Синя луна

25

Последвахме Мериан и нейния телохранител Роланд през тъмната гора. Ако бях с ужасната й рокля, щях да я закачам за всяко клонче и за всеки храст. Мериан се носеше през гората така, сякаш дърветата й правеха път и роклята й минаваше безпрепятствено край тях. Роланд крачеше до нея и се плъзгаше през дъбравата като вода по добре огладен улей. Джамил, Натаниел и Зейн се придвижваха със същата грациозност. Само ние, останалите, се затруднявахме.

Моето оправдание беше, че съм човек. Не знам какво оправдание имаха Джейсън и Чери. Опитах се да стъпя върху един дънер и не улучих. Проснах се на него по корем, ожули ме грапавата кора. Яхнах го като кон, но не успях да прехвърля крак от другата му страна. Чери се спъна в нещо, скрито в листата, и падна. Видях как се изправя, но се спъва отново в проклетото нещо. Този път остана на колене, увесила глава.

Джейсън се препъна в плетеницата от сухи корени в края на дънера, върху който седях. Той падна по лице и изруга. Когато се изправи, видях, че на гърдите му има дълбока кървава драскотина, която изглеждаше черна на лунната светлина. Драскотината ме подсети за нещата, които му беше причинила Рейна. Тя беше разкъсала гърдите му, но по тях не бяха останали белези.

Затворих очи и се наведох над дънера. Ръцете ме боляха. Надигнах се бавно и ги погледнах. Бях ги издрала до кръв. Чудесно.

Джейсън се облегна на падналото дърво, като внимаваше да не се допре до мен. Мисля, че и двамата се страхувахме от ново докосване. Не искахме случката да се повтори.

— Какво ни става? — попита той.

Поклатих глава:

— Не знам.

Мериан внезапно се озова до нас. Не я бях чула да се приближава. Да не би да губех представа за времето? Толкова ли се бях отнесла?

— Прогони мунина, преди да е готов да те напусне.

— Е, и? — попитах аз.

— Това отнема енергия — каза тя.

— Добре, това обяснява защо се препъвам непрекъснато. Ами те? Те защо се чувстват като парцали?

Тя се усмихна едва-едва.

— Ти не си единствената, която се противопостави на мунина, Анита. Ти беше тази, която го призова, и ако не искаше да се бориш, те двамата щяха да са безпомощни срещу него. Но те се бориха заедно с теб. Бориха се със спомените. Това си има цена.

— Като те слушам, сякаш ми говориш от личен опит — отбелязах аз.

— И аз мога да призовавам мунините. Хаотичните видения се получават, когато те преследва мунин, който не искаш да те обсеби.

— Откъде знаеш, че бяха хаотични?

— Зърнах едно-две от нещата, които видяхте. Стана случайно — отговори тя.

— Тогава защо не се чувстваш зле?

— Аз не се съпротивлявах. Ако позволиш на мунина да те обсеби, всичко приключва много по-бързо и сравнително безболезнено.

Едва не й се изсмях.

— Все едно чувам стария съвет „отпусни се, затвори очи и ще мине от само себе си“.

Тя извърна глава и дългата коса се спусна по раменете й като бледо привидение.

— Да приемеш мунина в себе си може да бъде приятно или неприятно, но този мунин те преследваше. Обикновено, когато мунин се опитва да се свърже с член на глутницата, го прави от любов или от споделена тъга.

Изгледах я.

— Този не е мотивиран от любов.

— Не — съгласи се тя. — Усетих както силата на личността й, така и омразата й към теб. Тя те преследва от злоба.

Поклатих глава.

— Не само от злоба. Малкото, което е останало от нея, се наслаждава на играта. Тя се забавлява страхотно, когато е в мен.

Мериан кимна.

— Да. Но ако я посрещнеш с отворени обятия, вместо да се бориш с нея, можеш сама да избираш спомените. Силните ще дойдат по-лесно, но ти ще можеш да контролираш силата им. Ако я оставиш да те обсеби напълно, тогава образите няма да бъдат като филм, а ще бъде… все едно нахлузваш ръкавица.

— Само че тогава аз ще бъда ръкавицата — казах аз — и нейната личност ще надвие моята. Не, благодаря.

— Ако продължиш да се бориш с този мунин, ще стане по-лошо. Ако спреш да се съпротивляваш и го оставиш да те обсеби поне частично, силата му ще намалее. Повечето мунини черпят сили от любовта. Този черпи от страха и омразата. Това ли е старата лупа? Онази, която си убила?

— Да.

Мериан потръпна.

— Никога не съм се срещала с Рейна, но и краткият ми контакт с нея ме кара да се радвам, че е мъртва. Била е зла.

— Тя не се смяташе за такава — казах аз. — Смяташе се по-скоро за неутрална, отколкото за зла.

Казах го толкова убедено, сякаш го знаех, и наистина го знаех. Знаех го, защото неведнъж бях навличала духовната й същност като дреха.

— Много малко хора виждат своите деяния като истинско зло — рече Мериан. — Жертвите им всъщност трябва да решат кое е зло и кое не.

Джейсън вдигна ръка.

— Зла.

Чери повтори:

— Зла.

Натаниел, Зейн и дори Джамил също вдигнаха ръце. И аз вдигнах ръка:

— Единодушни сме.

Мериан се засмя и смехът й отново прозвуча така, сякаш се намираше едновременно в кухнята и в спалнята. Как успяваше да звучи и жизнерадостно, и вулгарно, си оставаше загадка за мен. Разбира се, у Мериан имаше много неща, които ме озадачаваха.

— Ще закъснеем — каза Роланд.

Гласът му беше по-дълбок, отколкото си го бях представяла, и беше нисък и сдържан, сякаш принадлежеше на по-възрастен мъж. Изглеждаше спокоен, но аз виждах какъв е в действителност с помощта на други сетива, не на зрението. Това беше нещо, което не се виждаше, но се усещаше. Той беше като кълбо от нервна енергия. Тя танцуваше по кожата му и се разпростираше в мрака като невидим облак, горещ и почти осезаем, като пара.

— Знам, Роланд — каза Мериан. — Знам.

— Можем да ги занесем дотам — предложи Джамил.

През гората мина вълна от сила. Тя ме стисна за сърцето като невидима ръка.

— Трябва да тръгваме — настоя Роланд.

— Какъв ти е проблемът? — попитах аз.

Мъжът ме погледна с очи, които бяха като две дупки, пълни с плътен мрак.

— Ти — отговори.

Каза го тихо и прозвуча като заплаха. Джамил застана между нас и скри почти напълно Роланд от погледа ми, а по всяка вероятност и мен от неговия.

— Деца — каза Мериан, — успокойте топката.

— Ще пропуснем цялата церемония, ако не побързат — рече Роланд.

— Ако беше истинска лупа — продължи вещицата, — щеше да си способна да черпиш енергия от твоите вълци и да им я връщаш обратно като голяма презареждаща се батерия.

Останах с впечатлението, че е изнасяла тази лекция и преди. Предполагам, че всяка глутница има нужда от учител. Нашата определено имаше. Започвах да си давам сметка, че ние бяхме като деца, отгледани от небрежни родители. Бяхме пораснали, но не знаехме как да се държим.

— Ти си достатъчно силен медиум, за да си способна да направиш подобно нещо и без да си ликой — рече тя.

— Не мисля, че да си некромант и да си медиум е едно и също — обади се Джамил.

Мериан сви рамене.

— Между двете има по-малка разлика, отколкото повечето биха си признали. Много религиозни групи нямат нищо против медиумните способности, но отказват да приемат магията. Наричайте го както искате, но или тя ще го направи, или ще извикаме още вълци и ще ви занесем на рамене.

Истинският проблем беше, че знаех само два начина за призоваване на сила. Единият беше чрез ритуал, другият чрез секс. Преди няколко месеца бях разбрала, че при мен сексът може да замести ритуала. Невинаги, освен това трябваше да изпитвам влечение към партньора, но понякога ставаше. Не исках да признавам пред непознати, че мога да направя магия с помощта на сексуална енергия. За целта не беше нужен истински полов акт, но все пак беше смущаващо. Освен това всяка сексуална проява щеше да е като входна изтривалка с надпис „Добре дошли“ за мунина на Рейна.

Как бих могла да обясня всичко това на Мериан, без да изглеждам като уличница? Не можех да измисля обяснение, което да не прозвучи неприлично, така че изобщо нямаше да се опитвам.

— Продължавайте без нас, Мериан. Ще стигнем дотам със свои сили. Благодаря все пак.

Тя тропна с крак под дългата си рокля.

— Защо толкова категорично отказваш да опиташ, Анита?

Поклатих глава:

— Ще обсъдим метафизиката на магията утре. Сега по-добре си вземи вълка и вървете. Ще стигнем дотам, бавно, но сигурно.

— Да вървим — каза Роланд.

Мериан го изгледа, после насочи погледа си отново към мен.

— Беше ми наредено да проверя дали си опасна за нас. Не си, но не ми се иска да ви оставям тук в това състояние. В момента и тримата сте слаби.

— Ще се справим — уверих я аз.

Тя наклони глава на една страна и косата й се спусна покрай лицето й като бял воал.

— Да не планираш някаква магия, на която не искаш да ставаме свидетели?

— Може би — отговорих аз.

Всъщност отговорът беше „не“. Беше изключено да докосна отново Джейсън и Чери по собствена воля, не и тази вечер. Но ако успеех да накарам Мериан да повярва, че се нуждая от усамотение, за да извърша нещо мистично, може би тя щеше да се махне. А аз исках да се махне.

Жената ме гледа цяла минута, после се подсмихна леко под лунната светлина.

— Добре, но я направи бързо. Другите изгарят от нетърпение да приветстват човешката лупа на Ричард. Ти събуди любопитството на всички.

— Радвам се да го чуя. Колкото по-скоро тръгнете, толкова по-скоро ще започнем.

Тя се обърна, без да каже нищо повече, и тръгна през гората. Роланд я последва, после я изпревари в ролята си на водач. Ние останахме на местата си и наблюдавахме как роклята на Мериан изчезва между дърветата като привидение.

Накрая Джейсън каза:

— Какво ще започнем?

— Нищо — рекох аз. — Просто исках да се разкарат.

— Защо? — попита Джамил.

Свих рамене.

— Не искам да ме носят като чувал с картофи — и тръгнах бавно, но уверено към лупанара.

Джамил ме последва.

— Защо не опиташ каквото тя предложи?

Вървях предпазливо, гледах си в краката по-внимателно от друг път.

— Защото все още съм аматьорка във всичко, освен в съживяването на мъртъвци. Вероятно ще стигнем по-бързо до лупанара, ако не се опитвам да правя нищо мистично.

Джейсън се съгласи с мен и аз се навъсих, но знаех, че и двамата сме прави. Все едно държах заредено оръжие, с което не знаех как се стреля. Докато открия как да освободя предпазителя, лошите щяха да ме застрелят милион пъти. Преди около два месеца единственият друг некромант, когото познавах, ми беше предложил да ме научи на истинска некромантия, която нямала нищо общо с аматьорските ми вуду изпълнения. За съжаление той беше умрял, преди да успее да ме научи на каквото и да било. Смешно как хората непрекъснато умират, след като се запознаят с мен. Не, не го убих аз.

Чери се спъна и падна за пореден път. Зейн и Натаниел се озоваха като по магия от двете й страни. Те й помогнаха да се изправи и останаха прегърнати за момент. Чери прегърна през кръста двамата леопардлаци, опря за секунда глава върху рамото на Зейн. Така прегърнати, те тръгнаха през криещия опасности мрак, като Чери се облягаше тежко върху двамата мъже. Никога не ги бях виждала да се държат толкова приятелски помежду си. Аз ли бях причината? Дали появата на някой, готов да ги защитава, не беше създала някаква особена връзка помежду им? Или това се дължеше на енергията на Ричард? Имах много въпроси и нямах представа кой би могъл да отговори на тях. Може би Мериан, но не знаех дали мога да й имам доверие.

Джамил ми подаде ръка. Аз му отказах с жест. Знаех, че Рейна е спала с него, и не исках да виждам този спомен.

— Помогни на Джейсън — рекох му аз.

Той ме изгледа за секунда, после отиде при Джейсън и му протегна ръка, но Джейсън я отблъсна.

— Щом на Анита не й трябва помощ, значи и на мен не ми е нужна.

— Не бъди твърдоглав — му казах.

— Присмял се хърбел на щърбел.

— Ако аз ти подам ръка, ще я приемеш.

— Да приема помощ от хубаво момиче? Разбира се — после май реши друго. — Може би не тази нощ. Не мога да призовавам мунините, но тази нощ във въздуха има нещо — той потръпна и разтри голите си ръце. — От всички спомени, които Рейна е имала за мен, защо точно този?

Докато разговаряхме, двамата бавно напредвахме.

— Рейна обичаше най-много три неща — да прави секс, да упражнява насилие и да тормози другите. Когато те е превръщала в ликой, тя е направила и трите.

Джейсън се спъна, падна на колене и остана на земята в продължение на секунда или две. Спрях се до него, почудих се дали да му протегна ръка, или не.

— Знам, че се питаш защо нито веднъж не съм участвал в нейните порнофилми.

— Така е. Искам да кажа, не си от най-срамежливите.

Той погледна нагоре към мен и видях на лицето му печал, каквато рядко може да се види. Беше прекалено млад, за да изглежда толкова изстрадал, но видът му беше такъв. Загубена невинност.

— Никога няма да забравя лицето й, когато ме убиваше.

— Тя не те е убила, Джейсън.

— Опита се. За нея беше без значение дали ще оживея, или ще умра. Не й пукаше.

Припомних си споделения спомен и разбрах, че е прав. Удоволствието беше по-важно за Рейна от неговия живот. Както при серийните убийци.

Джейсън се прегърби.

— Но тя беше мой настойник и трябваше да остана с нея, докато изтече пробният ми период. Когато изтече, я напуснах.

— Затова ли остана да работиш при Жан-Клод като стриптийзьор? За да избягаш от Рейна?

Джейсън кимна.

— Отчасти — внезапно погледна към мен и се ухили. — А и Жан-Клод е страшно готин.

Поклатих глава и му протегнах ръка.

— Да рискуваме ли? — попита той.

— Да. В момента не усещам присъствието на мунини.

Той пое ръката ми, и толкова. Неговата ръка в моята. Помогнах му да се изправи и той залитна леко, така че се олюлях. Вкопчихме се за секунда един в друг като двама пияници, които си тръгват от парти. Прегърнах го и Джейсън ме прегърна на свой ред. Прегръдката ни продължи съвсем кратко. Той се отдръпна пръв с почти засрамен вид.

— Не казвай на никого, че не се възползвах от шанса да те опипам, въпреки че идеята беше твоя.

Потупах го по гърба.

— Гроб съм.

Той ме възнагради с обичайната си усмивка и ние потеглихме през гората, като вървяхме достатъчно близо един до друг, за да се подкрепим, ако някой тръгне да пада. Между дърветата подухна ветрец и всичко зашумоля. Гората внезапно се изпълни със звуци. Обърнах лице към вятъра с надежда да ме разхлади, но той се оказа горещ като въздуха в пещ.

Полъхът разроши леко меката коса на Джейсън. Той си пое дълбоко дъх, докосна ме по ръката и каза тихо:

— Надушвам мъжа, който блъснах вчера в пикапа. Продължихме да вървим, все едно всичко е наред.

— Сигурен ли си? — попитах го.

Видях как ноздрите му се разшириха, когато подуши отново въздуха.

— Мирише на ментови бонбони „Лайфсейвърс“ и на цигари.

— Много хора миришат на мента и цигари — отбелязах аз. Продължихме да крачим, само че Джейсън вече ме държеше за ръката.

— Надушвам и оръжейно масло. Страхотно.

Джамил ни чакаше малко по-нататък. Тримата леопардлаци се бяха спрели между дърветата. Джамил тръгна да ни пресрещне и ни прегърна силно и сърдечно.

— Тази вечер сте ужасно бавни — притисна ни към себе си и ни прошепна: — Надушвам двама или трима от лявата ни страна.

— Сред тях е един, когото пребих вчера — каза Джейсън с усмивка, сякаш сподели нещо съвсем различно.

— Може би ще отмъщават? — подхвърли Джамил.

— На какво разстояние са от нас? — попитах.

Върколакът се отдръпна с много нетипична за него весела усмивка и прошепна:

— На няколко метра. Надушвам оръжията им.

Хванах го през тънкия кръст и тихо казах в гърдите му:

— Ние нямаме оръжия. Някакви предложения?

Джейсън се наведе напред засмян:

— Не се чувствам във форма да ги надбягам. Потупах го по ръката.

— Нито пък аз.

— Ако са тук да отмъщават — рече Джамил, — може би ще преследват само вас двамата.

Отдръпнах се от него. Не бях сигурна, че разсъжденията му ми харесват.

— Е, и?

— Останете тук и се целувайте. Те ще дойдат, за да ви хванат, и аз ще ги изненадам.

— Те имат оръжия. Ти нямаш.

— Ще изпратя Зейн и Чери при другите. Ще извикат подкрепление. Не можем да им позволим да ни проследят до лупанара. Не можем да заведем опасността там.

— Някакво върколашко правило? — попитах аз.

— Да.

— Добре. Но не ги оставяй да ме убият, нали?

— А мен? — попита Джейсън.

— Извинявай. Гледай да не убият и него.

Джамил се наведе към нас.

— Предлагам да започнете да се натискате бързо, че няма да се хванат.

Прегърнах Джейсън през кръста, но попитах:

— Колко дълго трябва да ги залъгваме?

— Накарайте ги да помислят, че сте пияни. Започнете да се натискате, но легнете на земята при първа възможност, в случай че решат просто да ви застрелят.

С тези успокоителни думи Джамил се върна при другите. Той изчезна в мрака и леопардлаците го последваха. Зейн погледна към мен, докато се отдалечаваха, но аз кимнах веднъж и това му беше достатъчно. Той се обърна и позволи на Джамил да го отведе. Трябваше да намеря истински алфа на леопардлаците. Сред тях нямаше нито един проклет доминант.

Джейсън ме блъсна в едно дърво.

— Внимавай — казах му аз.

Той се ухили.

— Искаме да изглежда реалистично, нали така?

— Одеве си помислих, че между нас има истинско приятелство.

Джейсън се наведе към мен, сякаш възнамеряваше да ме целуне.

— Само защото сме приятели не означава, че не искам да спя с теб — той ме целуна бързо и леко.

Аз се намръщих и не отговорих на целувката му.

— Моля те, кажи ми, че не искаш да спиш с всичките си приятелки.

Джейсън подпря длани на дървото от двете страни на главата ми.

— Какво да ти кажа? Аз съм мъж.

Поклатих глава.

— Това не те оправдава.

Той долепи тяло върху мен, сякаш правеше лицева опора в изправено положение. Мускулите на ръцете му се издуха от усилието.

— Добре: защото аз съм си аз.

Усмихнах се.

— Така по става.

Сложих ръце на кръста му. Той се беше облегнал върху мен, но не с цялата си тежест. Можеше да се възползва в много по-голяма степен от ситуацията. Осъзнах, че се държи кавалерски. А преди време, и то не много отдавна, не би си направил този труд. Бяхме истински приятели. Но трябваше да се озовем на земята, а подобно поведение нямаше да ни събори долу.

Погледнах крадешком към другите. Зърнах косите на Зейн и Чери да проблясват между дърветата. Стори ми се, че Джамил и Натаниел все още са с тях, но те не бяха руси и не се забелязваха толкова лесно. Ако лошите момчета разполагаха с далекобойна карабина, можеха да ни застрелят с Джейсън направо през дървото. Щом другите изчезнеха от погледа им, може би щяха да направят точно това.

Плъзнах ръце по гърдите на Джейсън. Кожата му беше мека, но отдолу имаше много твърди мускули. Припомних си какво е усещането да разкъсаш тази гладка плът с животински нокти. Не, мунинът не се беше върнал. Просто си бях припомнила видението. Стиснах ръце в юмруци, после протегнах длани към лицето на върколака. Не исках да направя нещо, което да припомни и на двама ни видението, което бяхме споделили. Винаги съществуваше опасност това да върне Рейна в мен. А категорично не исках Рейна да ме обсеби, не и когато в гората се криеха въоръжени наемници.

Хванах лицето на Джейсън и приближих главата си към него. Той се притисна към мен. Внезапно осъзнах, че тялото му е плътно долепено до моето. Това ме накара да се поколебая, но когато устните му се допряха до моите, го целунах. Прокарах ръка през косата му, хванах цял кичур.

— Трябва да легнем на земята колкото се може по-скоро.

Той ме целуна по-силно и свали ръце на кръста ми. Пъхна пръстите си в колана ми, коленичи пред мен и ме придърпа надолу. Не се съпротивлявах. Джейсън легна по гръб върху шумата и ме примъкна върху себе си. Подпрях издраните си ръце на гърдите му с изписано на лицето слисване. Но не, не бях достатъчно добра актриса, не и за подобна роля.

Усетих туптенето на сърцето му под ръцете си. Той ме завъртя внезапно настрани и аз изписках тихо от изненада. Джейсън се озова върху мен и това изобщо не ми хареса.

— Искам да съм отгоре — казах му аз.

Той приближи устни към бузата ми.

— Ако стрелят по нас, по-добре аз да отнеса куршумите.

Потърка буза в лицето ми и осъзнах, че ме приветства по върколашки. Може би това минаваше за здрависване при тях, но пък аз никога не съм се чувствала изкушена да се ръкувам с някого, докато се натискаме.

Прошепнах в ухото му, което се намираше съвсем близо до устата ми:

— Чуваш ли ги?

— Да — той повдигна лице, колкото да ме целуне.

— Близо ли са? — отвърнах на целувката му, но и двамата бяхме наострили уши, за да чуем нещо.

Лежахме един върху друг с плътно притиснати тела, така че усетих как мускулите на гърба му се стягат.

— На няколко метра — отговори Джейсън. — Опитни са — опря буза върху моята. — Движат се тихо.

— Но не достатъчно — прошепнах аз.

— Чуваш ли ги? — попита ме той.

— Не.

Лежахме и просто се гледахме. Не правеше някакви усилия да се целуваме. Усещах, че е възбуден от допира си в мен, но възбудата му беше нещо вторично. Към нас се приближаваха въоръжени мъже. Мъже, които не ни харесваха.

Вгледах се в очите му на няколко сантиметра от моите. Знаех, че са светлосини, но на лунната светлина изглеждаха почти сребристи.

— Не прави тази глупост да ме прикриваш с тялото си.

Той ме тласна леко с бедра и се ухили.

— Защо според теб съм отгоре? — усмивката и движението с бедрата трябваше да ме разсеят, за да не забележа колко сериозни са очите му.

— Махни се от мен, Джейсън.

— Няма — той се подпря на ръце и се наведе към мен, сякаш се целувахме. — Вече са почти до нас.

Извадих ножовете от каниите на китките ми. Той прошепна срещу устата ми.

— Трябва да изглеждаме безпомощни, забрави ли? Стръвта не трябва да е въоръжена.

Усещах гладката кожа на бузата му, одеколона му. Втренчих се в мрака над светлия ореол на косата му.

— И да разчитаме на това, че Джамил и другите ще ни спасят, така ли?

Той ме близна по брадичката, а след това и по устата. Осъзнах, че ме приветства като подчинен вълк. Молеше ме да взема инициативата. Езикът му беше много мокър и много топъл.

— Спри да ме ближеш и ще го направя — изръмжах му аз.

Джейсън се разсмя, но смехът му беше прекалено висок и напрегнат. Нямаше как да прибера ножовете обратно в каниите, докато е върху мен, затова ги оставих върху листата. Покрих ги внимателно с ръце, като се опитвах да изглеждам отпусната и беззащитна. За съжаление ми беше невъзможно да се отпусна.

Вече чувах стъпките им по сухите листа. Движеха се тихо. Ако не се ослушвах за тях, щях да си помисля, че чувам вятъра или някое животно, което си проправя път през шубраците.

Само че не беше нито едното, нито другото. Бяха хора, които се прокрадваха през гората. Хора, излезли на лов. На лов за Джейсън и за мен.

Видях първия от тях да излиза иззад дървото и не бях достатъчно добра актриса, за да се престоря на изненадана. Просто го зяпнах, докато Джейсън лежеше върху мен и ме целуваше отстрани по шията.

Вчера ми се беше видял едър. Сега, когато лежах по гръб, ми се стори огромен, същинско двукрако дърво. Карабината в ръката му изглеждаше дълга, черна и враждебна. Той не я насочи към нас, просто я държеше върху свивката на ръката си. Бледото му лице се разтегна в широка усмивка.

Чух втория миг преди да опре върха на двуцевната си пушка в рамото на Джейсън. Щом видях ловджийската пушка, разбрах, че са дошли да ни убият. Никой не преследва някого с ловджийска пушка само за да го изплаши; поне в повечето случаи е така.

Ако стреляше от това разстояние със сребърен куршум, щеше да убие и двама ни. Все още не бях уплашена. Бях ядосана. Къде, по дяволите, се губи подкреплението ни?

Джейсън вдигна бавно лице. Цевите на пушката го потупаха по бузата почти нежно.

— Брат ми Мел ви изпраща много поздрави.

Завъртях очи, за да погледна мъжа, който държеше пушката. Беше с черна тениска с логото на „Харли-Дейвидсън“. Коремът му висеше върху колана. Не липсваше семейна прилика.

Попитах бавно, но много спокойно:

— Какво искате?

Братът на Мел се изсмя. Другият се присъедини към него.

Стояха над нас с оръжията и се смееха. Това не вещаеше нищо добро. Къде е Джамил, мамка му?

— Махни се от нея, но го направи много бавно — каза първият.

Сега карабината беше опряна в рамото му, а брадичката му беше над нея — изглежда, добре боравеше с оръжието.

Джейсън се наведе надолу, докато не ме закри с тялото си. Беше нисък, така че не можеше да ме предпази напълно.

Казах му:

— Махни се от мен.

— Не — рече върколакът.

Той също беше видял пушката. Осъзнах, че е разбрал също като мен какво означава присъствието й. Нямаше да му позволя да загине геройски. Със сигурност нямаше да му позволя да умре, като ме изпръска с мозъка си. Човек може да понесе някои неща. Други не. Размазаният мозък на Джейсън по лицето ми беше от вторите.

Пуснах ножа, който държах в дясната си ръка, оставих го в шумата. Трябваше да напрегна цялата си воля, за да не стисна по-здраво другия, който държах в лявата. Постарах се да задържа ръката си съвсем неподвижна. Можеше и да не го забележат в тъмнината. До този момент поне не бяха.

— Махни се от нея — повтори мъжът, — или ще застрелям и двама ви на място.

— Махни се, Джейсън — казах тихо.

Той се надигна достатъчно, за да се срещнат погледите ни. Извъртях очи надясно към човека с карабината. После докоснах гърдите си и погледнах към брата на Мел. Исках да му намекна, мъжът с карабината е негов, а този с ловджийската пушка — мой. Надявах се, че ме е разбрал. Джейсън сигурно ме беше разбрал или имаше свой собствен план, защото се надигна много бавно и застана на колене. Аз се изправих в седнало положение, нито твърде бързо, нито прекалено бавно. Продължавах да държа ръката си заровена в листата, стисках здраво ножа.

Човекът с карабината каза:

— Ръце на главата, момче.

Джейсън не се опита да спори. Вдигна ръце върху главата си и сплете пръсти, сякаш го беше правил и преди.

На мен никой не ми каза да си сложа ръцете върху главата, затова не го направих. Ако извадехме късмет, щяха да ме третират като случайно момиче. Мъжът с карабината беше в безсъзнание, когато нараних Мел. Този с пушката не беше присъствал. Какво ли им беше казал Мел?

Мъжът с карабината попита:

— Помниш ли ме, говедо?

— Теб ли пита, или мен? — обадих се аз.

Плъзнах се по шумата малко по-близо до човека с пушката.

— Не се прави на умна, бебче — рече наемникът с карабината. — Дойдохме за двама ви, но първо искам да се позанимая с този.

Джейсън ме стрелна с поглед.

— Губиш си чара, Анита. Той иска мен, не теб.

Мъжът беше насочил карабината си право в гърдите на Джейсън. Ако беше заредена със сребърни куршуми, с него беше свършено. Той каза:

— Чък.

Чък, човекът с пушката, ме сграбчи за лявата ръка. Разтворих пръсти и оставих ножа да падне, преди да е извадил ръката ми от листата. Карабината се намираше прекалено близо до Джейсън, за да се опитвам да наръгам Чък. С малко повече късмет щях да имам и друга възможност. Ако ли не, щях да се върна от отвъдното, за да си поприказвам с Джамил.

Ръцете на Чък бяха големи и месести. Пръстите му се впиха в ръката ми с такава сила, че ако оживеех, щях да имам синини.

— Ако не изпълняваш точно указанията ми, ще го отнесе приятелката ти.

Исках да попитам: „Кой ви пише репликите?“, но се въздържах. Пушката се намираше на два сантиметра от бузата ми. Намекът беше повече от ясен. Усещах смазката в цевите й. Бяха чистени наскоро. Хубаво беше да знам, че Чък се грижи добре за оръжието си.

Мъжът с карабината направи две неща почти едновременно: пристъпи напред и извъртя оръжието в ръцете си. Прикладът на карабината се стовари върху брадичката на Джейсън. Върколакът се олюля, но не падна.

Карабината се заби отново в него, този път го улучи високо в едната скула. Пръсна черна струя кръв.

Сигурно съм помръднала, защото пушката внезапно се притисна в бузата ми.

— Не го прави, кучко.

Преглътнах и попитах много внимателно заради студения метал, опрян в лицето ми:

— Кое да не правя?

— Което и да било — за да подчертае думите си, той ми изви ръката и притисна силно пушката в бузата ми.

Мъжът с карабината рече:

— Докторът каза, че за едната бройка не си ми счупил гръбнака. Каза, че съм извадил късмет. Първо ще те накарам да страдаш, говедо, а после ще те убия. Ако се държиш като мъж, ще пусна момичето. Ако се разцивриш, ще видя сметката и на двама ви.

Той стовари карабината в устата на Джейсън. Под лунната светлина се разхвърчаха пръски кръв и нещо по-тежко. Побоят започваше да става сериозен.

Виждала съм пострадали хора на тепиха за джудо. Ходила съм на състезания по бойни изкуства. На няколко пъти съм била нокаутирана от лошите по време на истински схватки. Но никога не бях виждала истинско пребиване, не и като това. Беше методично, старателно, професионално.

Джейсън не направи никакъв опит да се защити. Не изплака нито веднъж. Просто падна на колене в шумата и понесе безропотно ударите. Лицето му беше окървавено. Очите му примигваха и знаех, че всеки миг ще припадне. Трябваше да направя нещо, преди да е загубил съзнание.

През това време Чък продължаваше да притиска пушката в лицето ми с такава сила, че върху кожата ми щеше да остане отпечатък. Той не трепна нито веднъж, не ми даде възможност да направя каквото и да било. Започнах да си мисля, че не е аматьор. Бях отписала Джамил и всички останали. В тъмната гора бяхме само ние четиримата. Не се чуваше друг звук, освен ударите на карабината по голата плът. И сумтенето на мъжа, който се опитваше с всички сили да накара Джейсън да закрещи.

Накрая върколакът се свлече на една страна. Помъчи се да задържи ръцете си вдигнати, но не успя.

Опря лакти в листата. Тялото му затрепери. Полагаше усилия да не падне по лице.

— Помоли ме да спра — каза човекът с карабината. — Помоли ме и може би ще престана и просто ще те застрелям. Помоли ме да спра, или ще те пребия до смърт.

Повярвах му. Мисля, че и Джейсън му повярва, защото поклати глава. Той знаеше, че ако направи каквото се иска от него, онзи ще го довърши моментално.

Усетих как по кожата ми плъзват топли тръпки. Ричард. Беше някъде наблизо. Той отвори белега в тялото ми. Силата потече по кожата ми и се прехвърли върху ръката на Чък.

— Какво беше това, по дяволите? — попита той. Не помръднах и не казах нищо.

— Отговори ми, кучко! Някакви магически глупости ли се опитваш да ми правиш?

Той заби пушката още по-силно в бузата ми. Ако продължеше в същия дух, щеше да я пробие.

— Не бях аз.

Той ме събори на колене и пушката вече не ме притискаше. Беше я насочил за секунда към тъмната гора. Това беше моментът. Времето забави своя ход и сякаш разполагах с цяла вечност да извадя големия нож от ножницата на гърба. Ножът излезе от канията. Пушката и Чък се завъртяха отново към мен. Използвах инерцията от изваждането на острието, за да замахна надолу и настрани. Усетих как върхът му закачи гърлото на Чък и разбрах, че ударът не е бил смъртоносен. Нещо падна от клоните на дърветата над главите ни. Някаква сянка, малко по-плътна от другите. Цевите на пушката бяха като два тъмни тунела, насочени към лицето ми.

Чух, че карабината гръмна зад мен, но нямах време да се оглеждам за Джейсън. В момента съществуваха само две неща — насоченото в лицето ми оръжие и сянката, която не бях успяла да разгледам.

Сянката се стовари между нас. Имаше козина. Пушката гръмна от другата страна на косматата сянка. Ликантропът залитна назад, но остана прав. Пушката гръмна отново, и с двете цеви. Преди ехото да се разнесе, се втурнах и заобиколих превръщача. Очите на Чък бяха ококорени и се виждаше бялото им, но беше отворил цевите и ги беше подпрял с лявата си ръка. Празните гилзи ги нямаше и той тъкмо пъхаше на мястото им два нови патрона. Биваше си го.

Забих острието точно под голямата блестяща тока на колана му. По тялото му премина тръпка, но Чък успя да вкара патроните. Натиснах ножа, докато върхът му остърга тазовата или някаква друга кост. Той затвори цевите, като ги притисна в ръката си, сякаш беше на стрелбище с мишени. Изтеглих острието от тялото му и пръсна кръв.

Чък се свлече бавно на колене. Взех новозаредената пушка от ръцете му и той не се опита да я задържи. Остана на колене върху шумата, примигваше срещу мрака. Вече не ме виждаше.

Някой надаваше силен и обезумял вик. Погледнах назад — беше мъжът с карабината. Той седеше на земята, вдигнал ръка към луната. Половината от нея липсваше. Джейсън лежеше неподвижно върху листата. Зейн седеше до него; гърбът на жълтата му тениска беше опръскан с кръв.

Изправих се и се дръпнах от Чък. Той падна по лице върху шумата. Все още беше жив и намери достатъчно сили да завърти лице, но не и да се надигне. Върколакът, който ме беше спасил, лежеше по гръб и гълташе жадно въздух.

В корема му имаше дупка, по-голяма от двата ми юмрука накуп. От нея се разнасяше остра миризма като на повръщано, но още по-гадна. Червата му бяха разкъсани. Разбрах го по миризмата. Раната в корема нямаше да го убие. Дори да беше от сребърни куршуми, пак нямаше да го убие, поне не веднага.

В широките му гърди зееше втора дупка. Черната козина беше подгизнала от кръв и беше мокра на пипане. Можех да вкарам ръцете си в тъмната влажна дупка, но нямаше начин видя нещо в този мрак. Нямаше как да разбера дали сърцето му е пострадало.

Дишането му беше влажно, хрипливо и почти задавено. От раната се чуваше клокочене. Според шума поне единият бял дроб беше увреден. Но той се мъчеше да диша, значи сърцето му би трябвало все още да работи, нали така?

Истинските върколаци приличат на хората вълци от филмите, но в тях никога не ги представят съвсем достоверно. Той — определено беше от мъжки пол — лежеше по гръб и дишаше тежко с отворена уста. Все едно наблюдавах дишане по време на сън, само че този сън щеше да завърши със смърт. Бях решила, че това е някой от върколаците на Върн и че не го познавам. Но после видях, че от едното му рамо виси разкъсана бяла тениска, подобно на забравено парче кожа. Дръпнах внимателно плата и зърнах усмихнатия емотикон на него. Вгледах се в жълтите вълчи очи. В очите на Джамил. Той беше направил това, което се очакваше от телохранител. Беше поел куршумите, предназначени за мен. Свалих си потника и го напъхах в дупката в гърдите му. Наложи се да покрия раната с две ръце, за да я запуша. Не исках да спре да диша. Не исках да кърви до смърт.

Прошепнах:

— Не умирай в ръцете ми, по дяволите — после започнах да крещя за помощ.