Светът на не-А

V

Госейн седеше неподвижен на стоманения стол. Сърцето му биеше силно, слепоочията пулсираха и всеки няколко минути се чувстваше слаб и болен от тази реакция. Потта, която се лееше от него, изглежда, нямаше край. „Боя се — помисли той. — Ужасно много се боя.“

Това сигурно идваше от самите колоиди на непозната субстанция. Едно цвете, затварящо своите листенца за през нощта, показва страх от тъмнината, но то си няма развита система, та да пренася сигнала, и никакъв таламус, който да приема и преобразува електрическото съобщение в емоция. Човешкото същество представлява физико-химическа структура, чието усещане за живот води началото си от твърде сложна организация. След смъртта тялото се разлага, а личността оцелява под формата на поредица изопачени импулси-спомени в нервните системи на други хора. С течение на годините тия спомени отслабват. В най-добрия случай Джилбърт Госейн щеше да се съхрани като нервен импулс в разни човешки създания в продължение на половин столетие, като емисия върху филмов негатив — малко повече, и като електронна схема в група катоднолъчеви клетки — може би за две столетия. Никоя от изброените възможности не намаляваше дори частично потния поток от неговата кожа в това помещение почти без въздух.

„Все едно съм мъртъв — каза си скръбно той. — Ще умра. Ще умра.“ И в момента, в който помисли това, установи, че нервите му се късаха.

От тавана плисна силна светлина. Някакъв метален процеп се разширяваше. Нечий глас произнесе:

— Докладвай на господин Торсън, че той е добре.

Изминаха десетина минути и после надолу се спусна стълбище. Предният му край дрънна о пода. Работници започнаха да трополят по него, понесли някаква маса. В бърза последователност машината, която беше вече използвана върху Госейн, и няколко други с различна форма и предназначение бяха свалени в затвора и закрепени към масата. Скоро работниците се прибраха обратно.

Подир тях двама мъже със сурови лица слязоха предпазливо при пленника. Те изследваха ръцете и китките му. Накрая си отидоха и пак настъпи тишина.

Сетне стоманената плоча се отвори още веднъж с плъзгане и дрънчене. Госейн се сви, очаквайки Торсън. Вместо него пъргаво се появи Патриша Харди. След като отключи белезниците, тя каза с нисък настойчив тон:

— Следвай ме по коридора вдясно в продължение на сто фута. Там под главното стълбище ще видиш врата. Зад нея има два реда по-тесни стъпала, които водят нагоре близо до моя апартамент. Вероятно ще можеш да се скриеш благополучно вътре. Не зная. От този момент нататък съдбата ти е в твои ръце. Късмет.

Щом го освободи, изтича пред него. Мускулите на Госейн бяха така схванати, че той се препъваше несръчно на всяка крачка. Но дадените указания бяха правилни. И докато стигна спалнята на момичето, кръвообращението му се нормализира отново.

Лек аромат на парфюм се идентифицираше с това помещение. От двукрилите стъклени врати край леглото с балдахин Джилбърт се взря в атомния фар на Машината. Той грееше толкова близо, че му се струваше — ще хване светлината, ако протегне ръка.

Госейн не споделяше надеждата на Патриша Харди, че ще се укрие успешно в нейната спалня. Пък и сега, преди да научат за бягството му, бе време да направи пробива. Тръгна напред и после бързо се дръпна обратно, когато под балкона минаха в група половин дузина въоръжени мъже. Малко по-късно надзърна навън: двама от тях бяха клекнали зад редица храсталаци на разстояние около сто фута.

Сетне се оттегли в спалнята. Не бе необходимо повече от минута, за да хвърли поглед на четирите стаи от апартамента на Патриша. Избра тоалетната като най-добър наблюдателен пункт. Помещението разполагаше с прозорец и малък балкон, които гледаха към някаква ниша настрани от главния двор. В най-лошия случай можеше да се спусне долу и да прибягва от храст към храст. Той седна тежко на дългата пейка пред огледалото за цял ръст. Почивайки си тук, имаше време да се чуди на постъпката й.

Тя беше поела сериозен риск. Причината бе неясна, ала изглеждаше очевидно, че съжалява за участието си в заговора срещу него.

Мисълта му се прекъсна, понеже една далечна врата скръцна слабо. Мъжът се изправи на крака. Можеше да е младата дама. Точно така. Гласът й се чу тихо момент по-късно пред тоалетната.

— Вътре ли си, господин Госейн?

Той отключи, без да каже дума, и те останаха лице срещу лице от двете страни на прага. Първа проговори тя:

— Какви са плановете ти?

— Да се добера до Машината.

— Защо?

Госейн се колебаеше. Патриша Харди му бе помогнала и с това заслужила неговото доверие. Но по-добре беше да помни, че е невротичка, която вероятно е действала по вътрешен импулс. Жената може би все още не осъзнаваше пълните последици от стореното. Той я видя да се усмихва мрачно.

— Не бъди глупав — сряза го тя — да се опитваш да спасиш света. Нищо не можеш да направиш. Заговорът е по-голям и от Земята, и от Слънчевата система. Ние сме пионки в игра, дирижирана от звездни хора.

Госейн я погледна втренчено.

— Луда ли си? — попита.

В момента мъжът изпитваше някакво чувство за пустота, усещане, че е чул фрази с твърде силно значение. Отвори уста да продължи отново и после я затвори. Спомни си една дума, която Харди бе употребил по-рано — „галактически“. Тогава беше доста напрегнат, за да проумее смисъла й. Сега съзнанието му започна да се отдръпва от хаоса, царящ тук. То се свиваше все повече и повече и накрая се закрепи върху нещо, което Патриша бе казала преди малко.

— Хора ли? — повтори като ехо той.

Дамата кимна.

— Но не ме питай как са отишли там. Аз дори не зная как човечеството е дошло на Земята. Теорията за произхода ни от маймуните изглежда приемлива само докато не я изследваш по-отблизо. Моля те, нека не се задълбочаваме в тази тема. Доволна съм, че те са хора, а не чуждопланетни чудовища. Уверявам те, че Машината не може да направи нищичко.

— Тя би могла да ме защити.

Младата жена се намръщи и уточни бавно:

— Е, да, при това положение. — Пак го погледна изпитателно със светлите си очи. — Не разбирам обаче къде стоиш в цялата тая работа. Какво ти откриха?

Госейн описа кратко и ясно своите преживелици и добави:

— Там трябва да се крие нещо. Машината също ме посъветва да си фотографирам мозъчната кора.

Патриша Харди мълчеше.

— Господи — произнесе накрая тя, — може би те имат право да се страхуват от теб… — После внезапно се прекъсна. — Ш-шт, някой е при външната врата.

Джилбърт беше доловил музикалния звън. Надникна през рамо към прозореца.

— Не, още не тръгвай — настави го бързо жената. — Заключи след мен и напусни само ако претърсват.

Скоро чу стъпките й да се отдалечават. Когато се върнаха назад, те бяха придружени от други, по-тежки.

— Бих искал да видя човека — обади се някакъв мъжки глас. — Защо не ми каза за намерението си? Сега даже Джим Торсън е уплашен.

— Откъде да знам, че той е различен, Елдред? — попита спокойно младата дама. — Разговарях с личност, която изобщо няма спомен за своето минало.

„Елдред“ — помисли Госейн. Трябваше да го запамети. То му се стори повече като първо, отколкото като фамилно име. Господинът подзе отново:

— Ако беше някой друг, а не ти, щях да повярвам на това. Винаги съм усещал, че играеш собствена лична игра. За Бога, не бъди толкоз умна.

— Мили мой — засмя се момичето, — когато Торсън някога заподозре, че Елдред Кранг, командир на местната галактическа база, и Джон Прескот, вицекомандирът, са били и двамата превърнати в привърженици на не-А, тогава ще имаш основание да говориш за лични игри.

— Пат, ти луда ли си дори да го споменаваш? — прозвуча слисан и притихнал мъжкият тембър. — … Но аз възнамерявах да те предупредя. Вече не се доверявам абсолютно на помощника си. Той хитрува и извърта още от пристигането на Торсън. За щастие аз въобще не съм му позволил да открие моите чувства към не-А.

Жената каза нещо, което Госейн не долови. Настъпи мълчание, последвано от безпогрешен звук на целувка, и сетне нейният глас запита:

— Идва ли с теб и Прескот?

Госейн трепереше. „Глупаво е — реши гневно той. — Аз никога не съм бит женен за нея. Не мога да оставя тази фалшива вяра да ме смущава емоционално.“ Емоцията може би беше фалшива, ала се изискваха няколко сериозни терапии, за да се прекъсне влиянието й върху него.

Мелодичен звън пресече мисълта му. Чу, че Елдред и приятелката му отиват във всекидневната. Подир малко вратата се отвори и един мъж произнесе:

— Госпожице Патриша, имаме заповед да претърсим апартамента за избягал затворник… Извинете, господин Кранг, не ви видях.

— Всичко е наред — това бе човекът, който целуна Патриша Харди. — Направете вашето претърсване и после се махайте.

— Да, сър.

Госейн не чака повече. Балконът на тоалетната беше затулен от дърво. Той достигна земята благополучно и запълзя бавно на ръце и колена покрай стената. Нито веднъж през тия първи няколкостотин ярда не излезе от прикритието на храст или дънер.

Беше на сто фута от почти пустата основа на Машината, когато дузина коли се появиха бързо иззад една редица дървета — явно бяха стояли там в засада — и откриха огън по него. Джилбърт нададе див вик към гигантското съоръжение:

— Помогни ми! Помощ!

Машината обаче се извисяваше надменна и без да му обръща внимание. Ако бе истина това, което гласеше легендата, че тя е в състояние да защитава себе си и своя двор, тогава очевидно нямаше никаква причина за действие. Нито дори с мигване на електронна лампа металната грамада не показа, че осъзнава престъплението, извършвано в нейно присъствие.

Госейн пълзеше лудо по тревата, когато го удари първият куршум. Уцели го в едното рамо и го завъртя на пътя на страшния енергиен лъч. Дрехите и плътта на човека бяха обхванати от буйни пламъци. После той се претърколи и изстрелите отново се съсредоточиха отгоре му. Те започнаха да го разкъсват на парчета, докато изгаряше от силна ярост.

Непоносимото беше, че е в съзнание. Можеше да почувства неотслабващия огън и куршумите, които проникваха в неговото гърчещо се тяло. Ударите и топлината унищожаваха жизненоважните му органи, краката, сърцето и белите дробове даже след като бе престанал да мърда. Последната му слаба мисъл беше безкрайната тъга, безнадеждното осъзнаване, че сега никога няма да види Венера и нейните неразгадани тайни.

Някъде по това време настъпи смъртта.