Синя луна

8

За да бъдем откарани всички в болницата, бяха натоварени една линейка, един пикап, две патрулни коли и шейната на Дядо Коледа, а аз пътувах в микробуса. Добре де, без шейната на Дядо Коледа, но бяхме като парадно шествие. След близо шест часа се намирахме отново в Майъртън, в единствената стая за разпити, с която разполагаха. От всички пострадали само на мен ми бяха разрешили да напусна болницата.

Мъжът, когото Джейсън беше блъснал в пикапа, може би щеше да има доживотно увреждане на гръбнака. Щяха да разберат със сигурност, когато спаднеше отокът. Двама от тримата, които Шанг-Да беше проснал в безсъзнание, се бяха съвзели. Имаха мозъчно сътресение, но щяха да се оправят. Третият все още беше в безсъзнание и лекарите споменаха за мозъчен оток и фрактури на черепа. Шанг-Да беше виновен и за състоянието на лошия с откритата фрактура. Аз бях извадила от строя само Мел, но неговото нараняване беше по-лошо от откритата фрактура. Нужни са адски много усилия, за да бъде излекувана счупена става. Понякога пострадалият така и не възстановява напълно функцията на крайника си. Изпитвах известни угризения, но все пак той ми беше извадил нож.

Белисариус беше свършил доста работа. Не само че беше уредил пускането на Ричард под гаранция, но през последния час беше изиграл ролята и на наш адвокат. За известно време Ричард беше свободен човек. Ако Белисариус успееше да предотврати и нашето опандизване, значи си заслужаваше парите.

Уилкс нямаше намерение да ни арестува, но искаше да ни вземе пръстови отпечатъци. Аз нямах нищо против, ала същото не можеше да се каже за Шанг-Да. Той се възпротиви категорично, което събуди подозрение не само у шерифа, но и у мен. Но ако той не дадеше да му вземат отпечатъци, тогава и ние нямаше да дадем. Казах на Уилкс, че ако иска нашите отпечатъци, ще му се наложи да ни повдигне някакво обвинение. Той обаче не изгаряше от желание.

Може би защото бях използвала единственото телефонно обаждане, на което имах право, за да се свържа с едно ченге, което познавах, а то на свой ред се беше свързало с познат агент от ФБР.

Обаждането, което Уилкс получи от федералните, го изнерви ужасно. Лошите момчета ни бяха нападнали от засада пред полицейското управление. Никой няма да извърши умишлено нападение под носа на полицията, освен ако не е убеден, че ще му се размине безнаказано. На лошите момчета им беше известно, че полицията няма да ни помогне. Бяха го показали недвусмислено по време на схватката, като бяха предизвикали Мили да повика шерифа, защото все едно не би имало полза. Реакцията на Уилкс на обаждането на федералните ме убеди окончателно в това. Полицаите са много докачливи на тема територия. Нямаше нарушени федерални закони. ФБР не се занимава със случаи на физическо насилие. Уилкс трябваше да е бесен, а не беше. О, издаваше гневни звуци и беше ядосан, но трябваше да вдига патърдия до Бога, а той не го правеше. Реакцията му беше по-слаба от очакваното и някак неубедителна.

Обзалагах се, че е замесен. Просто на този етап не можех да го докажа. Пък и не беше моя работа да го доказвам. Бях дошла тук да измъкна Ричард от затвора и това беше изпълнено.

Накрая Уилкс пожела да говори насаме с мен. Това не се хареса на Белисариус, но той излезе от помещението заедно с останалите. Седнах до малката маса и загледах шерифа.

Това беше най-чистата стая за разпити, в която някога съм била. Масата от светъл чам приличаше на ръчна изработка. Стените бяха бели и чисти. Дори линолеумът на пода светеше от чистота като в болница. Тукашните полицаи едва ли използваха често помещението. Първоначално сигурно е трябвало да служи за килер. Вътре беше прекалено тясно за нас петимата, но имаше достатъчно място за двама.

Уилкс придърпа стол и седна срещу мен. Сключи ръце пред себе си и ме загледа. Там, където шапката бе притискала главата му, беше останала ивица смачкана коса. На лявата му ръка имаше семпла златна венчална халка и часовник, какъвто носят хората, занимаващи се с джогинг — голям, черен и практичен. Не бих го критикувала, след като самата аз носех женски вариант на същия часовник върху лявата си китка.

— И какво? — го попитах. — Ще ме измъчвате с мълчание, докато не закрещя за милост?

Той се усмихна едва-едва.

— Обадих се тук-там и разпитах за вас, Блейк. Говори се, че обичате да изопачавате закона, когато ви отърва. Че може би сте убивали хора.

Не казах нищо, просто продължих да го гледам. Усетих, че лицето ми се изопва и става безизразно. Преди на физиономията ми се изписваше всяка моя емоция, но това беше доста отдавна. Бях усъвършенствала безизразния си поглед на ченге, така че лицето ми вече не разкриваше нищо.

— Намеквате ли нещо? — попитах накрая.

Този път усмивката му стана по-широка.

— Просто исках да знам с кого си имам работа, Блейк, това е всичко.

— Добре е, че си гледате съвестно работата.

Той кимна.

— Разговарях с един полицай от Сейнт Луис, с един федерален и с един щатски полицай. Щатският полицай каза, че сте истински трън в задника и че до неделя ще заобиколите закона поне шест пъти.

— Обзалагам се, че е била Фриймънт22 — рекох аз. — Още ми е бясна заради един случай, по който работихме съвместно.

Той кимна и се усмихна любезно.

— Федералният намекна, че ако ви арестувам, е много вероятно да изпрати тук агенти от местното бюро, които да проучат какво става.

Усмихнах се.

— Обзалагам се, че тази идея ви се е сторила ужасно привлекателна.

Кафявите му очи станаха сурови и потъмняха.

— Не искам от ФБР да идват тук и да ми мътят водата.

— Сигурна съм, че не искате, Уилкс.

Лицето му се стегна и видях колко е ядосан.

— Вас това какво ви засяга, по дяволите?

Подпрях се на лакти и се наведох през масата.

— Трябва да подбирате по-внимателно хората, на които искате да припишете чуждо престъпление, шерифе.

— Той е един проклет гимназиален учител по естествени науки. Откъде бих могъл да знам, че се чука с проклетата Екзекуторка?

— Не се чукаме — отговорих механично. Облегнах се отново на стола си. — Какво искате, Уилкс? Защо е този разговор на четири очи?

Той прокара ръка през прошарената си коса и си дадох сметка колко е нервен. Беше уплашен. Защо? Какво, по дяволите, ставаше в този малък град?

— Ако обвинението в изнасилване отпадне, Зееман е свободен да напусне града. А вие и всички останали тръгвате с него. Няма травма, няма фал.

Спортна метафора — ау, цялата настръхнах.

— Не съм дошла тук, за да си вра носа във вашите бъркотии, Уилкс. Не съм ченге. Дойдох тук, за да избавя Ричард от неприятности.

— Ако напусне града, няма да има неприятности.

— Не съм му пазач, не мога да гарантирам какво ще предприеме Ричард.

— Защо са му на обикновен учител телохранители? — попита шерифът.

Свих рамене:

— Защо толкова много искате да се отървете от този учител, че го обвинихте в изнасилване?

— Всеки с тайните си, Блейк. Погрижете се той и главорезите му да напуснат града и всички ще запазим тайните си непокътнати.

Погледнах ръцете си на гладката повърхност на масата. После вдигнах отново очи и срещнах погледа му.

— Ще говоря с Ричард и ще видя какво мога да направя. Но не обещавам нищо, преди да съм разговаряла с него.

— Накарайте го да се вслуша в думите ви, Блейк. Зееман е толкова почтен, че чак скърца, но двамата с вас знаем как стоят в действителност нещата.

Поклатих глава.

— Да, знам как стоят нещата и знам какво говорят хората за мен — станах.

Той се изправи. Вперихме очи един в друг.

— Вярно е, че невинаги спазвам буквално закона. Една от причините вече да не ходим с Ричард е, че той е толкова шибано, скърцащо почтен, та чак ме болят зъбите от него. Но имаме нещо общо.

— И какво е то? — поинтересува се Уилкс.

— Ако ни удариш, ще отвърнем на удара. Ричард обикновено го прави от морални съображения, защото смята, че така е правилно. А аз — просто защото съм гадна.

— Гадна — повтори шерифът. — Мел Купър може никога да не проходи и да не възстанови напълно лявата си ръка.

— Не трябваше да ми вади нож — заявих аз.

— Ако нямаше свидетели, щяхте ли да го убиете?

Усмихнах се и осъзнах, че усмивката ми е доста странна — не шеговита, а по-скоро неприятна.

— Ще говоря с Ричард. Да се надяваме, че до утре вечер ще сме ви освободили от присъствието си.

— Не съм бил винаги ченге в малък град, Блейк. Не се оставяйте обстановката да ви заблуди. Няма да позволя на вас и на хората ви да се ебавате с мен.

— Колко забавно — рекох аз. — Тъкмо си мислех същото.

— Добре — каза Уилкс, — и двамата знаем къде ни е мястото.

— Предполагам.

— Надявам се, че до утре вечер вие и приятелите ви ще сте напуснали града.

Вгледах се в кафявите му очи. Бях надничала в по-страховити, по-празни и по-мъртви очи. Той нямаше очите на професионален убиец. Нямаше очите и на добър полицай. Видях как в тях проблясва страх, а в ъгълчетата им се спотайва нещо като паника. Да, бях виждала по-плашещи очи. Но това не означаваше, че той няма да ме убие при първа възможност. Колкото и да е добър някой, не знаете какво ще направи, ако го уплашите достатъчно. А ако уплашите лош човек, със сигурност сте загазили. Уилкс вероятно не беше убил никого досега, в противен случай нямаше да набедят Ричард в изнасилване. Щяха да го обвинят в убийство или направо да го убият. Значи Уилкс не беше стигнал до дъното на бездната, все още не. И все пак, прегърнеш ли веднъж крещящия мрак, рано или късно ще извършиш убийство. Може би Уилкс още не го знаеше, но ако го притиснехме достатъчно силно, щеше да го направи.