Светът на не-А

XXXIV

Градът на Машината беше основно променен. Бе имало битка и навсякъде се виждаха разрушени сгради. Когато стигнаха до двореца, Госейн не се изненада, че Джим Торсън е изкарал предишните няколко дни на Венера.

Резиденцията бе превърната в очукана пуста развалина. Джилбърт бродеше с другите по нейните голи коридори и през разбитите помещения с някакво носталгично чувство за все по-западаща цивилизация. Стрелбите из отдалечените улици плетяха своеобразен пулсиращ фон за движенията му — едно непрекъснато мърморене, дразнещо, многозвучно. Торсън забеляза кратко:

— Те са точно така зле тук, както и на Венера. Сражавали са се като безумни маниаци.

— Това е равнище на абстракция в не-А смисъл — каза прозаично Госейн. — Пълно нагаждане към нуждите на положението.

— Аааа! — възкликна Джим отегчен, после се завъртя. — Усещаш ли нещо?

— Нищо — отвърна искрено спътникът му, поклащайки глава.

Те се добраха до стаята на Патриша. Стената, в която преди се намираше деформаторът, зейна срещу тях. Стъклените балконски врати лежаха натрошени на парчета върху пода. Госейн се взря през празните рамки към мястото, където някога — сякаш скъпоценен камък в короната на зелената Земя — се извисяваше Машината. Сега там личаха струпани хиляди тонове почва, вероятно с намерение да заравнят всички следи от символа на една световна борба за здравомислие. Само че в момента булдозерите не работеха. Неприятната за окото пръст тъмнееше на множество купчини и изглеждаше забравена.

Не успяха да намерят никаква нишка в двореца и след малко цялата група се отправи към дома на Дан Литъл. Къщата беше непокътната. Автоматите бяха съхранили чистота и спретнатост навсякъде. Помещенията миришеха на свежо, както ги бе оставил. Сандъкът от деформатора стоеше в далечния ъгъл на всекидневната. Адресът „Институт по семантика“, на който Игралната Машина възнамеряваше да бъде изпратен, му се видя огромен върху обърнатата към стаята страна. Джилбърт отиде при него, сякаш внезапно осенен от важна мисъл.

„Защо пък не?“ — каза си.

Въоръжена армия маршируваше по улиците на някогашния процъфтяващ град. Ята от самолети се носеха из небето. Над тях висяха космически кораби, готови за най-ужасното. Роботанкове и бързи коли гъмжаха по всички съседни преки. Те се движеха в мълчаливи процесии и превземаха известния площад. После хора и машини от всички посоки се изливаха през вратите в сградите. При декоративното стълбище с много портали Торсън посочи издълбаните сред мрамора букви. Госейн спря за миг и прочете древния надпис:

Това бе като стон през вековете. Тази фраза съдържаше част от значението, когато то засягаше човешката нервна система. Безброй милиарди бяха идвали и умирали, без дори да подозират, че техните положителни вярвания са спомогнали да възникнат разстроени мозъци, с които те са се противопоставяли на реалностите на своите светове.

От най-близкия вход се показаха мъже в униформа. Един заговори Торсън на някакъв език, изобилстващ със съгласни. Орловоносият се извърна към Госейн.

— Сградата е напусната — обясни той.

Госейн не промълви нищо. Напусната! Думата отекна по коридорите на стреснатото му съзнание. Институтът по семантика бе обезлюден. Разбира се, Джилбърт трябваше да се досети, че ще бъде така. Работещите тук бяха просто чувствителни същества и от тях не би могло да се очаква да живеят на ничия територия между две сражаващи се войски. Но все пак той разчиташе на друго.

Госейн се ориентира, че Джим е говорил с техниците, обслужващи вибратора. Неговите пулсации, които за кратко време бездействаха, започнаха да пропълзяват в тялото му. Завоевателят се обърна отново към спътника си:

— Ще изключим машинката, щом влезем вътре. Не желая да поемам никакви рискове с теб.

Човекът с допълнителния мозък се размърда.

— Ще влезем вътре?

— Ами да, ще разгледаме подробно мястото — каза Торсън. — Може да има скрити помещения. Знаем ли какво…

Той взе да раздава заповеди на висок глас. Настъпи период на объркване. От сградата продължаваха да излизат хора и да докладват на едрия мъж. Те използваха същия чудноват гърлен език и Джилбърт получи намек за онова, което ставаше, едва след като Торсън се ухили мрачно.

— Откриха някакъв старец да работи в една от лабораториите. Не могат да разберат как са го пропуснали преди, но — махна нетърпеливо с ръка — това няма значение. Наредих им да не го безпокоят, докато обмисля положението.

Госейн не се съмняваше в транслацията. Командирът беше бледен. Постоя повече от минута с кисело изражение на лицето. Накрая изсумтя:

— Този риск не е за мен. Ще проникнем там, обаче…

Те изкачиха 14-каратовите златни стъпала. Хлътнаха през украсените със сапфири платинени врати и се озоваха в обширното преддверие с неговите милиони диаманти, поставени във всеки квадратен инч от високите стени и сводестия таван. Ефектът беше замайващ — направи им впечатление, че първоначалните строители са надминали себе си. Конструкцията бе издигната по времето на голяма кампания за убеждаване на хората, че тъй наречените редки метали и благородни камъни, на които толкова дълго се е гледало като на същността на богатството, са не по-ценни от други дефицитни материали. Дори след сто години пропагандата не въздействаше достатъчно.

След коридор от подходящи рубини дойде ред на изумрудено стълбище, което проблясваше със зелена иризация15. Преддверието в горната му част бе от масивно непотъмняващо сребро и зад него се виеше проход от прочутия и колоритен пластмасов опал. Тунелът гъмжеше от народ, а Госейн имаше чувството, че потъва. Торсън спря и посочи входа на стотина фута отпред.

— Той е там.

Джилбърт се намираше в странна мисловна мъгла. Устата му се отвори, за да попита за някакво описание на стареца, когото бяха открили. „Носи ли брада?“ — щеше да промълви. Ала не успя да издаде нито звук. „Какво очакват от мен?“ — каза си отчаяно.

— Поставил съм при него хора с бластери — кимна Джим Торсън. — Те са вътре и го наблюдават. Е, вече всичко зависи от теб. Иди там и му съобщи, че сградата е обкръжена и че нашите уреди не засичат никакъв източник на радиоактивни енергии, така че не може да стори нищо срещу нас.

Той се изпъна в своя огромен ръст, оставайки с половин глава над пленника си.

— Госейн — ревна Торсън, — предупреждавам те да не правиш погрешни ходове! Ако сега не се получи, както трябва, ще унищожа Земята и Венера.

Абсолютната свирепост на заплахата запали ответен огън у другия. Те се гледаха ожесточено като хищни животни. Орловоносият беше онзи, който разреди атмосферата с къс смях.

— Добре де, добре де — отсече той, — и двамата сме напрегнати до крайност. Нека забравим това. Но помни: става дума за живот или смърт. — Зъбите му се събраха с щракване. — Тръгвай!

Джилбърт усети хладината, която извираше от нервната система. Бавно се стегна и пое напред.

„Госейн, щом стигнеш до нишата около вратата, влез в нея. Там ще бъдеш в безопасност.“

Мъжът подскочи, сякаш го удариха. Изобщо не бяха изречени думи и въпреки всичко мисълта прозвуча в съзнанието му така ясно, като че ли беше негова собствена.

„Знай, че всеки метален сандък по коридорите и в стаите съдържа енергийна чашка, свързана с напрежение хиляди волтове.“

Вече нямаше никакво съмнение. Макар Прескот да бе подхвърлил веднъж, че е необходима двайсетзнакова еднаквост след десетичната точка с друг мозък, та да възникне телепатия, той приемаше нечии чужди мисли.

Кулминацията бе настъпила съвсем внезапно, по толкова различен начин, отколкото очакваше, че човекът замръзна на мястото си. Припомни си сурово: „Аз трябва да продължа да вървя! Да продължа да вървя!“

„Вмъкни се в нишата и неутрализирай вибратора!“

Когато дойде това послание, Джилбърт се насочваше към вратата. Видя обекта на десет фута от себе си, после на пет и сетне чу гръмкия глас на Торсън:

— Излез оттам! Какво се мъчиш да направиш? За Бога!

„Казах ти да неутрализираш машината!“

Той се опитваше. Тялото му тръпнеше с мълчалива енергия, щом почна да се нагажда към апарата. Погледът му се замъгли, след туй се проясни. Ето че изкуствена светкавица изсъска покрай нишата право към Джим Торсън. Едрият мъж падна с почти изгоряла глава, а големият огън отмина със святкане по коридора. Хора закрещяха в агония. Някаква аленочервена топка изплава от тавана и погълна движещия се в кръг вибратор. Устройството избухна, като разкъса на парчета техниците, които го направляваха и пазеха.

Изведнъж коварните пулсации се изчистиха от нервите на Джилбърт.

„Госейн, побързай! Не ги оставяй да се съвземат. Не им давай възможност да поръчат на робопланите отгоре да бомбардират. Аз не мога да направя това. Пострадал съм от бластер. Освободи института, после се върни тук. По-живо! Лошо съм ранен…“

Ранен! Измъчван от любопитство, човекът си представи стареца умиращ, преди да успее да получи информация от него. Той грабна най-близкия източник на енергия и за десет минути разруши сградата и площада. Коридорите бяха обхванати от убийствения пламък, който изля по тях. Стени хлътваха върху викащи люде. Танкове лумваха и изгаряха като фурия. „Никой — мисълта му беше досущ като самия огън — от тези специални пазачи не трябва да оцелее.“

И наистина никой не се спаси. Доскоро множество народ и машини се трупаше на площада. Разкъсани почернели фигури и метални отпадъци бяха всичко, което остана. Госейн вдигна поглед от един вход. Робопланите кръжаха на височина хиляда фута. Без заповед от вожда те щяха да се колебаят дали да атакуват. Може би Кранг вече бе поел командването им.

Не можеше да чака, за да се увери. Върна се обратно, хукнал по първия изпречил му се тлеещ коридор. Когато влезе в лабораторията, се стъписа. Телата на Торсъновите стражи се бяха прострели в разни посоки. Отпуснат насред кресло до някакво бюро, седеше стар брадат мъж. Той примига с горящи очи, събра сили да се усмихне и промълви:

— Е, ние успяхме.

Гласът му беше дълбок и звучен. Джилбърт Госейн се взря в него, спомняйки си къде е чувал тоя басов тембър преди. Шокът от разпознаването ограничи собствената му реакция до една-единствена дума.

— „X“! — каза високо той.