Светът на не-А

II

Беше твърде рано за сериозна опасност. Макар вече да настъпваше, нощта бе още в началото си. Скитниците и бандите, убийците и крадците, които скоро щяха да се появят на открито, продължаваха да чакат по-дълбокия мрак. Госейн се приближи до пъстра реклама. Тя светваше и гаснеше, повтаряйки дразнещо:

Колебаеше се. Нямаше как да си позволи такава цена за всичките дни на игрите, но за няколко би могъл. Неохотно отхвърли подобна възможност. Гнусни истории се свързваха с тези места. Предпочете риска да прекара нощта навън.

Не спираше да върви. Със сгъстяването на тъмнината автоматично грейваха все повече светлини. Градът на Машината пулсираше и искреше. В продължение на много мили по една улица, която пресече, той видя две редици високи лампи — те приличаха на огнени стражи, крачещи в геометрична прогресия към далечната ярка точка на илюзорна среща.

Очевидно Госейн страдаше от полуамнезия и трябваше да се опита да разбере това в най-широкия му смисъл. Чак тогава щеше да се освободи от емоционалните последици на своето състояние. Помъчи се да си представи освобождаването, сякаш е някакво събитие в не-А интерпретация. Събитие, което бе самият той с неговите тяло и разум като едно цяло, с провала на паметта и всичко останало в този момент на денонощието и в съответния град.

Зад тая волева интеграция стояха хиляди часове персонална тренировка. Зад нея пък се усещаше не-Аристотелова техника за автоматично екстенсионално мислене — уникалната разработка на XX век, която след четиристотин години се бе превърнала в динамичната философия на човешката раса. „Картата всъщност не е територията… Думата не е самото нещо…“ Убеждението, че е бил женен, не го правеше факт. На халюцинациите, които възбуденото подсъзнание беше натрапило на нервната му система, трябваше да се противодейства.

Както винаги, това оказа ефект. Съмненията и страховете се изляха от него подобно вода от преобърнат леген. Тежестта на фалшивата скръб — фалшива, защо-то бе така очевидно внушена на Госейн заради нечии чужди цели — се вдигна. Той беше свободен.

Тръгна отново напред. Докато вървеше, хвърляше погледи наляво и надясно, опитвайки се да проникне през сенките на входовете. Уличните ъгли приближаваше нащрек, с длан върху пистолета си. Въпреки своята предпазливост не видя момичето, появило се тичешком от една тъмна пряка, до момента, в който се блъсна толкова силно в него, че извади и двамата от равновесие.

Бързината на случилото се не попречи на предпазните мерки. Джилбърт Госейн посегна да сграбчи младата особа с лявата си ръка. Хвана тялото й точно под рамената, стиснал я като в менгеме. С дясната измъкна пистолета. Всичко стана за миг. По-дълго време му трябваше, за да преодолее нарушеното равновесие, наложено от нейните скорост и тегло. Успя и се изправи. После я полузанесе-полузавлече под свода на сенчестия проход към черна врата. Щом достигнаха укритието, непознатата почна да се бори и тихо да стене. Госейн вдиша ръката с пистолета и я постави върху лицето й.

— Ш-шт — прошепна той. — Не възнамерявам да те нараня.

Тя преустанови борбата и спря да хленчи. Тогава й позволи да си освободи устата.

— Те бяха тъкмо зад мен — каза задъхано момичето. — Двама мъже. Навярно са ви забелязали и са изчезнали.

Джилбърт помисли върху това. Както всичко в четвъртото измерете, новата случка бе свързана с невидими и с невъзможни за наблюдение фактори. Една млада жена, различна от другите млади жени във вселената, се беше появила от някаква странична улица, бягайки от ужас. Той беше или истински, или престорен. Съзнанието на Госейн прескочи първата възможност и се закрепи върху вероятността за трик. Представи си малка група, която чака зад ъгъла и силно желае да се възползва от липсата на полиция в града, но не иска да рискува директно нападение. Почувства се хладно, несъстрадателно подозрителен. Защото, ако е безобидна, какво търси сама навън в такава нощ? Той промърмори безжалостно въпроса.

— Аз съм незащитена — дойде дрезгавият отговор. — Загубих работата си миналата седмица, понеже не пожелах да изляза с шефа. Нямам никакви спестявания. Хазайката ме изхвърли тази сутрин, когато не успях да си платя наема.

Мъжът не промълви нищо. Нейното обяснение беше толкоз слабо, че той не би могъл да проговори без усилие. След минутка не бе така сигурен. Собствената му история не би прозвучала никак приятно, ако трябваше изобщо да направи грешката и я облече в думи. Преди да се ангажира с възможността тя да казва истината, Госейн запита:

— И няма абсолютно никакво място, където да отидеш ли?

— Именно — отвърна непознатата.

Това е то. Тя стана негово бреме, докато траят игрите. Поведе я без съпротива от тротоара към платното, като грижливо избягна ъгъла.

— Ще вървим по средната бяла линия — съобщи й. — По този начин ще можем по-добре да наблюдаваме пресечките.

Асфалтираното платно имаше своите собствени коварства, но той реши да не ги споменава.

— Сега слушай — продължи сериозно Госейн. — Не се страхувай от мен. Намесен съм в същата бъркотия, обаче съм почтен. Смятам, че и двамата се намираме в еднакво опасно положение и че нашата заветна цел в момента е да открием кътче, където да прекараме нощта.

Жената издаде смътен звук, който му се стори като приглушен смях, ала щом се наклони бързо към нея, лицето й вече бе обърнато настрана от най-близката улична лампа и не можеше да бъде сигурен. Миг по-късно го извърна отново към него и Джилбърт за пръв път я видя ясно. Беше с мършави, но силно загорели бузи. Очите й бяха тъмни езера, а устните — леко разтворени. Носеше грим, той бе лошо нанесен и не добавяше нищо към нейната красота. Видът й сякаш беше на човек, който дълго време не се е смял. Подозренията му изчезнаха. Почувства, че се е върнал там, отдето бе започнал, че е защитник на момиче, чийто характер все още не се е проявил в конкретна форма.

Когато дойдоха срещу някакъв пустеещ парцел, Госейн спря и се замисли. Беше тъмен и осеян с храсти. Идеално скривалище за нощни мародери. Но погледнато от друга страна, бе удобно убежище за един почтен мъж и неговото протеже, при условие че го приближаха, без да бъдат усетени. След кратък оглед той забеляза тясна уличка, водеща към задната част на парцела, и пространство между два склада, през което можеха да стигнат до нея.

Бяха необходими десет минутки, за да открият задоволително затревено място под нисък разперен храст.

— Ще спим тук — прошепна Джилбърт Госейн.

Тя се отпусна на тревата. И мълчаливото й съгласие го доведе до внезапния проблясък, че беше дошла твърде лесно с него. Той лежеше с притворени очи и разсъждаваше върху възможните опасности.

Нямаше никаква луна, мракът под, надвисналия храст бе гъст. Чак след известно време успя да различи нейната приличаща на призрак фигура в слабото петно отразена светлина от далечна улична лампа. Беше на повече от пет фута разстояние и през всичките тези първи минути, докато я наблюдаваше, жената видимо не се помръдна. Изследвайки колебливите й форми, Госейн започна все по-силно да осъзнава неизвестния фактор, който тя представляваше. Бе поне толкова загадъчна, колкото и самият той.

Размишленията му приключиха, когато младата жена каза тихо:

— Моето име е Тереза Кларк. А какво е твоето?

Да, какво наистина, смути се Госейн. Преди да успее да отговори, момичето добави:

— За игрите ли си тук?

— Точно така — отвърна мъжът след кратко колебание, защото той беше човекът, който трябва да разпитва. — Ами ти? Също ли си дошла за игрите?

Нужен бе момент, за да проумее, че е задал насочващ въпрос.

— Не ставай смешен — чу горчивия й отговор. — Дори не знам смисъла на не-А.

Джилбърт Госейн се умълча. Долови някакво смирение в случая и то го озадачи. Личността на Тереза внезапно доби по-голяма яснота — изкривено его, което скоро щеше да разкрие едно пълно удовлетворение от себе си. По съседната улица профуча кола, слагайки край на нуждата от коментар. Тя бе последвана бързо от още четири автомобила. Нощта за кратко оживя под съсъка на гумите върху паважа. Звукът изчезна, но смътното ехо остана. Това бяха далечни пулсиращи шумове: навярно те присъстваха през цялото време, ала сега, когато им бе обърнато внимание, се превърнаха в очевиден факт.

— И тъй, какво изобщо представляват тези игри? — натрапи се гласът на младата жена. Той беше приятен, макар да съдържаше глуха горчива нотка на самосъжаление. — В известен смисъл е достатъчно лесно да се проследи съдбата на победителите тук, на родната Земя. Те всички получават доходни служби. Стават съдии, управители и други подобни. Но какво се случва с хилядите, които всяка година спечелват правото да заминат за Венера? Как ги посрещат, щом пристигнат там?

— Аз лично мисля — произнесе уклончиво Госейн, — че бих се задоволил с президентството.

— Ще трябва малко да се потрудиш, за да пребориш групата на Харди — каза през смях тя.

— Да преборя кого? — попита мъжът, изправяйки се до седнало положение.

— Ами че Майкъл Харди, президента на Земята, не знаеш ли?

Джилбърт бавно се отпусна пак върху тревата. Значи ето какво имаха предвид Нордег и останалите в хотела. Неговият разказ сигурно бе изглеждал като бълнуванията на някой душевноболен! Президентът Харди, госпожица Патриша Харди, великолепната им лятна къща в Крес Вилидж — и всяка частица информация в мозъка му относно това беше абсолютно невярна. Кой би могъл да постави там тази фамилия?

— Ще ме научиш ли — прозвуча бавно гласът на Тереза Кларк — как да спечеля някаква дребна служба чрез игрите?

— Хм, туй пък какво е? — въпреки мрака Госейн се взря в нея. Учудването му отстъпи пред един по-благ вътрешен импулс. — Не виждам начин да стане — каза той. — Игрите изискват познания и умения, трупани през дълъг период от време. За последните петнайсет дни е нужна такава гъвкавост на ума, с каквато могат да се конкурират само най-енергичните и най-развитите личности в света.

— Аз не се интересувам от последните петнайсет дни. Ако достигнеш до края на първата седмица, получаваш някое място. Така е, нали?

— Най-нископлатената работа, за която се състезават играчите, е с десет хиляди на година — обясни спокойно Госейн. — Разбирам, че положението е малко ужасно.

— Аз съм много бърза — рече Тереза — и отчаяна. Това ще помогне.

Джилбърт се съмняваше, обаче я съжали.

— Щом настояваш — предложи той, — ще те запозная с кратко резюме…

После млъкна за момент.

— Моля те, продължавай — подкани го тя.

Мъжът се колебаеше. Отново се почувства глупаво при мисълта да говори с нея на подобна тема.

— Човешкият мозък е разделен грубо на две части — започна неохотно. — Кора и таламус. Мозъчната кора е центърът на разума, а таламусът е центърът на емоционалните реакции на нервната система. — Той направи къса пауза. — Някога да си попадала в сградата на Института по семантика?

— Беше чудесно — отвърна Тереза Кларк. — Всички тези бижута и ценни метали…

— Не исках да кажа това — прехапа устна Госейн. — Имах предвид картинния разказ по стените. Забеляза ли го?

— Не си спомням. — Тя навярно разбра, че не му е доставила удоволствие. — Но забелязах брадатия джентълмен, директора… как му беше името?

— Лавоасьор ли? — попита Джилбърт и се намръщи в тъмното. — Смятах, че е загинал при случаен инцидент преди няколко години. Кога го видя?

— Миналата есен. Седеше в инвалидна количка.

Изтръпна. За миг си помисли, че паметта му отново го подвежда. Изглеждаше странно все пак: който и да беше бърникал в съзнанието му, не искаше той да знае, че легендарният Лавоасьор е още жив. Госейн се поколеба и после се върна към по-раншната тема на разговор.

— Както мозъчната кора, така и таламусът притежават чудесни възможности. И двете части на мозъка трябва да бъдат обучени до най-висока степен, но особено важно е да се организират тъй, че да работят съгласувано. Щом такава съгласуваност или интеграция липсва, е налице една объркана личност — свръхемоционалност и на практика всички варианти на психическа криза. От друга страна, където е бил осъществен съюзът кора-таламус, нервната система може да противостои на почти всеки шок…

Госейн спря, спомняйки си шока, който бе претърпял неотдавна неговият собствен разум.

— Какво става? — попита бързо момичето.

— Нищо — бе грубият отговор. — На сутринта бихме могли отново да разчепкваме този въпрос.

Изведнъж усети умора и пак легна. Последната му мисъл, преди да се унесе в сън, бе относно това какво имаше предвид детекторът на лъжата с думите: „От него се излъчва уникална сила.“

Когато се събуди, слънцето грееше. От Тереза Кларк нямаше и следа.

Провери отсъствието й с чевръсто претърсване на храста. Сетне отиде до бордюра, отдалечен на сто фута, и погледна по улицата — първо на север и после на юг.

Тротоарите и платното бяха оживели от трафика. Пъстро облечени мъже и жени минаваха бързешком покрай мястото, където стоеше Джилбърт. Чуваха се жуженето, ревът и бученето от много хора и много коли. Внезапно стана вълнуващо. Почувства се ободрен, осъзнавайки вече по-силно, че е свободен. Дори заминаването на младата дама доказваше, че тя не е била втората стъпка в някакъв фантастичен план, започнал с атаката на неговата памет. Изпита облекчение, че се е отървал от нея.

Едно познато лице се открои от човешките физиономии, които се изнизваха устремно край него. Приветства го Тереза Кларк с две кафяви книжни торби в ръцете.

— Купих малко закуска — каза. — Помислих си, че ще предпочетеш по-скоро да хапнеш навън сред мравките, отколкото да се опиташ да влезеш в претъпкан ресторант.

Те ядоха мълчаливо. Госейн забеляза, че донесената храна беше изискано поставена в кутии и пластмасови съдове за сервиране на открито. Имаше подсилен портокалов сок, готово тестено ястие с крем в дълбоко блюдо, топли бъбреци на сандвич и кафе също със свой отделен крем.

Пет долара, прецени той. Това бе чист лукс за двойка, която трябваше да преживее трийсет дни с твърде скромна сума. Пък и с тия пари момичето можеше със сигурност да плати на хазайката си за още една нощ. Навярно Тереза бе имала добра работа, за да помисли за подобна закуска. Така стигна до ново откритие, което го накара да се навъси за момент и после да попита:

— Този твой шеф, дето те е задявал… как се казва?

— Моля? — измърмори Тереза Кларк. Тя бе свършила своите бъбреци и търсеше нещо в чантичката си. Сепната, вдигна поглед. Сетне лицето й се проясни. — О, той ли?

Последва пауза.

— Да — настоя Госейн. — Как се казва?

— Предпочитам да забравя за него — отвърна му. Беше дошла напълно на себе си. — Това не е приятно. — Накрая смени темата: — Трябва ли да знам много за първия ден?

Мъжът се поколеба, полусклонен да следва по-нататък въпроса за нейния шеф, но ето че реши да се откаже.

— Не. За щастие този ден никога не е бил друго освен формална работа, състояща се главно от регистрации и назначаване на места, където да вземеш своите начални тестове. Проучвал съм разни архиви за игрите през последните двайсет години (тоест тия, които Машината е оповестявала) и съм забелязал, че изобщо няма промяна при старта. От тебе се изисква да определиш какво символизират не-А, не-Н и не-Е. Независимо дали го съзнаваш или не, ти не бива да живееш на Земята, без да долавяш нещо от същината на не-А. В продължение на няколко столетия тя е една непрекъснато нарастваща част от нашата обичайна мисловна околна среда. — И завърши с думите: — Хората, разбира се, са склонни да забравят определения, но ако ти наистина сериозно се интересуваш…

— Би могъл да се обзаложиш, че е така — прекъсна го момичето и извади табакера от чантата си. — Искаш ли да пушиш?

Кутийката проблесна на слънцето. Диаманти, изумруди и рубини искряха върху сложно оформената й златна повърхност. Луксозна цигара, вече запалена по някакъв автоматичен начин в табакерата, се подаде от нея. Скъпоценните камъни можеха да са изкуствени, а пък златото — имитация. Ала предметът изглеждаше ръчно изработен и неговата очевидна автентичност бе потресаваща. Госейн го оцени на двайсет и пет хиляди долара.

— Не, благодаря — промълви той, успял да намери гласа си. — Не пуша.

— Цигарите са специален сорт — настоя младата жена. — Много фини.

Джилбърт поклати глава и сега отказът му беше приет. Тя извади бялата пръчица от вътрешността, постави я между устните си и смукна от нея с дълбоко удоволствие. След това пусна кутийката обратно в чантата. Изглежда, не съзнаваше усещането, което бе причинила.

— Нека се заемем с моето обучение — предложи Тереза. — После можем да се разделим и довечера да се срещнем отново тук. Какво ще кажеш?

Тая жена беше твърде властна и Госейн не бе сигурен, че дори ще се научи да я харесва. Подозрението му, че е влязла с някаква цел в неговия живот, стана по-силно. Възможно ли е тя да играе ролята на свързващо звено между него и онзи, който бе бърникал в мозъка му? Не би могъл да я остави да си отиде ей така.

— Добре — съгласи се той. — Но няма никакво време за губене.