Светът на не-А

I

„Гостите във всяко крило от хотела трябва, както обикновено по време на игрите, да образуват свои собствени групи за защита…“

Госейн се взираше мрачно навън през извития ъглов прозорец в хотелската си стая. От тоя наблюдателен пункт на трийсетия етаж той можеше да съзерцава простиращия се долу град на Машината. Денят бе ясен и ведър, а обсегът на зрителното му поле — огромен. Вляво забеляза синьо-черна река, която искреше с вълните си, гонени от късния следобеден бриз. На север ниските планини се открояваха рязко върху фона на лазурното небе.

Това беше обозримата периферия. Оградени от склоновете и реката, зданията, които виждаше, се притискаха плътно по широките улици. Повечето от тях блещукаха с лъскави покриви сред палми и полутропически дървета. Тук-там, неотличими от пръв поглед, имаше още хотели и по-високи сгради.

Самата Машина се намираше на заравненото било на един планински склон. Тя представляваше блестяща сребриста колона, издигаща се в небосвода и отдалечена на разстояние около пет мили. Нейните градини и президентската резиденция наблизо се скриваха отчасти зад дърветата. Но мъжът изобщо не се интересуваше от обстановката. Въпросната апаратура засенчваше всеки друг обект в полезрението му.

Видът й бе неизмеримо ободряващ. Джилбърт Госейн се удивляваше въпреки желанието си и въпреки мрачното си настроение. Най-после той беше тук, за да вземе участие в игрите на Машината — те означаваха пари и положение за успелите частично и пътуване до Венера за специалната група, която спечелеше най-големите награди.

От години му се искаше да дойде, ала едва нейната смърт направи това възможно. „Всичко си има собствена цена“ — помисли навъсен Госейн. В своите мечти през този ден господинът никак не подозираше, че тя ще бъде там, до него, състезаваща се за същите щедри призове. По онова време, когато заедно градяха планове и учеха, власт и положение бяха нещата, които оформяха надеждите им. Нито Патриша, нито той бяха в състояние да си представят, че ще заминат за Венера. Всъщност не разчитаха на подобен шанс. Сега за самотния Джилбърт властта и богатството не значеха нищо. Отдалечеността, невероятността, тайнствеността на Венера, комбинирани с обещанието за забрава, го привличаха. Чувстваше се далеч от материализма на Земята. Жадуваше за духовно прекратяване в съвсем нерелигиозен смисъл.

Почукване на вратата сложи край на размишленията му. Отвори и погледна стоящото пред прага момче, което изрече:

— Сър, пратиха ме да ви кажа, че всички гости от етажа са във всекидневната.

Госейн се почувства объркан.

— Е, та? — запита.

— Ще има дискусия върху защитата на обитателите му по време на игрите, сър.

— О! — възкликна той.

Бе шокиран, че е забравил. По-ранното съобщение за тази мярка, дошло чрез хотелското радио, го бе заинтригувало. Но беше трудно за вярване, че най-големият град в света ще остане без полицейска или съдебна опека, докато траят въпросните състезания. В отдалечените полиси, във всички други селища и общини законите продължаваха да действат. Само тук, в царството на Машината, в течение на цял месец нямаше да има никакъв закон, освен този за пасивна отбрана на групите.

— Помолиха ме да ви предам — допълни пратеникът, — че ония, които не дойдат, не са защитени по никой начин през периода на игрите.

— Идвам веднага — реагира Госейн. — Кажи им, че съм новодошъл и че съм забравил. И ти благодаря.

Той даде на момчето четвърт долар, после го отпрати. Затвори вратата и трите пластмасови прозореца, нагласи видеофона на секретар, най-сетне заключи грижливо след себе си и тръгна по коридора.

Когато влезе във всекидневната, забеляза един човек от неговото село. Беше собственикът на магазин Нордег, който стоеше близо до входа. Джилбърт кимна и поздрави с усмивка. Мъжът го измери с почуда, но не отвърна нито на усмивката, нито на кимването. Накратко, това бе странно. Необичайността в поведението на земляка изчезна от съзнанието му, щом проумя, че го гледат и останалите от голямата група присъстващи.

Ясни, дружелюбни очи и любопитни, открити лица с намек за преценка в тях — такова беше впечатлението от гостите. Той потисна желанието си да се поклони. Всеки претегляше поотделно хората, стремейки се да определи какви са шансовете им за победа в игрите. Сега видя, че го вика с жест някакъв старец на бюро до вратата. Отиде при него. Човекът каза:

— Трябва да получа името ви за нашата книга тук.

— Госейн — произнесе в отговор. — Джилбърт Госейн, Крес Вилидж, Флорида, възраст трийсет и четири години, височина шест фута и един инч4, тегло сто осемдесет и пет фунта5, без особени белези.

Старият джентълмен му се усмихна, мигайки бързо с очи.

— Така смятате вие — подчерта той. — Ако съзнанието ви съответства на вашия външен вид, ще идете далеч напред. — И накрая завърши: — Забелязах, че не споменахте да сте семеен.

Госейн се поколеба, замислен за една мъртва жена.

— Не, не съм семеен.

— Изглеждате умен мъж. Може пък игрите да покажат, че сте достоен за Венера, драги господине.

— Благодаря.

Щом се обърна, за да се отдалечи, Нордег, другият жител на Крес Вилидж, мина чевръсто покрай него и се наведе над книгата върху бюрото. Когато минута по-късно Госейн погледна назад, Нордег говореше възбудено на стареца, който комай протестираше. Джилбърт ги наблюдава няколко мига озадачен, после ги забрави, защото някакъв дребен човек с красива външност отиде до едно празно пространство в препълненото помещение и вдигна ръка.

— Дами и господа — подзе той, — смятам, че вече трябва да сложим начало на нашите дискусии. Всеки интересуващ се от групова защита е разполагал с достатъчно време да дойде тук. Следователно, веднага щом свърши периодът на предизвикателството, ще направя предложение вратите да бъдат заключени и да почнем работата си. Заради онези новодошли на игрите — продължи мъжът, — които не знаят какво искам да кажа с тоя период, ще обясня процедурата. Уведомени сте, че ще бъдете призовани без изключение да повторите в детектора на лъжата информацията, дадена на портиера. Но преди да започнем, ако се съмнявате в легитимността на някои от гостите, моля, изявете го сега. Имате право да го сторите за всекиго от етажа. Каня ви да изразите гласно всички подозрения, макар да не притежавате никакво специално доказателство. Запомнете обаче, че групата се събира всяка седмица и че предизвикателства могат да бъдат отправяни на всяка среща. Е, днес ще изслушаме ли някакви?

— Да — обади се строг тембър отзад. — Аз предизвиквам присъстващия тук мъж, наричащ себе си Джилбърт Госейн.

— Хо! — възкликна Госейн, като се обърна бързо и измери с невярващи очи Нордег.

Землякът го погледна твърдо, после вниманието му се насочи към лицата наоколо.

— Когато Госейн влезе — подхвана Нордег, — той ми кимна, сякаш ме познаваше. И ето че отидох до книгата, за да открия името му, мислейки, че то ще ме накара да си го спомня. За мое учудване го чух да дава за свой адрес Крес Вилидж, Флорида, откъдето идвам аз. Това, дами и господа, е наистина твърде известно място, но населението му включва само триста души. Притежавам един от трите магазина там и знам всеки в селото и околностите му. Изобщо няма такава личност Джилбърт Госейн, която да живее във или близо до Крес Вилидж…

Първият огромен шок за него бе дошъл и си бе отишъл още докато Нордег говореше. Почувства, че по някакъв неясен начин е направен за смях. Иначе обвинението изглеждаше съвсем безсмислено.

— Всичко туй звучи доста глупаво, господин Нордег — произнесе той и след кратка пауза попита: — Нали така се казвате?

— Точно така — отвърна онзи, — макар да се чудя как сте научили името ми.

— Вашият магазин в Крес Вилидж — настоя Джилбърт — се намира в края на една редица от девет постройки, където се събират четири пътя.

— Няма никакво съмнение — забеляза Нордег, — че или сте минавали лично през селото, или сте го виждали на снимка.

Самодоволството на мъжа ядоса Госейн. Той потисна гнева си, когато промълви:

— На почти миля западно от въпросния магазин се издига странно оформена къща.

— Я, наричат къща световноизвестния флоридски дом на фамилията Харди! — възмути се опонентът му.

— Харди беше моминското име на моята покойна съпруга — подчерта Госейн. — Тя почина преди около месец. Патриша Харди. Дръпва ли това някаква струна във вашата памет?

Тук Нордег се усмихна ликуващо към заобикалящите го съсредоточени лица.

— Е, дами и господа, можете сами да прецените. Той казва, че Патриша е била негова жена. Мисля, че всички бихме чули за тази сватба, ако се бе състояла. Колкото до твърдението, че Патриша Харди (или Госейн) е покойница, аз просто ще заявя, че я срещнах вчера сутринта. Тя беше много, много жива и изглеждаше изключително величествена и красива на любимия си бял кон от арабска порода.

Хм, това повече не бе смешно. Нищо от тия приказки не пасваше. Нежната Пат не притежаваше кон, независимо дали бял или цветен. Те бяха бедни. През деня работеха своята малка овощна ферма, а през нощта учеха. Нито Крес Вилидж беше световноизвестен със селския дом на семейство Харди. Ами че Харди не бяха никакви. Кои, по дяволите, би трябвало да бъдат?

Въпросът премина като светкавица. Джилбърт съвсем ясно видя средството, което щеше да сложи край на безизходното положение.

— Бих могъл само да предположа, че детекторът на лъжата лесно ще провери моите думи — каза той.

Ала детекторът отсече:

— Не, вие не сте Джилбърт Госейн, нито пък някога сте живели в Крес Вилидж. Вие сте… — Апаратът спря. Дузината му мънички електронни лампи замигаха несигурно.

— Да, да — подкани го дребният красавец. — Кой е всъщност джентълменът?

Последва дълга пауза.

— В неговото съзнание няма сведения по този въпрос — произнесе накрая детекторът на лъжата. — От него се излъчва уникална сила. Но той, изглежда, не осъзнава своята истинска самоличност. При подобни обстоятелства изобщо не е възможна идентификация.

— В такъв случай, любезни Госейн — заключи ниският мъж, — мога само да ви предложа скорошно посещение при психиатър. Със сигурност не бива да останете тук.

Малко по-късно Джилбърт беше изтикан в коридора. Една мисъл, едно намерение лежеше в мозъка му досущ като ледено блокче. Стигна до своята стая и поиска връзка по видеофона. Свързването му с Крес Вилидж отне две минути. На екрана се появи странно женско лице. То бе твърде сериозно, ала характерно и младо.

— Аз съм госпожица Тричърс, флоридската секретарка на госпожица Патриша Харди. По какъв въпрос желаете да разговаряте?

За момент съществуването на личност като Тричърс беше объркващо, после Госейн дойде на себе си и рече:

— По интимен въпрос. Важно е да беседвам лично с нея. Моля, свържете ме веднага.

Действието, видът и гласът му сигурно изглеждаха авторитетни.

— От мен не се очаква да сторя това — отвърна колебливо младата жена, — но можете да намерите госпожица Харди в двореца на Машината.

— Тя е тук, в големия град! — възкликна бурно Госейн.

Не усети прекъсването на връзката. Лицето на секретарката внезапно бе изчезнало, а видеоекранът — угаснал. Бе останал сам с току-що установеното: Патриша е жива!

Естествено той проумя. Мозъкът му, обучен да приема нещата такива, каквито са, вече се беше настроил към факта, че онзи детектор не е излъгал. Докато седеше тъй, се почувства наситен с информация. Нямаше никакъв стимул да се обади в двореца, да говори с нея, да я види. Утре, разбира се, трябваше да отиде там, обаче това изглеждаше много далеч в пространство-времето. Усети, че някой чука силно на вратата. Отвори я на четирима мъже. Стоящият отпред висок млад човек каза:

— Аз съм помощник-управителят. Съжалявам, но се налага да напуснете. Ще свалим багажа ви долу. През месеца без полиция не можем да рискуваме с подозрителни индивиди.

Необходими бяха двайсет минути Джилбърт Госейн да бъде изхвърлен от хотела. Нощта се спускаше, когато той тръгна бавно по почти пустата улица.