Светът на не-А

XXVIII

Госейн наблюдаваше с трепет влизането на неговия враг в спалнята. По-добре Кранг, отколкото Торсън. Дори Прескот беше за предпочитане. Но това бе именно Джим Торсън — огромен мъж със сиво-зелени очи, груби черти на лицето и доминиращ орлов нос. Устните му бяха съвсем леко изкривени. При дишане ноздрите му се издуваха и свиваха забележимо. Сега наклони глава надясно, посочвайки на пленника стол, а сам остана прав.

— Болезнено ли беше падането? — запита с показна загриженост.

— Не — отвърна Госейн, като мръдна рамене.

— Хубаво…

Настъпи мълчание. Джилбърт използва паузата, за да се окопити. Горчивината от поредното му залавяне почна да изчезва. Не можеше да бъде другояче. Един човек във вражеско укрепление нямаше предимство и бе в непрекъсната опасност. Дори да знаеше със сигурност, че го дебнат засади, трябваше да върви само напред, както направи той.

Пленникът се нагоди към положението. Върна се мислено към взаимоотношенията си с Торсън и те не му се сториха толкова бурни, колкото биха могли да бъдат. Орловоносият бе отстъпил няколко пъти в негова полза, въздържайки се да го убие изведнъж. Даже бе убеден да го освободи. Това надали щеше да се случи отново, но заплахите от Джим тегнеха тайнствени и постоянни, докато той имаше език да говори. Зачака.

— Госейн — рече Торсън, поглаждайки брадичката си, — нападението на Венера достигна любопитен етап. Ако условията бяха нормални, щях дори да кажа, че не е успяло… Ох, смятах, че темата те интересува. А пък дали несполуката ще остане или не, зависи изцяло от това доколко склонен си да приемеш една моя идея.

— Не е успяло! — повтори като ехо Госейн.

В същия момент мъжът с допълнителния мозък спря да слуша. Помисли: „Сто на сто съм го чул правилно.“ Тогава тежестта на казаното го притисна, ала въпреки всичко не се реши да не повярва. Много пъти се беше опитвал да си представи нападението на Венера — планетата на гигантските дървета и чудесния климат, атакувана навсякъде и внезапно! Хора, спускащи се отгоре в такива количества, че цялото мъгливо небе над градовете, което той самият никога не бе виждал, да потъмнее от техните падащи форми! Невъоръжени милиони, изненадани от обучени войници, екипирани с всевъзможни видове оръжие в чудовищно изобилие! Изглеждаше странно, че подобен щурм се е провалил.

— Никой освен мен още не осъзнава неуспеха — промълви бавно Джим Торсън, — с изключение може би… — тук се поколеба — на Кранг. — После остана момент така, сякаш се мръщеше на някаква тайна мисъл. — Госейн, ако беше планирал защитата на Венера, какви предпазни мерки би взел срещу боен отряд, който теоретично би могъл да събере повече от най-добрите оръжия, отколкото ти хора?

Джилбърт се подвоуми. Имаше няколко идеи по този глобален въпрос, но хич не искаше да ги съобщава на Торсън.

— Нямам ни най-малка представа — отвърна той.

— Е, хайде, какво би направил, когато те изненада нападение?

— Ами ще се насоча към най-близката гора.

— Ако предположим, че си женен? Как би постъпил със своята съпруга и децата?

— Те, разбира се, щяха да дойдат с мен. — Госейн бе започнал да прозира истината, видението беше замайващо.

Орловоносият изруга и удари с десния юмрук по лявата длан.

— Но каква е идеята за това? — попита гневно. — Никой не води жени и деца на открито. На нашите хора бе наредено да третират населението с внимание и уважение освен в случай на съпротива.

Джилбърт кимна, ала известно време не можеше да говори. В очите му имаше сълзи, сълзи от вълнение и също от първото осъзнаване за тежките загуби, които вече са понесени.

— Техният проблем е бил да задържат оръжията — промълви на пресекулки Госейн. — Как са го направили?

Джим Торсън изпъшка и закрачи из помещението.

— Просто е фантастично — той сви рамена, отиде до миниатюрен уред на стената, докосна един циферблат и после отстъпи. — Защо пък да не добиеш представа за тази картина, преди да продължим по-нататък.

Щом свърши, в стаята стана тъмно. Изведнъж възникна квадратно светло петно. Лъчите му се измениха, намалили силата си. Изображението, което се появи, показа развиваща се реалност. Пленникът получи впечатлението, че надничат през прозорец към някаква шумна, тревожна сцена. Рамката (а с нея и те) се движеше напред, завърташе се и обхващаше високи дървета от едната страна и спящи хора върху равнището на терена отдолу. Хиляди мъже. Бяха облечени в зелени униформи от лек материал. Изглеждаха необичайно, така много на брой, задрямали на дневна светлина. Почти непрекъснато мърдаха, мятаха се в съня си и нямаше нито минутка, в която десетки от тях да не седят изправени, търкайки очи, и сетне да лягат отново, за да продължат да спят.

Покрай редиците им обикаляха часовои. Във въздуха горе се носеха машини. Те се въртяха и извиваха, насочили своите оръжия ту насам, ту натам, сякаш бяха неспокойни също като хората.

Двама стражи се разхождаха под „прозореца“, през който наблюдаваха Госейн и Торсън. Единият бъбреше на другия на език, какъвто Джилбърт не бе чувал никога преди. Вече се досети, че това са галактически войници, но звукът на техния чуждоземен говор дразнеше ухото му и го потрисаше. Ето че гласът на Торсън дойде от непосредствена близост до рамото му.

— Алтейранци — обясни тихо той. — Не си направихме труда да им дадем данни за местния език.

Местен ли! Госейн кимна мълчаливо. Картините, които кръжаха в съзнанието му, щом си помислеше за някаква космическа империя и за нейното многомилионно население, бяха на нелингвистично равнище.

Тъкмо започваше да се пита защо Джим му показва странната сцена, когато забеляза движение по едно, а после и по другите грамадни дървета. Мънички фигурки — наистина изглеждаха дребни върху този фон — се стрелкаха бързо и тревожно надолу от пещерите и тунелите, от огромните гънки и вдлъбнатини на кората. Докато Госейн наблюдаваше напрегнат, те достигнаха земята и с викове хукнаха напред. Гледката беше чудновата, понеже се спускаха като маймуни от дебелите по-ниски клони и носеха къси тояги. Отначало образуваха тънка струйка, която постепенно се превърна в малък поток, сетне в река, после в потоп и накрая бяха навсякъде — хора с леки кафяви гащета и кафяви сандали. Гората гъмжеше досущ мравуняк, но тия мравки бяха с човешка форма и крещяха лудо.

Първо се събудиха машините.

Дългите редици плаващи бластери изпратиха изгарящ огън към нападателите. Синхронно насочваните цеви добавяха своя грохот към бъркотията. Чуваха се викове и падаха стотици мъже. Вече се съживяваше и лагерът. Войниците скачаха на крака с псувни и грабваха ръчни оръжия. Хора, размахали тояги, се счепкваха с тях и с всяка изминала минута ставаха все повече. Автоматите тракаха колебливо над мелето на битката, сякаш не бяха сигурни къде трябва да стрелят. Когато съскането на бластерите и тътенът на оръдията намаляха, звукът от ругаещи, стенещи и дишащи тежко хора се открои по-ясен.

Тромавостта на боя внезапно направи впечатление на Джилбърт.

— Боже Господи — възкликна той, — на тъмно ли се води това сражение?

Въпросът бе риторичен, защото сега можеше да види разликата между светлината тук и там, навън. Сцената бе нощна, обаче заснета с радарни камери.

— Ето я причината за провала на всички оръжия — каза Торсън с пресипнал глас зад гърба му. — Тъмнината. Всеки човек има устройство за виждане в мрака, но за работата му е нужна енергия и трябва да го нагласиш. — Последва гневна въздишка. — Да наблюдаваш тези идиоти да действат като най-глупавите войници, които някога са съществували, е достатъчно, за да полудееш.

Продължи да беснее още минута, сетне спря. Зад Госейн настана тишина и тогава Джим Торсън подзе с по-спокоен тон:

— Защо ли всъщност се горещя? Нападението се състоя през първата нощ във всички лагери, изградени от нашите бойци. Беше отвратително, тъй като никой не очакваше невъоръжени орди да атакуват една от най-добре оборудваните армии в галактиката…

Другият едва го чуваше. Той следеше битката с изключителен интерес. Венерианците вече наброяваха хиляди. Техните мъртви лежаха, понякога по трима, свалени на земята от всяко дърво. Ала те не бяха сами. Тук-там в този разбит стан имаше космически войници, крито все още се сражаваха. Ръчни бластери продължаваха да проблясват със случайни убийствени лъчи, но най-често владетелят им бе някой местен не-А.

Подир десет минути нямаше никакво съмнение за резултата. И така, армия решителни мъже, въоръжени просто с къси тояги, бяха превзели модерния военен лагер с цялата му екипировка.