Светът на не-А

XX

На улицата Госейн си рече тихо:

— Все някой ще ме следи. Торсън не ме е зарязал просто да се изгубя в далечината.

Джилбърт беше единственият човек, който се качи на автобуса в началото на булеварда. Наблюдаваше как сивият паваж се плъзга под колелата. На около две пресечки отзад се вклини черен или син закрит двуместен автомобил. Не бе сигурен за цвета. Отдъхна си, когато колата зави в странична улица и изчезна от взора му. Някаква твърде бързо движеща се лимузина изскочи откъм двореца и профуча край автобуса, спрял за една жена. Тя изобщо не му обърна внимание, но той продължи да я поглежда скришом, докато не слезе след двайсетина преки.

„Може би — реши тук — те са отгатнали къде отивам: първо в хотела и после при Игралната Машина.“

В хотела, където Госейн I беше оставил своите вещи, включително двеста долара в банкноти, чиновникът настоя:

— Моля, подпишете се.

Хм, не бе помислил за това. Взе химикалката, а пред очите му изникнаха решетките на затвор. Подписа се със заврънкулки и сетне се усмихна вътрешно, щом осъзна каква почти инертна личност е станал.

Видя чиновника да хлътва в задната стаичка и половин минута по-късно да се връща с ключ.

— Вие знаете пътя към трезора — проточи той.

Да, Госейн го знаеше, ала си каза: „Дори автографът ми е същият. Има известно несъзнателно сходство. Обяснението за такава идентичност трябва да е добро.“

Прекара десет минути в ровене из куфарите. Интересуваха го три комплекта дрехи. Спомни си, че бе нагласил термостата на един от тях на 66° по Фаренхайт, докато нормално за него беше 72. Сега свали облеклото, което му бяха дали в двореца, и си сложи най-хубавия от своите собствени костюми. Пасна му перфектно. Джилбърт въздъхна. Въпреки всичко бе трудно да приеме сходството между себе си и мъртвеца.

Той намери парите, където ги бе пъхнал, между листата на някаква книга. Отброи седемдесет и пет долара в банкноти по десет и по пет, постави куфарите обратно в сейфа и върна ключа на рецепцията. Навън викът от лъскав автоматичен продавач на вестници му напомни за безумните съобщения и обвинения от предишната нощ. Новината за смъртта на Харди бе очакваното огромно заглавие, обаче подробното описание отдолу беше неузнаваемо смекчено:

„… Госейн оправдан… Извършено е щателно разследване… Административните служители са си позволили голям брой глупави изявления, направени непосредствено след убийството… Джим Торсън, водещият кандидат-президент в игрите, апелира за… справедлив съдебен процес.“

Това беше оттегляне с отмъщение. Но бе също и мъдро — показваше непринудената находчивост на хора с неограничена сила зад гърба си. Семето на подозрението към Венера и Машината бе посято. В подходящото време то щеше да бъде стимулирано, за да поникне.

На първата страница от втория раздел имаше мъничка бележка, която заинтересува Госейн. Тя гласеше:

Краткото послание го потисна. То сложи на мястото й една реалност, затормозила външната защита на съзнанието му, откакто напусна двореца. Джилбърт беше отново в бездната; отново с петте милиарда хора, които не знаеха нищо, освен каквото им казваха; отново в мрака. И още по-лошо: от него, който бе подбуждан за действия, намирисващи в ретроспекция на чиста мелодрама, бяха отнели опасността. Представи си как се спуска там в нощта на убийството на президента Харди. Беше акт на някой луд с възможности, определено по-големи от тия на спазващ законите индивид като Джилбърт Госейн. Те със сигурност ще му попречат да се срещне с Игралната Машина.

Но никой не го спря.

Широките булеварди, опънати нагоре, лъщяха почти пусти. Това не бе изненада в двайсет и деветия ден от игрите. Навярно вече бяха елиминирани над 90 процента от участниците и тяхното отсъствие личеше. Вътре в една будка, използвана в ранната част от състезанието, Госейн взе металните контакти за връзка и зачака. След около половин минута от високоговорителя пред него отекна познат глас:

— Значи стигнахте дотук, така ли? Какви са вашите планове?

Въпросът го шокира. Той беше дошъл за съвет, дори — не му се искаше да признае — за инструкции. Собствените му идеи за неговото бъдеще бяха толкова неясни, че не бе подходящо да се нарекат планове.

— Извадиха ме от равновесие — призна мъжът. — След като живях в опасност, със страха от смърт и чувството за мъчителна неотложност, внезапно целият товар падна от плещите ми. Аз съм обратно в чистилището, с грижа за прехраната си и с всички отвратителни подробности, съпровождащи нечие нискодоходно съществуване. Моят единствен план е да разговарям с някои от професорите в Института по семантика и да се свържа с доктор Кейр. Венерианците трябва да бъдат известени по някакъв начин за грозящата ги беда.

— О, вече знаят — отвърна Игралната Машина. — Били са нападнати преди шестнайсет часа от пет хиляди космически кораба и двайсет и пет милиона души. Те…

— Какво? — попита Госейн.

— В този момент големите градове на Венера са в ръцете на завоевателите. Следователно първата фаза от войната е приключила.

Джилбърт Госейн пусна металните контакти. Обхваналата го тревога напълно надделя над огромното уважение, което винаги бе изпитвал към Машината.

— И ти не ги предупреди! — възкликна разпалено той. — Защо, невероятно чудовище?!

— Мисля, че сте чули за деформатора — беше хладният отговор. — Изобщо не мога да правя никакви публични изявления, докато това устройство е фокусирано над мен.

Човекът, който отваряше уста, за да продължи тирадата си, я затвори пак и се умълча, заслушан в обяснението:

— Серията от изкуствени мозъци е твърде странна и ограничена структура. Тя действа по метода на пулсиращия енергиен поток. При него отказът от захранване в подходящите моменти е така важен, както и през останалото време. Деформаторът позволява само движение на енергия без никакви пречки или отклонения. Когато е насочен към отделна част, специалната функция, за която е пригоден, престава да има задръжки. Във фотоелектронните клетки, тиратроните, усилвателите и прочие елементи от моята конструкция споменатият поток става еднообразен и безсмислен. Да, системата ми от обществени средства за връзка е постоянно под пагубно влияние.

— Но ти говориш с мен като индивид. Ти си такъв!

— Като един индивид — съгласи се Игралната Машина. — Чрез концентриране на всички свои мощности аз бих могла да кажа истината по всяко време на трима или четирима души. Да предположим, че съм го сторила. Да предположим, няколко дузини хора са започнали да обикалят, уведомявайки устно други, че обвинявам правителството в измама. Преди някой наистина да повярва, бандата ще чуе съобщенията и ще съсредоточи върху мен втори деформатор. Не, приятелю мой, светът е доста голям, а групировката е способна за шейсет минути да разпространи повече слухове, отколкото аз бих успяла за цяла година. Това трябва да бъде обществено радиопредаване в планетарен мащаб, иначе не струва пукната пара.

— Е, тогава какво ще предприемем? — попита мрачно Госейн.

— Аз не мога да направя нищо.

Ударението върху местоимението не убягна от вниманието на мъжа.

— Искаш да кажеш, че аз бих могъл да направя нещо?

— Всичко зависи от факта доколко пълно схващате, че анализът на Кранг за положението е бил съвършен — отвърна Машината.

Госейн се върна назад в паметта си до думите на Елдред Кранг. Цялата тази глупост за причината, поради която те нямаше да го ликвидират, и относно…

— Сега виж какво — рече той, — нали ти не мислиш, че от мен се очаква да се самоубия?

— Аз бих те убила в мига, в който днес влезе тук, стига да бях в състояние. Но да унищожа човешко създание ми е позволено единствено при самозащита. Това е постоянна забрана върху моята сила.

— Хм, нищичко не разбирам — реагира грубо Джилбърт. Никога не бе подозирал опасност от страна на Игралната Машина. — Обясни ми.

Гласът й сякаш идваше от доста далеч:

— Вие свършихте своята работа. Изпълнихте предназначението си. Вече трябва да се пожертвате за появата на третия и най-велик Госейн. Възможно е — продължи металният тембър — да се научите да управлявате вашия допълнителен мозък във второто си тяло, ако имате време. Обаче реално няма никакво време. Следователно се налага да сторите път за Госейн III, чийто ум ще бъде интегриран от момента, когато възникне за съзнателен живот.

— Ама че смешки — произнесе рязко човекът. — Аз не мога да се самоубия. — Той с усилие се овладя. — Защо пък тоя… тоя трети Госейн не дойде на бял свят, без аз да умирам?

— Не зная особено много за процеса — призна неговата събеседничка. — След нашата последна среща ми бе съобщено, че смъртта се записва на електронен приемник, който по-късно стартира съзнанието на новото тяло. Механическата част на проблема изглежда твърде проста, но биологичната звучи сложно.

— Кой ти каза това? — попита изнервен мъжът.

Последва пауза. Сетне се отвори един процеп и от него се плъзна писмо.

— Получавам своите инструкции по пощата — сухо отвърна Машината. — Вашият втори организъм ми бе доставен от камион с тази прикрепена бележка.

Госейн пое листа и го разгъна. Там имаше текст, написан на компютър:

— Никой никога не поставяше под съмнение моите доставки за Венера, тъй че изобщо липсваха проблеми — подчерта Игралната Машина.

Джилбърт препрочете бележката, усещайки слабост.

— Това ли е всичко, което знаеш? — успя да попита накрая.

Тя сякаш се колебаеше.

— Оттогава насам получих ново съобщение, че скоро ще ми бъде докарано тялото на Госейн III.

Човекът беше пребледнял.

— Лъжеш! — извика дрезгаво той. — Казваш ми го, за да ме подтикнеш да се самоубия…

Госейн млъкна. Говореше за този акт като за подробност, която подлежи на дискусия. Ако действителността бе тази, не ставаше въпрос да не се самоубива заради едно, друго или трето. Не можеше да го стори просто ей така. Без нито дума повече се обърна, излезе от будката и се отдалечи.

През целия ден Джилбърт беше разкъсван от странна смесица на изумление и отчаяние. До вечерта силната треска от безпокойство почна да се уталожва. Чувстваше се уморен и нещастен, но също бе и много по-замислен. Машината дори не му предложи да пробва да се добере до деформатора, защото вероятно не допускаше, че той ще успее.

Докато вечеряше, Госейн си представи как би могло да стане това. Да телефонира на Патриша Харди и се види с нея в апартамента й. Сигурно щеше да я убеди да се срещне с него по някое време през следващото денонощие, без никой от останалите да научи. Опитът трябваше да бъде направен.

Звънна на Патриша веднага, щом се нахрани. Получи се известно забавяне, след като каза името си, а после лицето й се появи на видеоекрана. То се оживи и тя подхвърли набързо:

— Сега разполагам само с минутка. Имаш ли идея къде да се срещнем?

Кога то той й обясни, дамата се намръщи, започна да клати глава, после го погледна с тревога.

— Звучи ми ужасно рисковано — проточи накрая момичето, — обаче ще поема риска заедно с теб. Утре в един. Най-важното е при влизането си да не се натъкнеш на Прескот, Торсън или на господин Кранг.

Госейн й обеща, че ще бъде внимателен, сбогува се и затвори. Именно Джон Прескот беше този, с когото го сблъска случаят.