздъхна, но всичко, което каза, беше:

— Разбирам.

— Ами как работи болницата тук? — попита Госейн, заинтересован да изясни този въпрос.

— На доброволни начала, то се знае — отвърна тя. — Ние сме на болнична размяна. Щом някой бъде наранен или иска хоспитализация, роботната служба се свързва с най-близкото подходящо заведение. После ние приемаме или отказваме пациента. Напоследък аз ги отпращах, защото… — Амелия спря и погледна сериозно пришълеца. — Благодаря. Много ви благодаря. — Поколеба се за момент. — Склонна съм да му се доверя, обаче първо ще ви оставя да вземете хубав аванс.

— Успех! — пожела й Госейн.

Той я наблюдаваше, когато тя тръгна по обратния път. „Жената възпитателка — каза си, — лечителка, учителка, дух на разбирателството, любовница. Жена! Не само някаква имитация на човек.“ Във всичко, което бе видял да върши и бе чул да говори, Амелия Прескот беше дама в най-пълния не-А смисъл. Дори ужасният натиск сега и съответният недостиг на енергия не можеха да скрият добросърдечното човешко създание отвътре.

Мъжът излезе от своята унесеност и обръщайки се кръгом, пое към гората. Тревата бе мека под нозете му. Освен това тук имаше чудна пътека, като че ли направена от други, по-безгрижни хора, които бяха минали насам леко и оставили следи от щастливи разходки в здрача на топлите и благоуханни вечери.

Ароматът продължаваше да виси във въздуха, приятен и възхитителен. Миризмата на растяща зеленина беше сякаш силен парфюм, примесен главно със свежото усещане от следобедния дъжд. Госейн изпитваше ободряващото чувство за приключение, започнало в рай. Известно време се чуваше съскащото шумолене на реката, която вече бе близо. То изчезна, щом хлътна в сенките на гигантските дървета.

Приличаше на влизане през слънчев ден в тъмна пещера. Напомни му коридор, който непрекъснато се извива и променя, като ту се разширява в огромни преддверия, ту се стеснява до безпътна плетеница от високи разперени храсти, но винаги с покрив отгоре, затулващ небето. Той установи, че ще бъде трудно да поддържа своя усет за посока сред стволовете. Ех, нали имаше компас, за да следва главното направление. Не можеше да се надява на повече от това.

Все още вървеше през очевидно безкрайната гора. Изведнъж забеляза, че сенките околовръст почнаха да потъмняват. Накрая не остана никакво съмнение, че пада нощта. Тъкмо се питаше дали няма да се наложи да спи под дърветата и излезе иззад някакъв огромен дънер. Пред него се простря обширна открита ливада.

Ето че намери добро кътче и се приготви да се разположи там, когато един самолет прелетя мълчаливо над ръба на съседния хълм и се спусна на петдесет фута от човека. От носовата част грейна прожектор. Светлината му обиколи наоколо с леко плъзгащо кръжене и улови Госейн в ярко петно. Чу се глас:

— Джилбърт Госейн, аз не съм враг, но не мога да дам обяснения, докато не влезете в самолета. За да съм сигурен, че ще дойдете без спорове или закъснение, ще ви обърна внимание, че към вас са насочени половин дузина оръжия. Отсъства всякаква възможност за бягство.

Той видя дулата, които се подаваха навън от корпуса и следваха неговите движения. Вече нямаше значение дали вярва или не вярва на гласа, че не е враг. Без да каже дума, обходи апарата откъм едната страна и се качи вътре през зейналия там вход. Едва има време да се хлъзне върху най-близката седалка, когато вратата се затвори с трясък. Всички светлини примигаха и угаснаха. Машината набра инерция, започна да се издига във въздуха и се понесе под остър ъгъл към нощното небе.