Синя луна

32

Местопрестъплението се намираше насред гората. На пет мили от най-близкия път, по който според доктор Онслоу можеше да се мине само с високопроходим джип. Мястото беше превъзходно за тролове, но не и за провеждане на полицейско разследване. На полицаите щеше да им се наложи да донесат всичко необходимо пеша, а когато му дойде времето — да отнесат тялото пеша. Операцията нямаше да е приятна и щеше да отнеме много време.

Изолираното местоположение имаше само едно предимство: нямаше да присъстват досадни зяпачи. Била съм на много местопрестъпления, но публика не е имало само когато съм пристигала на мястото в малките часове на нощта или когато местопрестъплението е било насред нищото. Ако наблизо живееха хора, дори малките часове не бяха гаранция, че няма да се струпат зяпачи. Хората са готови да изпълзят от леглата си и посред нощ, само и само да позяпат някой труп.

Но и без зяпачи мястото гъмжеше от хора. Зърнах униформите на Уилкс и един от подчинените му. Нямах търпение да се срещна отново с тях. Беше пълно с щатски полицаи, а сред тях имаше и няколко цивилни щатски детективи. Не беше нужно да ми ги представят, за да разбера, че са ченгета. Те обхождаха местопрестъплението, нахлузили полиетиленови ръкавици, и за да търсят уликите, клякаха, а не коленичеха на земята.

Цялото място беше обградено с жълти полицейски ленти — като пакет, вързан с панделка. От тази страна на лентата нямаше униформени, защото никой не очакваше посетители от противоположната на пътя посока. Бях въоръжена с браунинг и файърстар, а на гърба ми имаше голям нож, затова извадих разрешителното си и го вдигнах високо, докато се провирах под лентата. Рано или късно щяха да ме видят и някой от полицаите щеше да бъде навикан, задето ми е позволил да прекося незабелязано периметъра.

Едно щатско ченге ме забеляза, преди да съм изминала половината от разстоянието до подножието на хълма. Бяха опасали с лентата широк кръг и той стоеше близо до горния му край. Беше с кестенява коса, тъмни очи и луничаво бледо лице. Мъжът тръгна към мен, протегнал предупредително ръка.

— Съжалявам, госпожице, но нямате право да бъдете тук.

Размахах му разрешителното си.

— Аз съм Анита Блейк. Чух, че вие, момчета, ме търсите. Искали сте да хвърля един поглед на някакъв труп.

— Да хвърлите един поглед — рече той. — Значи искате да хвърлите един поглед на тялото — каза го тихо, а не подигравателно.

Тъмните му очи се отклониха за миг от мен, после, изглежда, си спомни къде се намира. Посегна за разрешителното ми.

Подадох му го и той го прочете два пъти. Сетне ми го върна. Погледна към множеството хора в подножието на хълма и посочи с пръст.

— Ниският мъж с черния костюм и русата коса е капитан Хендерсън. Той командва.

Изгледах го мълчаливо. Полицаят трябваше да ме заведе при началника си. Беше изключено ченге, което не ме познава, да ми позволи да се разхождам на местопрестъплението без придружител. Екзекуторите на вампири не са цивилни граждани, но обикновено не са и детективи. Аз съм един от малкото екзекутори, които работят в тясно сътрудничество с полицията. В Сейнт Луис, където повечето полицаи ме познаваха по репутация или по физиономия, можеше да ме пуснат да се разхождам сама на местопрестъплението. Но тук, където никой не ме познаваше, това беше изключено.

Прочетох името на баджа му.

— Майкълс, нали?

Мъжът кимна, без да гледа към мен. Не се държеше като полицай. Държеше се като някой, който е уплашен. Ченгетата не се плашат лесно. Достатъчно е да поработят няколко години и стават невъзмутими като камък. Майкълс имаше сержантски нашивки на униформата. В щатската полиция няма да ви дадат сержантски нашивки, ако се разтрепервате на всяко местопрестъпление.

— Сержант Майкълс — представи се мъжът. — С какво мога да ви бъда полезен, госпожице Блейк?

Виждах, че започва да се съвзема. Това ме подсети за начина, по който се беше окопитила доктор Кери Онслоу. Отнесеният му стъклен поглед стана нормален. Той погледна право в мен, но около очите му все още имаше някакво напрежение, сякаш нещо го болеше. Какво, по дяволите, ме очакваше в подножието на този хълм? Какво би могло да накара опитен полицай да изглежда така?

— Нищо, сержант, нищо. Благодаря — не прибрах разрешителното си, защото бях почти сигурна, че някой ще ме спре отново, след като не съм с полицейски ескорт.

Една жена повръщаше до нисък бор. Тя и мъжът, който подпираше челото й, бяха с униформи на служители от „Бърза помощ“. Когато медицинските работници повръщат, това е лош знак. Много лош знак.

Човекът, който в крайна сметка ме спря, беше Мейдън. В продължение на секунда или две се гледахме безмълвно. Все още се намирах на хълма, затова го гледах от високо.

— Госпожице Блейк — рече той.

— Мейдън — казах аз.

Нарочно пропуснах думата полицай, защото за мен той не беше полицай. Не беше ченге от момента, в който бе минал на страната на лошите.

Мейдън ме възнагради с кратка странна усмивка.

— Ще ви заведа при капитан Хендерсън. Той командва тук.

— Добре.

— Подгответе се, Блейк. Гледката е… неприятна.

— Ще се оправя — уверих го аз.

Той поклати глава, взрян в земята. Когато погледна отново към мен, очите му бяха празни и студени.

— Може би, Блейк, може би. Но не и аз.

— Какво трябва да означава това?

— Коя е тя, по дяволите?

Беше ни забелязал капитан Хендерсън. Той тръгна нагоре по хълма с официалните си обувки, леко се хлъзгаше. Само че беше упорит и знаеше как да върви по шумата дори с неподходящи обувки. Беше около метър и седемдесет, с къса руса коса. Имаше странни очи, които променяха цвета си, когато върху тях попаднеше слънчева светлина. Изглеждаха ту бледозелени, ту сиви. Капитанът застана между нас. Обърна се към Мейдън.

— Коя е тази и защо е в моя периметър?

— Анита Блейк, капитан Хендерсън — каза Мейдън.

Хендерсън погледна право в мен: очите му бяха студени и сиви, а в тях танцуваха зелени петънца. Беше хубав по някакъв спретнат, обикновен начин. Можеше да бъде още по-хубав, но в лицето му имаше някаква рязкост, някаква раздразнителност, която вредеше на чара му.

Независимо от необичайния им цвят, очите му бяха резервирани и преценяващи, очи на полицай.

— Значи вие сте Анита Блейк? — гласът му прозвуча почти сърдито.

Кимнах.

— Да.

Не му се ядосах. Той не се гневеше на мен. Нещо не беше наред. Нещо, което не беше свързано с престъплението. Кое знае какво.

Хендерсън ме огледа от главата до петите — не от сексуални подбуди, а сякаш ми вземаше мярка. Често ми се случва да ме оглеждат, но не и толкова открито.

— Здрав стомах ли имате, Блейк?

Вдигнах вежди, после се усмихнах.

— Какво ви е толкова смешно, по дяволите? — попита Хендерсън.

— Вижте, знам, че гледката не е приятна. Преди малко срещнах вашия сержант горе на хълма, беше толкова уплашен, че не би припарил втори път до тялото. Мейдън също ми каза, че изглежда ужасно. Просто ме заведете при трупа.

Хендерсън пристъпи нагоре, нахлу безцеремонно в личното ми пространство.

— Толкова ли сте уверена, че ще понесете гледката, Блейк?

Въздъхнах.

— Не.

Отрицателният ми отговор уталожи малко гнева му. Той примигна и направи втора крачка.

— Не? — повтори Хендерсън.

— Не знам дали ще мога да я понеса, капитан Хендерсън. Винаги съществува вероятност предстоящият ужас да е толкова голям, че никога да не се възстановя от него. Нещо, което да ми се набие в съзнанието и да ме накара да крещя. Но до момента не ми се е случвало. Хайде, заведете ме при зловещите останки. Това протакане започва да ми омръзва.

Видях как по лицето му се сменят различни емоции: изумление, яд, после пак изумление. Извадих късмет.

— Зловещите останки. Сигурна ли сте, че не сте репортер?

Това ме разсмя.

— Имам много грехове, но този не е сред тях.

Сега и той се усмихна. Усмивката го подмлади с десет години и го разхубави.

— Добре, госпожице Блейк, последвайте ме. Ще ви заведа да видите зловещите останки — Хендерсън се засмя с тих, нисък и изненадващо дълбок смях, който ме наведе на мисълта, че когато пее, гласът му вероятно става басов. — Надявам се, че ще запазите веселото си настроение и след като видите зрелищната гледка.

— Аз също.

Той ме изгледа странно, после ме поведе надолу по хълма. Тръгнах след него, защото такава ми беше работата. Преди час щях да кажа, че няма начин денят ми да стане по-лош. Сега ме обзе неприятното чувство, че щеше да стане по-лош — много по-лош.