Светът на не-А

XV

Ето че чувството за парализираност изчезна от Джилбърт. Той рязко се втурна към най-близкия страж и се изправи с пистолет в ръка. Остана да стои така, стискайки го напрегнато и наблюдавайки за някое движение. Не забеляза никакво. Всеки лежеше абсолютно неподвижно.

Госейн започна чевръсто да обезоръжава пазачите. Независимо от причината за предоставената му възможност, изобщо нямаше време за губене. След като приключи тази работа, още веднъж се вгледа в чудноватата сцена. Пазачите бяха общо девет. Те кротуваха, отпуснати на пода, а телата им образуваха странна фигура, сякаш, подобно на същия брой кегли, бяха съборени с един-единствен удар. Неволно откри, че Елдред Кранг не е сред присъстващите. Погледът му премина бързо по останалите индивиди, две жени и трима мъже. „Не схващам това, както бих искал — каза си почти безучастно той. — Трябва да се махам оттук. Някой може да дойде.“

Но не се помръдна. В съзнанието му кръжеше нова, мощна мисъл: бяха ли те наистина мъртви? Тогава се хвърли към „X“. Без да разсъждава, Джилбърт постави ръка върху пластмасовата клетка, която крепеше средната част от тялото на сакатия. Безплътната гладкост стана причина да отдалечи дланта си с внезапна погнуса. Бе трудно да се приеме тоя тип за човек. Насила се наведе близо до лицето му и се вслуша. Топлина в бавен ритъм окъпа ухото му. Госейн се отдръпна. Господин „X“ беше жив. Сигурно всички бяха живи.

Готвеше се да се изправи, когато някакъв звук при входа го накара да замръзне за кратко на мястото си. После легна на пода с насочено оръжие. Докато дебнеше с присвити очи, мъжът се прокле за своята мудност. По това време можеше да е на стотици футове оттук.

Вратата се отвори и влезе Джон Прескот.

Госейн се надигна, треперейки от реакцията. Агентът му се усмихна нервно.

— Доволен ли си, че взе противоотрова? — попита той. — Сложих приспивателен прах в климатичната система и ти си единственият, който… — Изведнъж смени темата. — Какво не е наред? Много ли закъснях?

Диагнозата беше бърза. Случайно погледът на Джилбърт бе докоснал неподвижното тяло на Амелия, което се белееше долу до огромния Торсън. И той си спомни.

— Прескот — каза му мрачно, — твоята съпруга бе инжектирана с нещо в ръката, преди хората да бъдат засегнати от въпросния прах. Искаха да я умъртвят. По-добре я изследвай.

Сега, след като странното изпадане в безсъзнание на враговете се изясни, настъпи време за анализ. Ако климатичната система беше разпространила упояващото вещество, тогава тази сцена от притихнали фигури щеше да се повтаря във всяка стая. Най-опасното в момента бе, че някой би могъл да дойде отвън. Госейн видя как венерианецът се вслушва за десетина секунди в сърцето на съпругата и после вади от джоба си малка бутилка. Към нейната тапа бе прикрепена игла от спринцовка. Прескот заби иглата в бедрото й и вдигна очи.

— Това шише съдържа флуоресцин — кимна той. — Ако тя е жива, устните й до минута ще позеленеят.

След две минути жената продължаваше да бъде мъртво бледа. Тук съпругът се изправи и огледа с любопитство. Странно, но в случая Джилбърт Госейн нямаше никакво предчувствие. Забеляза, че венерианецът отиде сковано до купчината оръжия и избра две. Доминиращото впечатление бе от грижливостта, с която този човек изучаваше смъртоносните механизми.

Онова, което последва, бе твърде бързо за вмешателство. Прескот прекрачи и пусна един куршум през дясното око на „X“. Кръв като малък жив огън покри физиономията му. Агентът ловко се извърна, насочи цевта срещу челото на Харди и стреля отново. Сетне мина, наведен ниско, покрай редицата пазачи, гърмейки и с двата пистолета. Точно се обръщаше към Торсън, когато спря. На лицето му се появи изражение на объркване. Чак сега слисаният Госейн го хвана, за да изтръгне автоматичните оръжия от ръцете му.

— Невероятен глупак! — извика. — Осъзнаваш ли какво направи?

Час по-късно двамата препуснаха с откраднатата от тях кола дълбоко из обвития в мъгла град. Нощта наоколо беше сякаш покров от сиво-черен пушек и те чуха първото изреваване на новините. Близкият уличен високоговорител обяви:

— Пригответе се за важно съобщение от президентския дворец!

Друг, по-суров глас допълни:

— Мое тъжно задължение е да ви уведомя, че сър Майкъл Харди е бил убит тази вечер от мъж, познат под името Джилбърт Госейн, агент на Игралната Машина. Безмерността на заговора срещу хората на Земята едва днес започва да става очевидна. Госейн, чието бягство бе подпомогнато от тъй наречени венериански детективи, в момента е обект на най-голямото преследване в съвременната история. Всеки заварен по улиците ще трябва да вини само себе си в случай на грубо отношение от полицията. Стойте си у дома.

Споменаването на Машината накара Джилбърт да проумее пълните последици от необмисленото избиване. Думите, че е неин агент, и опитът да бъде свързан с детективи от Венера се оказаха първата публична атака срещу свещените символи на не-А, за която изобщо беше чувал. Така всъщност бе обявена война.

Докато чакаха там, мъглата се точеше на струи около тях — толкоз гъста, че Госейн виждаше Прескот на два фута от себе си като сянка. Радар, разбира се, би успял да проникне през завесата, сякаш я няма, но това ще изисква уреди и транспорт. Силен радарен прожектор мигновено ще очертае силуетите им, ала най-напред трябва да бъде насочен. О, в такава мъгла и през такава нощ само лош късмет можеше да ги унищожи. Иначе бяха в безопасност. За пръв път, откакто го сграбчиха събитията, той бе свободен да осъществява свои собствени цели. Свободен, обаче с едно ограничение.

Извърна се, за да погледне придружителя си, все още непознатия фактор. Взаимните обвинения за случилото се естествено бяха безполезни. Дори в плътния миазмичен мрак бе трудно да реши как да постъпи. Джон Прескот му помогна да избяга и знаеше много неща, които щяха да му бъдат от полза. Хм, не сега, не днес. В момента имаше друга, по-неотложна цел. Но в далечна перспектива Прескот би могъл да бъде твърде важен за него.

По възможност трябваше да се опита да съхрани този галактически, спечелен за каузата на не-А човек като близък. Госейн бързо обясни:

— Някой психиатър, с когото никога не съм контактувал преди, е очевидно най-нужното лице в списъка ми. Просто няма нищо по-важно от откритието кое в моя мозък плаши хората.

— Е — възпротиви се спътникът му, — докторът ще бъде под групова защита.

Джилбърт се усмихна търпеливо в нощта. Беше физически и умствено спокоен. Съзнаваше абсолютното си превъзходство над своето обкръжение.

— Прескот — кимна той, — вече съм доста дълго в това трудно положение. Бях като объркано дете, следващо боязливо заповедите на разни люде. Аз ти казах например как позволих на Машината да ме убеди да бъда заловен отново.

— Да.

— Мъчех се — продължи Госейн — да оправдая лесното си примирение именно с външния съвет. И сега мисля, че постъпих така, понеже дълбоко в подсъзнанието си съм таял някакво желание да се освободя от всичко и да прехвърля целия товар (или поне част от него) върху нечий гръб. Толкова не исках да разбера колко сериозно съм замесен в тази афера, че първото нещо, дето направих, бе да се оставя да бъда убит. Честна дума — рече накрая той, — аз разчитам на твоя приспивателен прах да дезорганизира която и да е групова защитна система. Но за начало смятам да купя карта на града и после да намеря домашния адрес на доктор Лорен Кейр. Ако го няма, ще приема всеки освен Дейвид Лестър Енрайт, с когото имах веднъж уредена среща.

— Ще се върна след десет минути — вметна Прескот.

— О, не — произнесе беззлобно Госейн. После трезво обясни: — Ще играем заедно, ще се пазим взаимно. Аз ще вляза в магазина след теб и ще потърся адреса на Кейр в указателя, а ти ще купиш картата.

Домът на доктора блестеше с белотата си в светлината на една ъглова лампа и два глобуса, излъчващи слабо около своите основи. Както можеше да се предположи, те показваха, че семейството си е вкъщи. Мъжете прескочиха оградата като призраци.

— Сигурен ли си, че Лорен Кейр е нужният ти човек? — попита шепнешком Прескот, докато бяха спрели за малко в сянката на градински храст.

— Да — отвърна другият и се готвеше да приключи с това, когато му хрумна, че авторът на „Егоистът на не-Аристотелова Венера“ заслужава по-добро представяне. Бързо допълни: — Написал е няколко книги.

Начинът, по който го каза, беше твърде блед, но сега бе напрегнат. Въпросният дом и самият доктор предлагаха уникален проблем. Той беше обитател, така защитен срещу неканени гости посредством някаква групова система, че дори най-ловките банди, върлуващи през периода без полиция, не биха дръзнали да проникнат тук. Способът на влизане трябваше да бъде открит и не особено сложен, с безопасна възможност за бягство при включване на алармата.

— Упойващото средство, което използва, засяга ли мозъка? — осведоми се тихо Госейн.

— Мигновено. Действа върху нервите в горните носни кухини и тъй си проправя пряк път. Обикновено първото вдишване е достатъчно.

Тогава Джилбърт отново насочи вниманието си към дома на Кейр. До десетина минути, ако нещо не се обърка, великият семантик, специалист по човешките мозъци, щеше да изпитва, изследва и диагнозира неговото сиво вещество. Същото, чието съществуване бе въвлякло Майкъл Харди и „X“ във вихъра на събитията и бе им донесло тяхната смърт. Нищо нямаше толкова голямо значение, колкото разкриването на целта и причината за тази странна тайна.

Госейн прошепна своя план. Прескот трябваше да отиде до вратата и да се представи като венерианец. Несъмнено, преди да го пусне, докторът щеше да отправи груповото предупреждение, поставящо нащрек съседите му. Това обаче не бе важно. Упояващият прах щеше да се погрижи за непредвиденото.

— Какво количество смяташ да използваш сега? — запита Джилбърт.

— Съвсем мъничко, една капсула. В климатичната система на двореца сложих осем, което се равнява приблизително на чаена лъжичка. Много е силен, но противоотровата, която поехме, все още ни защитава. — Сетне добави: — По-добре да натисна тоя звънец.

Половин минута по-късно го стори.

Мъглата нахлу заедно с тях навътре през отворената врата. По взаимно съгласие те я оставиха леко открехната. Това правеше по-близка нощта и нейната безопасност. За Джилбърт Госейн, който не се задоволяваше с нищо по-малко от всяка възможна предпазна мярка, тази незатворена врата бе разликата между спокойствието и тревогата.

Доктор Кейр беше висок, як 50-годишен мъж с гладко лице и масивна долна челюст. Кога то Госейн влезе, ученият го погледна любопитно с две от най-пронизващите сиви очи, които изобщо бе виждал. Той понесе изпитателния взор, без да трепне. Прояви достатъчно благоразумие да не се опитва да ускорява ранния етап на изграждане на доверие. Изразходваните сега минути можеха по-нататък да спестят часове.

Психиатърът не губѝ нито секунда. Веднага щом обясниха целта на своето посещение, изчезна в кабинета и почти незабавно се върна отново, носейки портативен детектор на лъжата.

— Господин Госейн — каза той, — никой венерианец или прогресивен не-А няма да приеме дори за момент смайващите изявления, излъчени тая вечер от правителственото информационно бюро относно убийството на президента Харди. През целия си живот не съм чувал нещо така пресметнато да възбуди емоциите на невежите и на голямата маса полуобразовани. Никога, от тъмните години на ума насам, не е бил правен подобен опит за призоваване духа на тълпата, а крайното доказателство за тяхната продажност е обвинението им срещу венерианците и срещу Машината. Несъмнено зад тези изявления има скрит мотив и това само по себе си ви дава право на изслушване от справедливите хора. — Домакинът се прекъсна и попита: — Готов ли сте за проверка от детектора на лъжата?

— Готов съм за всичко, сър — отговори Госейн. — Просто не трябва да изгубвам съзнание. Сигурен съм, че можете да разберете причината.

Докторът можеше и после нямаше нито миг, в който ръцете и съзнанието на Госейн да не бяха свободни. По време на цялото тестване! Имаше десетки проби. За ония, които включваха машини, специалната лаборатория-кабинет бе идеално разположена. С две изключения останалите уреди се придвижваха до един стол, откъдето Джилбърт гледаше косо през вратата към частично отворения външен вход.

Някои апарати го облъчваха с ярки електронни зеници. Те затопляха кожата му и го заслепяваха. Други блестяха като полиран метал, но бяха студени и неусетими. Трети изобщо не показваха светлини, ала въпреки това бръмчаха, бучаха или пулсираха силно, а техните нечовешки сетива го изследваха. Докато тестовете се редуваха ритмично, Госейн разказа своята история.

Неговото описание бе прекъсвано три пъти — два пъти, когато му наредиха да стои неподвижно, та свръхчувствителните лъчи да проучат естеството на клетките в допълнителния му мозък, и веднъж накрая, когато доктор Кейр остро възкликна:

— Тогава вие самият не сте убили никого от онези мъже, нали?

Прескот вдигна очи при тоя въпрос.

— Не, аз сторих това. — И мрачно се изсмя. — Както се досетихте от думите на Госейн, аз съм личност, поставена пред избора между не-А и своя пост. Ще трябва да се оправдавам с временна лудост, ако някога бъда даден под съд.

Лорен Кейр се взря сериозно в него:

— Никога никакво оправдание за лудост не е било прието от един не-А. Ще се наложи да съчините по-добра история от тази.

„Ха, история!“ — помисли Джилбърт и погледна Прескот — за първи път го погледна истински.

Очите на Джон бяха също така присвити и го наблюдаваха. Изведнъж ръката му се плъзна към пистолета в десния джоб на сакото. Движението навярно бе несъзнателно. На практика не можеше да очаква, че ще успее, защото Госейн с лекота го изпревари.

— Бих казал, че къщата е обградена — рече спокойно той момент по-късно, след като бяха обезоръжили мъжа.