Светът на не-А

XXV

Множество паркирани коли, движещи се фигури, снопове светлина, мътно сияние, объркване. След като оставиха автомобила си далече от централния ослепителен блясък, Госейн и Литъл следваха в продължение на деветстотин ярда тънък поток от хора. Накрая стигнаха до място, където разни люде стояха и наблюдаваха. Ето откъде започваше истински трудната част. Дори за някой не-А бе сложно да възприема бариера, дълга 1/3 миля и изградена от човешки създания, като отделни индивиди със собствени самоличност и желания.

Тълпата се полюшваше или замираше неподвижна. Тя имаше прояви на воля — те тръгваха като малки снежни топки, търкалящи се надолу по склона и събуждащи лавина. Чуваха се стенания, когато хора биваха смачквани от натиска, или викове, когато нещастниците загубваха опора под краката си и падаха. Гмежта бе сякаш някаква бездушна жена. Изправяше се на пръсти и се взираше глупаво в ония, които се любуваха на разрушения символ на един световен здрав разум.

Над главите им кръжаха рояци робоплани, натежали от плячка. Но това не беше толкова лошо. Ако бе използван само този начин на транспорт, опасността щеше да бъде сведена до минимум. Участваха също и камиони — редици товарни коли с огнени фарове се движеха с максимална скорост непосредствено край ръба на тълпата, която всеки миг заплашваше да стъпи върху платното. Потресена и настръхнала, тя задържаше фланговете си изтеглени назад.

Госейн и Дан Литъл бавно се промъкваха по коварния път към Машината. Те трябваше да бъдат нащрек за пролуки в групите камиони и да се напрягат, за да видят празнини в масите човешки същества, към които да изтичат с отчаяна надежда, че пространството няма да бъде запълнено, преди да стигнат до него. Въпреки риска Джилбърт не бе удивен, че имаха прогрес. Съществуваше странен психологически закон, защитник на хората с цел от ония без никаква. Важното бе да не се пробуждат контрацели. Веднъж, когато бяха затворени от почти безконечна линия препускащи коли, Госейн извика:

— Това е краят на града! Върху планинските склонове от другата страна едва ли се спотайва някой. Щом излезем оттук, ще вървим по този път и ще обиколим за вашия автомобил.

Двамата се добраха до стоманена ограда, която предприемчиви аварийни екипи бяха поставили срещу тълпата. Бариерата беше успешна в най-голяма степен, а пък случайните индивиди, дето я прескачаха, обикновено се връщаха обратно пред застрашителните оръжия на пазачите, застанали на малки отряди оттатък като войници, охраняващи от вандали някаква законна собственост.

Ето нов откровен риск.

— Дръжте се близо до платното! — препоръча Госейн. — Те се колебаят дали да гърмят по камионите.

На открито трима стражи хукнаха към тях, крещейки нещо, което се губеше в тоя хаос. Техните изкривени лица се очертаваха в мъждивата светлина. Автоматите им се размахваха свирепо, а мъжете падаха сякаш оживели за кратко чучела, щом Джилбърт ги застрелваше. Той продължаваше да тича изненадан след Литъл. Госейн, който така често отказваше да убива, сега беше безпощаден. Бе решил мрачно, че пазачите са символи на разрушението. Придобили нечовешки качества, те бяха варварски същества. Затова трябваше да бъдат унищожавани като нападащи зверове и забравяни. Скоро ги забрави. Отпред бяха останките на Игралната Машина.

Доста дълго той свързваше своите надежди с един логически закон — според него комплекс, за чието изграждане са били нужни години, не може да бъде съсипан за двайсет и четири часа. Ех, не беше толкова прав, колкото очакваше. Машината бе видимо по-малка. Но виновна за всичко се оказа нанесената от торпедния залп повреда. Предните редове състезателни помещения показваха хлътнали обвивки, които сякаш бяха смазани от фантастично въздушно налягане. И навсякъде в стените зееха дупки по 30, 40 или 50 фута. Тези черни нащърбени отвори разкриваха под струящата светлина разкъсани маси бляскави проводници и уреди — външните части от нервната система на издъхналия колос.

Стоейки там, Госейн за пръв път помисли за Машината като за някакъв висш тип организъм, който бе пулсирал, а сега е мъртъв. Какво представляваше разумният живот, освен прецизно усещане и куп спомени за преживелици? В цялата ни позната история на света никога не е имало създание с тъй голяма памет, толкова всестранен опит и наистина огромно знание за човешките същества и човешката природа, както Игралната Машина.

Далеч в подсъзнанието си той чу вика на Дан Литъл:

— Хайде! Не трябва да се бавим!

Госейн установи, че е така, и се придвижи напред, но само тялото му последва Литъл към реализацията на тяхната цел. Съзнанието и погледът му бяха приковани в колоса. Отблизо обхватът на спасителните работи бе по-очевиден. Ред секции бяха свалени, сваляха се или предстоеше да бъдат свалени. Хора, пренасящи машини, метални плочи и уреди, се тълпяха навън от тъмните коридори. Мъжът с допълнителния мозък беше поразен от гледката. Бе спрял още веднъж, щом почувства, че е свидетел на края на една ера.

Дан го задърпа за ръката. Това стимулира Госейн, както не биха могли никакви думи. Той забърза напред, избягвайки ослепителните фарове на камионите и самолетите и светлината от захранваните с атомна енергия прожектори, които струяха от всяка гладка изпъкналост, достатъчно голяма, за да ги поддържа.

— Към задната страна! — извика Джилбърт и го поведе по пътя към надвисналата гънка, където бе изчезнал камионът със сандъка, затворил деформатора. Докато тичаха, врявата някак си намаля и там вече нямаше толкоз много коли, робоплани или хора.

Активността, разбира се, беше огромна. Съскането на резачките, звънът от падащ метал, обърканото движение — всичко бе налице, ала в по-малко количество. На всеки сто мъже и камиони пред Машината тук имаше двайсетина, работещи също така здраво и също тъй трескаво, очевидно осъзнали, че е само въпрос на време тяхната лесна придобивка да бъде оспорвана от неудържимото множество. Врявата продължаваше да гасне. Госейн и Литъл се приближиха до синкавата плоскост, зад която беше закаран деформаторът, и видяха дузина камиони, изтеглени до някаква товарна платформа. В предната стена на грамадно хангароподобно помещение бяха изрязани врати — от тази обширна слабо осветена площ се изнасяха кашони, части, инструменти.

Помещението бе почти празно и сандъкът с необходимото им устройство стоеше настрана, сякаш ги чакаше. Върху него прочетоха щампован с шестинчови черни букви следния надпис:

Адресът предизвика поредица мисли в съзнанието на Госейн. Машината беше под законния контрол на института. Тъй като тя владееше много информация, вероятно хората там знаеха нещо допълнително. Това бе въпрос на възможно най-бързо проучване.

Те се отправиха към откритото поле, навън в тъмнината. Звуците замряха зад тях. Ослепителната светлина отстъпи отвъд върха на близкия хълм. Двамата достигнаха колата и подир няколко минути паркираха в двора пред спретнатия малък дом на Дан Литъл. Госейн смътно вярваше, че Патриша Харди ще го чака тук. Уви, излъга се.

Имаше някакво вълнение при изваждането на деформатора от сандъка, което отвлече вниманието му от чувството за пустота, събудило се след нейното отсъствие. Поставиха апарата на пода с лицето нагоре, а после седнаха и впериха очи в корпуса. Полиран, стоманеносив чуждоземен метал — унищожител на света! Благодарение на него агентите на галактическия завоевател се бяха добрали до всички високи места на третата планета. И дълго време, о, твърде дълго никой не подозираше този факт. Първоначалното завладяване на деформатора от Джилбърт се оказа един от последните етапи в кризата на не-А.

Проумявайки, че е свободна, Машината бе разпространила истината по радиото и тъй бе довела венерианската война на Земята. За добро или лошо, силите на нашествениците и на не-А бяха сега или скоро щяха да бъдат замесени. Както си седеше, Госейн почувства остра тревога. Погледната от всеки логичен ъгъл, борбата беше вече загубена. Видя, че Литъл е уморен. Главата на младия мъж клюмаше. Последният усети вниманието върху себе си и мрачно каза:

— Вчера бях в такова напрегнато състояние, че не съм мигнал. Възнамерявах да купя малко противосънни хапчета, но забравих.

— Легнете на кушетката и дремнете, ако можете — посъветва го Госейн.

— И да пропусна какво ще направите? За нищо на света!

Другият се усмихна на това и обясни, че смята системно да изследва деформатора.

— Най-напред искам да открия местоположението на енергийния източник за електронните лампи и тогава да го включвам и изключвам. Нуждая се от известно количество просто оборудване, а пък споменатото изследване ще отнеме време. Покажете ми къде държите уредите, с които боравите при вашия курс за въвеждане в не-А физиката, и после вървете да спите.

След три минути остана сам. Не бързаше. От началото се бе движил със замайваща скорост и не стигна почти доникъде. Светът на не-А, за който някога бе мислил, че именно той ще спаси, се сгромолясваше около него. Зловеща картина.

Какво обаче очакваше от деформатора? Някаква нишка, реши Госейн. Някакъв лост за сигурен контрол. Патриша Харди каза, че това е забранено — вероятно от тази слаба организация Галактически съюз, но все пак спомена, че може да се използва за транспорт. Как да схваща думите й? Вдигна скенера на Литъл и взе да нагласява измервателната му скала, хвърляйки от време на време око през малкото отверстие. Изведнъж мъжът прогледна вътре в устройството.

Онова, което правеше първото наблюдение просто, бе, че Джилбърт не успя да надникне в електронните лампи. Възпрепятстван от тяхната сложност, въпросът за плетеницата им в сърцето на деформатора налагаше да се проследи проводниковата система. Започна да търси източника на енергия. Не трябваше да се задълбочава много, понеже той беше включен. Бе приел за дадено, че Машината е блокирала захранването на обекта. Бяха му необходими десет минутки да се убеди, че няма никакъв очевиден начин да промени това. Умната Игрална Машина, разбира се, е ползвала мощни сонди, за да свърже накъсо своите кабели направо през метала и тъй да ликвидира специалните си проблеми. Без такава сонда Джилбърт Госейн бе поставен в трудна ситуация и тъй като обеща на Дан да не действа сам, реши да поспи. Нищо чудно, когато се събуди, Патриша да е пристигнала.

Тя обаче не пристигна. Наоколо нямаше никой. Беше четири и половина следобед и златисти ярки лъчи изпълваха стаите. Върху кухненската маса лежеше бележка от Литъл, че е отишъл на работа и че поверява колата си на Госейн. Писъмцето завършваше с:

Щом хапна, мина във всекидневната и се взря в деформатора, недоволен от своето положение. „Аз съм тук — помисли си той, — където бих могъл да бъда заловен за пет минути. В града най-малко двама души знаят, че съм у Дан.“

Не че нямаше доверие на Пат и Литъл. Джилбърт бе построил плана си въз основа на реалните събития, смятайки, че те са на негова страна. Обаче изглеждаше обезпокояващо да бъде отново зависим по някакъв начин от действията на други хора. Това не бе нелоялно съмнение. Но да допуснем, че нещо се объркаше. Да предположим, че тъкмо в този момент от Патриша е била извлечена насила информация относно местонахождението му и тайнствения деформатор. Тогава?

Не биваше да излиза навън, преди да се стъмни. Оставаше му да се занимава с устройството. Госейн коленичи смутен до него и протегнал предпазливо ръка, докосна най-близката сложна лампа. Не беше сигурен какво точно очаква, ала се подготви за шок. Лампата бе леко топла на пипане. За момент я погали, обезсърчен, раздразнен от своята плахост. „Реша ли да напусна набързо — каза си той, — ще грабна шепа електронни чудесии и ще ги взема със себе си. Ще дам на Пат срок до вечерта.“

Госейн се изправи. Поколеба се и пак се намръщи. Навярно беше по-добре да вдигне тия важни части веднага. Можеше да не е лесно изваждането им.

Ето че се зае отново със скенера, когато телефонът иззвъня. Литъл. Гласът му трепереше от вълнение:

— Обаждам се от автомат. Току-що прегледах последния вестник. В него пише, че Патриша Харди е била арестувана преди час и половина за — чуйте това, то е чудовищно! — убийството на собствения си баща. Господин Уентуърд — въпросът бе странно боязлив, — колко време е необходимо за провеждането на един не-А разговор?

— Не са определени граници — Джилбърт бе невъзмутим. Съзнанието му приличаше на стоманен прът, на който е бил нанесен мощен удар и сега силно вибрира.

Торсън играеше безмилостно тази игра.

— Вижте — каза Госейн, — налага се да решите сам дали да стоите на работното си място или не. Ако знаете къде да отидете, вървете незабавно там. Ако чувствате, че трябва да се върнете при мен, елате предпазливо. Аз може да оставя или да не оставя деформатора тук. Възнамерявам да сваля от него няколко електронни лампи и да ида… е, няма значение. Следете за обявите „Безгрижният“ — „Клиент“ във вестника. И благодаря за всичко, Дан.

Почака малко, но щом не чу коментар, сложи слушалката. Насочи се право към устройството. Ъгловата електронна лампа, подобно на другите, се подаваше около инч над метала. Той я хвана и задърпа с бавно нарастваща сила. Никакъв резултат.

Госейн обърна посоката на движението и почна да я натиска, вместо да я тегли. Вероятно имаше зъб, който трябваше да се освободи. Детайлът потъна с щракане. Върху очите си усети внезапна остра тежест. Стаята се килна — удивлението му беше съзнателно, а установяването на онова, което се случваше, бе също тъй ясно. Помещението се олюля, завибрира и затрепери с всяка молекула. Разклащанията приличаха на образ в кристално чист вир, където много силно е хвърлен камък.

Заболя го главата. Потърси пипнешком електронната част, но тя се оказа трудна за откриване. Мъжът затвори за малко клепачи. Това изобщо не промени положението. Сега лампата беше изгарящо топла под пръстите му, с които пробва да я измъкне от мястото й. Навярно бе замаян, понеже загуби равновесие и рухна напред, удряйки се в деформатора. Изпитваше странното чувство за лекота.

Той изненадано отвори очи. Лежеше по хълбок в пълна тъмнина и в ноздрите му нахлуваше богатият мирис на млада гора. Бе познат тежък аромат, ала на Джилбърт коства известно време, докато направи огромния умствен скок, необходим за схващането на реалността. Уханието беше същото, което го връхлетя при безполезното му пътешествие из тунела под венерианската къща на Кранг.

Госейн с мъка се вдигна на крака и почти падна, щом се спъна в нещо метално. Тогава опипа едната извиваща се нагоре стена, после и другата. Нямаше никакво съмнение. Той се бе озовал между корените на гигантското дърво, избуяло на втората планета от Слънчевата система.