Светът на не-А

XI

В заобикалящата го среда се усещаше някаква сивотия, която притъпяваше мисълта. Тунелът почна да криволичи и да се накланя все по-стръмно надолу. Закривените му стени проблясваха смътно в светлината на фенерчето. Два пъти по време на първите десет минути той се разделяше на две. През следващия час седем коридора се присъединиха към онзи, в който беше Джилбърт, и още три пъти маршрутът пред него се разклонява. Това можеше да го обърка, но мъжът скицира в бележника си карта, отмятайки всеки страничен ръкав.

„Сигурно вървя на няколко стотици фута под повърхността, като следвам преплитащите се корени — реши той. — Е, на практика съм под гората.“

Досега не беше мислил относно дължината на корените, крепящи тия мощни дървета. Обаче в този непрекъснат лабиринт бе очевидно, че те бяха същевременно големи по размер и така плътно притиснати навътре, че от прохода бе невъзможно да се разбере къде бяха точките на свързване, къде свършваше един израстък и започваше друг. Той изследва за маркировка следващия страничен тунел. Нищо видимо. Кореновата дървесина, тук с цвета на лимон, се извиваше нагоре, преминавайки в масивен таван. Госейн опипваше металнотвърдата повърхност, докъдето успяваха да стигнат пръстите му. По нея липсваха включватели или скрити командни табла. Никакви указания от какъвто и да било вид.

Той вече се безпокоеше. Навярно тези коридори бяха безкрайни. Нуждаеше се от храна, ако наистина иска да ги проучи, както трябва. Беше твърде лошо, че ще мине по същия път назад след двучасово ходене. Но по-добре два часа, отколкото пет. Времето за връщане бе, преди да е почувствал глад или жажда…

Гостът достигна апартамента на Елдред Кранг без премеждия.

Направи купчина сандвичи с месо и тъкмо започна да обядва яйца и бекон, когато се появиха четирима мъже. Бяха използвали различни врати. Първите трима държаха пушки и изникнаха сякаш изхвърлени от една и съща свита пружина. Четвъртият се оказа млад здравеняк със светли очи. Нямаше оръжие и бе влязъл по-бавно.

— Добре, Госейн — кимна той, — горе ръцете.

Госейн, който седеше неподвижно на масата с обърната косо глава, предположи, че Елдред Кранг, галактически агент, венериански детектив и таен поддръжник на не-А, най-сетне се е прибрал у дома си.

Първата му реакция беше облекчение. Докато отговорни хора с не-А обучение не узнаеха за опасността, заплашваща цивилизацията, Джилбърт трябваше да съхрани своя живот. Помъчи се да мисли за идването на Кранг като за ускорено придвижване в тази посока. Той се изправи на крака с вдигнати над тила ръце и огледа с любопитство мъжете, опитвайки се да насити сетивата си с реалността на тяхното присъствие. Колебаеше се доколко добре може да им разкаже историята, в която го бе убедила Машината.

Както изучаваше групата, един от нея излезе напред и разби пакета със сандвичи. Те се разпиляха в кафяво-бял хаос, а два от тях паднаха на пода с тъп звук като парчета сухо тесто. Човекът не заговори веднага, но се усмихна, вгледан в сандвичите. Беше набит, спретнат индивид в началото на трийсетте. Приближи се към госта.

— Готвеше се да ни напуснеш, а?

Гласът му имаше лек чуждестранен акцент. Той се усмихна отново и удари силно Госейн през лицето.

— Напускаш ни, а? — повтори с монотонен ритъм и изтегли ръката си назад, за да го цапардоса пак.

— Достатъчно, Блейни — произнесе Кранг вляво.

Биячът послушно отпусна десница. Устата му обаче продължи да работи и каза с прекъсван от възбуда тембър:

— Господине, да предположим, че беше изчезнал? Да предположим, че не бе позвънил в централата? Кой би се сетил да го търси тук? Ами ако беше избягал, тогава големият шеф…

— Тишина!

Побойникът притихна сърдит. Госейн се обърна към якия лидер:

— Ако бях на ваше място, Кранг, не бих се доверявал на Блейни, преди да е стигнал четирийсетте.

— А? — пророни Блейни с учудено изражение на лицето.

Жълтеникавите очи на лидера погледнаха изпитателно госта.

— Има психиатрични обяснения за начина, по който този човек ме удари — промълви Джилбърт Госейн. — Неговата нервна система започва да реагира така силно на неща, които могат да се случат, сякаш те наистина са факт. Това е чисто функционално разстройство, но въпросната насочена навън форма е тежка за индивида. Постепенна загуба на смелост. Садистични избухвания за прикриване на развиващ се страх. Докато стане 40-годишен, ще сънува кошмари за изстрадани от него увреждания, каквито е получил на някои от опасните места през младините си. — Той сви рамена. — Още една личност с липса на не-А интеграция.

Момъкът опули сиви очи. Те се втренчиха в Джилбърт, после се извърнаха към собственика на дома.

— Може ли да го ударя отново, господин Кранг? — попита той.

— Не. Защо те е еня какво си мисли?

Биячът изглеждаше недоволен, а Госейн не добави нито думичка повече, за да не утежни положението. Бе дошъл моментът да разправи своята история.

Изненадващо, те го слушаха внимателно. Щом свърши, Кранг взе цигара от нечия табакера и я запали. Долови погледа на Госейн върху себе си, обаче не каза нищо. Лицето му изразяваше леко объркване и след минута той продължи да смуква безмълвно от цигарата. Гостът има време да го прецени.

Елдред Кранг бе мършав, но не висок. Тъмната отсянка във външния му вид предполагаше средноизточен или средиземноморски произход. Вероятно бе роден на планета с по-горещо слънце от земното. Движенията му бяха неспокойни и заедно с неговите жълто-зелени очи придаваха някакъв устрем на тази фигура.

И тъй, ето го мъжа, когото Патриша Харди обичаше. Джилбърт се зачуди дали не трябва да изпитва емоционална антипатия. Не чувстваше такава. Вместо това си спомни казаното от робоплана, че от Кранг не може да се очаква помощ. Шефът беше заобиколен от банда привърженици и от свои собствени хора. Под общото командване на Торсън бе принуден да се самонаблюдава много внимателно.

Мълчанието му внезапно свърши. Засмя се.

— Просто за минутка ми хрумна да те освободя заради този разказ — кимна той. — Но истината е, че не трябва да играем никакви игри. Решихме да направим съвещание за тебе в твое присъствие. До час потегляме към Земята.

— О, Земята! — възкликна Госейн.

Устните му се огънаха в кисела усмивка. От пристигането си на Венера бе успял да уведоми една личност относно заплахата за Слънчевата система. И в най-добрия случай тая личност, Амелия Прескот, беше предала неговия разказ на Детективската регистратура, без да подозира, че същата организация е вече придатък към бандата. Човешки кошер от двеста милиона. Кранг заговори отново:

— Окей, Блейни. Доведи семейство Прескот.

Гостът се сепна, обаче веднага се овладя. Той проследи с любопитство въвеждането на Джон и Амелия с белезници и завързани челюсти. Мъжът се взря вяло през помещението в нахалника, който го бе пленил преди, ала съпругата му изглеждаше шокирана при вида на Госейн. За момент тя се помъчи да освободи лицето си. Очите й се изкривиха от усилията. После притихна унило и тръсна безпомощно глава.

Той я погледна съчувствено. Налице беше резултатът от нейното решение да повярва, че Джон е повече не-А, отколкото член на банда. Да, Прескот я провали. Ако тя влизаше в групата, те не биха й запушили устата. Щеше да бъде в състояние да се преструва на затворник, без да й пречат да говори.

Каква ли досада изпитваше съпругът, че неговата уста също е затисната с парцал. И независимо от целта на подобен фарс, за Госейн бе по-добре да участва в комбинацията. Нали знаеше кой е Джон Прескот, а те не се досещаха, че той знае. Това бе сред малкото му предимства в тази игра, в която картите иначе бяха определено подредени срещу него.