Синя луна

19

Излязох на поляната и се запътих към нашата група. Изглежда, трите групи имаха равен брой участници. Това беше обичайно при среща на групи от свръхестествени създания. Винаги се водят преговори за числеността на антуража, който ще имате.

Ричард се изправи и тръгна да ме посрещне. Поех протегната му ръка, но колкото и да е странно, в момента изобщо не ми пукаше дали е с риза, или не. Бях му ядосана. Бях му ядосана, защото не ме беше подготвил за това място. Може би си беше помислил, че вече нищо не е в състояние да ме шокира или… о, по дяволите, не знаех, но той отново се беше издънил.

Така че му позволих да ме хване за ръка и не почувствах нищо при допира. Бях прекалено объркана и прекалено заета с обуздаването на гнева си, за да изпитам привличане.

— Съблечи си сакото, дете, да видим какво имаш — каза някакъв глас.

Обърнах се бавно, за да видя чий беше.

Бих нарекла златиста косата на този вампир, ако нямах за сравнение косата на Ашър. Очите му изглеждаха сини или сиви на променливата светлина. В лицето се беше запазил като момче, което никога нямаше да стане на двайсет години. Беше толкова млад, сякаш беше умрял, преди да му поникне истинска брада.

Освен с детско лице беше и с длъгнесто тяло, с което изглеждаше непохватен. Когато се изправи обаче, изобщо не прояви непохватност. Стана с плавно, почти танцувално движение. Той се изправи, а черноокият вампир се надигна заедно с него и застана от едната му страна с такова отработено движение, сякаш двамата бяха едно цяло.

Те бяха осем и сред тях имаше една обикновена жена. Приличаше на индианка, дългата й до кръста коса беше естествено черна като моята. Нейната обаче беше права и гъста. Кожата й беше тъмнокафява, а лицето — почти квадратно, с големи кафяви очи и толкова гъсти мигли, че се забелязваха даже от разстояние.

Дори и да беше с грим, не си личеше. Беше от жените, които са по-скоро смайващи, отколкото хубави; чертите й бяха прекалено груби, за да мине за красива по общоприетите стандарти, но щом видите веднъж лицето й, никога няма да го забравите.

— Хайде, момиче, събличай се — каза вампирът с младежкото лице. — Вече видяхме кажи-речи всичко, с което разполагат другите. Ще се разочаровам силно, ако не видя и твоите прелести.

Лицето на жената остана възхитително безизразно, но силните й рамене се напрегнаха, а шията й леко се изопна. Май представлението не й харесваше.

Ръката на Ричард се стегна върху моята. Отначало помислих, че се опитва да ме предупреди да си трая, но бегъл поглед към лицето му ми показа, че не е така. Той започваше да се ядосва. Ако си кротувах, положението щеше да се влоши много бързо.

— Винаги ли си толкова нахален, или отношението ти към мен е по-специално? — попитах аз.

Той се изсмя, но смехът му беше обикновен, човешки. Не можеше да прави номера с гласа си, на каквито бяха способни Жан-Клод и дори Ашър. Разбира се, Колин имаше други таланти. Бях ги видяла издълбани върху гърдите на Натаниел.

Ашър се изправи. Вечерният му костюм беше от бледосин сатен само два нюанса по-тъмен от бяло-сините му очи. Сакото му имаше тъмносиня бродерия по ръкавите и реверите. Беше закопчано с голямо копче, облечено в коприна. Съчетаваше се перфектно с панталона му. Беше го мерил на голо. Оказа се, че не прикрива гърдите му. Мекият син плат бе подчертал още повече белезите му. Ашър прекара доста време пред единственото огледало в стаята и в крайна сметка облече под сакото бяла копринена риза.

Сега тази бяла риза висеше на парцали. Сякаш я бяха ръфали гигантски челюсти. Гърдите му се виждаха съвсем ясно през съсипания плат. По тях нямаше кръв. Срещала съм само трима вампири, способни да вредят от разстояние. Единият беше член на техния съвет. Но никой от тях не владееше това умение толкова добре, че да разкъса дреха върху плът, без да пусне кръв. Бяхме се набутали в някакво проклето състезание. И засега Колин печелеше.

Погледнах към Шанг-Да и Джамил, които стояха зад пейката. Те изглеждаха недокоснати и невредими.

— И това ми било телохранители — казах аз.

— Не сме дошли тук да охраняваме вампири — рече Шанг-Да.

Преместих погледа си върху Джамил. Той сви рамене.

Чудесно, просто чудесно. Зейн стоеше на известно разстояние зад върколаците. И той не беше пострадал, но изглеждаше объркан като самотен въздържател сред дегустатори на вино.

— Трябваше ли да му попреча? — попита ме той.

Поклатих глава.

— Не, Зейн. Не ти.

Хвърлих поглед към Ричард, недоумявайки защо беше оставил всички да стоят безучастно наоколо. Виж, Ашър го разбирах. Щеше да е проява на слабост да моли за помощ.

— Махни сакото, или аз ще ти го махна — обади се Колин.

— Колин, достатъчно — гласът на жената беше изненадващо дълбок и богат алт.

Колин я потупа по ръката и се усмихна, но думите му бяха груби.

— Аз ще реша кога е достатъчно, Ники — той се отдалечи от нея, игнорира я и това видимо я нарани.

В тъмните й очи проблесна гняв и аз почувствах силата й. Нейната сила, не неговата. Тя беше вещица, медиум или нещо, чието название ми беше неизвестно. Беше човек не повече от мен.

Гневът изчезна и тъмното й лице отново стана безстрастно, но аз знаех какво съм видяла. Тя не го обичаше, нито той нея. Но тя беше човешкият му слуга и за добро или за лошо, двамата бяха свързани завинаги.

— Щом искаш да видиш какво има под сакото ми — рекох аз, — ела и ми помогни да го сваля. Джентълмен би постъпил точно така.

— Анита — каза предупредително Ричард.

Потупах го по ръката.

— Всичко е наред, Ричард. Спокойно.

Лицето му беше красноречиво. Той не вярваше, че ще се държа прилично. Колкото и да е странно, всеки от нас по един или друг начин не вярваше на другия.

Погледнах Ашър. С него нямахме общи белези. Не можехме да си четем мислите. Но и не беше необходимо. Щяха да ни наритат задниците, защото върколаците не ни помагаха.

Погледнах към осемте върколаци от местната глутница. Върн седеше на пейката, заобиколен от групата си. Двама от тях бяха вече с вида на вълци, само че колкото понита, по-големи от обикновените сиви вълци. Върн беше с тениската и дънките. Никой, освен нас не се беше облякъл специално за случая. Дори другите вампири бяха с костюми и ежедневни дрехи.

Никога не бях виждала толкова много вампири, облечени толкова… обикновено. Повечето кръвопийци следват своя стил или поне театралничат. Правят добро шоу. Разбира се, на кого му беше нужно по-добро шоу, когато си имахме окичено с кости дърво? А и се предполагаше, че лупанарът ще е място за нашето представление, а не на Колин. Запитах се отново дали можем да имаме такова доверие на Колин, каквото му гласуваше Ричард.

Направих няколко крачки към центъра на триъгълника, който образуваха пейките. И изчаках Колин да се присъедини към мен.

Той остана до черноокия вампир и ми се усмихна.

— Защо да хабя енергия да измина дори само няколко метра, щом мога да те съблека оттук?

Усмихнах се и аз и казах подчертано подигравателно:

— Да не те е страх да се доближиш до мен?

— Признавам, че изглеждаш дребна и деликатна, но външният вид често заблуждава. Използвал съм многократно младежкото си лице, за да заблуждавам непредпазливите. Аз не съм лековерен, Анита.

Той протегна бледата си ръка и усетих как силата му затрептя по кожата ми, преди да разкъса кадифеното болеро. Кръстът на шията ми изскочи от кадифето като пленена звезда, пусната на свобода. Пламтеше в бяло и аз извърнах предпазливо очи. Светеше като горящ магнезий — болезнено ярко. Кръстовете винаги светят, когато се намират в близост до вампири, но не и като свръхнови звезди, освен ако не ви грози сериозна опасност. Никога не бях виждала кръст, който да блести с такава сила, при положение че не съм уплашена. Винаги съм смятала, че кръстът реагира в зависимост от силата на страха ми като свещен пръстен на настроението36.

Тази вечер за пръв път осъзнах, че светенето може би се активира от вярата ми, но веднъж активирано, се контролира от нещо друго. „Не Моята воля, а Твоята.“

Вампирите на Колин реагираха по начин, който можеше да се очаква. Те се свиха, използваха ръцете, саката и дори полата в един от случаите, за да закрият очите си. Скриха се от светлината.

Но не и Колин и черноокият вампир. Защо ли не бях изненадана, че тези двамата са достатъчно стари и могъщи, за да се изправят открито пред кръста? Той не им харесваше. Бяха присвили очи, за да ги защитят от блясъка, но не трепереха от страх.

— Удари ме отново със силата си, зъбатко, и ще видиш какво ще се случи.

Той изпълни желанието ми. Не вярвах, че ще го направи. Замахна във въздуха, но силата му ме заобиколи като вода, срещнала камък.

— Ако искаш да ме нараниш, Колин, ще трябва да дойдеш при мен и да го направиш лично.

— Мога да накарам Ники да го скъса от врата ти.

— Мислех, че си по-корав, Колин. Или си такъв само когато срещу теб има вързани и безпомощни млади мъже? Това ли ти е нужно, за да се почувстваш като голям лош вампир? Някой вързан и безпомощен? Или са ти нужни млади мъже?

Колин каза една-единствена дума:

— Барнаби.

Черноокият вампир се премести пред Колин, по-близо до кръста. Но спря, неспособен да се доближи повече. После лицето му започна да се разлага от свещената светлина. Гладката плът се свлече на влажни късове, под нея лъснаха сухожилия и се показа кост, сетне носът му падна и от лицето остана череп, покрит с разлагаща се материя.

Той тръгна с накуцване напред, а протегната му към мен ръка ме подсети за ръката на Деймиън по-рано тази вечер. Плътта му се разкапа й стана черна и гадна. Само че без миризма. Вече бях срещала един вампир, който можеше да се разлага по желание, той също умееше да овладява миризмата като магически дезодорант.

Ако бяхме в битка, щях да извадя пистолет и да му пръсна главата, преди да докопа кръста, но тук ставаше въпрос преди всичко за състезание на воли. Ако вампирът имаше достатъчно смелост да докосне кръста, тогава аз също трябваше да проявя смелост и да го оставя да го направи. Надявах се, че няма го притисне между телата ни. Вече си бях патила по този начин и изгаряне от втора степен по гърдите не беше сред представите ми за приятна емоция.

Колкото повече се приближаваше към мен Барнаби, толкова по-силно светеше кръстът. Наложи се да извърна глава заради блясъка — беше толкова ярък, че бе болезнено да се гледа. А за вампира беше още по-болезнено, знаех го.

Разложената ръка се плъзна по гръдния ми кош и между гърдите ми се стече нещо влажно и полутечно. Той сграбчи верижката, а не самия кръст — умен вампир. Дръпна я и тя се скъса. Кръстът падна върху ръката му и среброто се запали с пламък, който беше бял и чист като светлината, която излъчваше преди това.

Вампирът изпищя и захвърли кръста, който описа блестяща дъга като малка комета и изчезна в мрака.

Докато чаках очите ми да привикнат отново към мъждивата светлина на фенерите, казах:

— Не се притеснявай, Барнаби, имам още.

Вампирът беше паднал на колене и беше обгърнал ръката си. Все още беше разложен жив кошмар, но плътта на ръката му беше почерняла.

— Но не всеки има твоята вяра — обади се Колин.

Също като в гората, и този път не усетих вампирската му сила, но внезапно ме завладя страх. Сега, когато знаех с какво си имам работа, ефектът не беше толкова силен, но се различаваше от всички други вампирски способности, които бях усещала. Тази сила беше някак по-дискретна и поради това по-страховита.

— Барнаби, младият рус върколак е много уплашен от теб. Срещал е твоя вид и преди.

Вампирът се изправи и понечи да ме заобиколи. Застанах пред него.

— Джейсън е под моята защита.

— Барнаби няма да го нарани, просто ще си поиграе малко с него.

Поклатих глава:

— Дадох на Джейсън дума, че няма да позволя на вампира, който зарази Натаниел, да го докосне.

— Дала си дума? — каза Колин. — Ти си съвременна американка. Думата ти не означава нищо.

— Моята дума означава нещо за мен — съобщих му аз. — Не я давам току-тъй.

— Усещам, че думите ти са истина, но искам Барнаби да си поиграе с твоя млад приятел. Ако го спреш, ще нарушиш примирието. А който наруши пръв примирието, ще отговаря пред Съвета.

Продължих да се движа едновременно с Барнаби; той се опитваше бавно да ме заобиколи, но аз непрекъснато му препречвах пътя.

— Колин, казвали са ми, че усещаш страха. Можеш да усетиш колко е изплашен Джейсън от твоя приятел.

— О, да, довечера ще пирувам.

— Заради теб може да загуби разсъдъка си — продължих аз.

Някой ме докосна по гърба и подскочих. Беше Ашър. Бях изминала заднешком цялото разстояние до пейката.

Ричард и телохранителите му бяха обградили Джейсън. Можеше и да не защитят Ашър, но щяха да защитят един от своите. Барнаби зави в опит да се промъкне покрай мен. Бях принудена да прескоча пейката, за да застана отново на пътя му.

Опрях лявата си ръка върху разложените му гърди. Дясната беше върху ръкохватката на браунинга. Уверих се, че го е видял.

Колин проговори. Барнаби закриваше гледката му, но той сякаш беше видял какво става през очите на другия вампир.

— Ако застреляш мой вампир, примирието ще бъде нарушено.

— Ти изпрати Натаниел умиращ при нас. Ашър каза, че това е своего рода комплимент, защото си бил убеден, че можем да го излекуваме.

— И го излекувахте, нали? — попита Колин.

— Аха. Е, позволи ми да ти върна комплимента. Мисля, че ако застрелям Барнаби от упор, той ще оцелее. Стреляла съм по разлагащи се вампири и преди и съм нанасяла по-големи щети на дрехите им, отколкото на тях самите.

— Усети, че думите й са истина — намеси се Ашър. — Тя вярва, че той ще оживее, така че примирието няма да бъде нарушено.

— Вярва го, но се надява да умре — каза Колин.

— Ако съсипеш разсъдъка на един от антуража ни — рече Ашър, — ти също ще нарушиш примирието.

— Не съм съгласен — заяви Колин.

— Значи сме в патово положение — казах аз.

— Не смятам така — Колин се обърна към Върн: — Върн, заработи си надницата. Погрижи се за защитниците на младия.

Върн се изправи и вълците му се скупчиха около него. Те тръгнаха през поляната, а около тях завибрира енергия, от която косата на тила ми настръхна и ръката ми посегна към оръжието.

Ричард каза:

— Върн.

Но Върн не погледна към Ричард. Гледаше мен. И държеше в ръце малка покрита кошница. Не исках да узнавам какво има в кошницата. Насочих пистолета към гърдите му.

— Спокойно, момиче — каза Върн. — Това е подарък.

Задържах пистолета насочен към него.

— Аха, сигурно.

— Като го видиш, ще разбереш, че не сме на негова страна.

— Не избирай погрешната страна, кутре — рече Колин. — Или ще те накарам много горчиво да съжаляваш.

Върн погледна към вампира. Докато ми протягаше кошницата, очите му кървясаха и станаха вълчи. Но тези гневни плашещи очи не бяха насочени към мен, а към Колин.

— Ти нямаш животни, които да призовеш — каза върколакът с груб, ръмжащ глас. — А се осмеляваш да стоиш на свещеното ни място и да ни заплашваш. Ти си по-нищожен от вятър пред входа на пещерата. Ти си никой тук.

— И тя не е от вашите — каза Колин.

— Тя е лупа на клана Тронус Рок.

— Тя е човек.

— Тя застана пред теб, за да защити върколак. Това е достатъчно, за да я приема за лупа.

Барнаби беше отстъпил назад. Не знаех дали бе решил, че ще го застрелям, или Колин беше прошепнал някакъв нов план в разложения му череп. Дори не бях сигурна, че ме интересува. Към сутиена ми се стичаше нещо тежко и влажно. Усещането беше като от сълза, която се стича по бузата, но много по-неприятно. Бях потиснала желанието си да го избърша, докато Барнаби стоеше пред мен. Но щом той се затътри обратно при Колин, гребнах това нещо с лявата си ръка и го изтръсках на земята.

— Какво има, Анита? Да не ти е нарушено личното пространство?

Избърсах ръка в кожената пола и се усмихнах.

— Майната ти, Колин.

Върн пристъпи сам в центъра на триъгълника. Вълците му останаха скупчени пред далечната пейка. Той продължи да върви с кошницата в ръце и спря на два-три метра от нашата пейка.

Погледнах към Ашър. Той сви рамене. Ричард кимна, сякаш всички очакваха аз да отида при него. Върн беше споменал нещо за подарък.

Тръгнах към върколака. Той коленичи и остави кошницата на земята между нас. Не се изправи. Аз също коленичих, защото Върн явно очакваше да направя точно това. Той ме гледаше с вълчите си очи. Приличаше на застаряващ член на „Ангелите на ада“37, но тези очи… Дали някога ще свикна да гледам вълчи очи на човешко лице? Съмнявам се.

Повдигнах капака на кошницата. Видях лице, глава… Рязко се изправих. Браунингът от само себе си се появи в ръката ми. Насочих го към Върн, после към земята, после го притиснах с плоската част към челото си.

Най-накрая си възвърнах гласа.

— Какво е това?

— Ти каза, че искаш главата на Мира на тепсия38. Че ако я получиш, всички сметки между двата клана ще бъдат уредени.

Поех си рязко въздух и го издишах. Погледнах надолу към кошницата, без да се навеждам, с успокоителния пистолет в ръка. Устата беше отворена в безмълвен писък, а очите притворени, сякаш я бяха убили по време на дрямка. Но не. Просто някой се бе опитал да й затвори очите. Лицето й излъчваше финес дори и след смъртта и личеше, че приживе е била красива.

Заповядах си да прибера пистолета. Беше безполезен в момента. Отново коленичих, загледана в кошницата. Накрая погледнах към Върн. Не спирах да клатя глава. Взрях се в лицето му, търсех нещо, което да ме накара да се разкрещя или поне да заговоря. Но той имаше отчужден вид, и то не само заради очите.

След толкова изминало време би трябвало да не забравям, че върколаците не са хора. Обаче пак бях забравила. Бях ядосана и бях разговаряла с Върн, сякаш е човешко същество, а той не беше. Бях разговаряла с него и бях забравила, че е върколак.

Чух някой да шепне и осъзнах, че съм аз. Шептях: „Аз съм виновна. Аз съм виновна.“ Вдигнах лявата си ръка и ме лъхна смрад от разложената плът на Барнаби. Това ме довърши.

Пропълзях настрани и повърнах. Останах на четири крака, докато спазмите преминат. Когато се усетих в състояние да говоря, казах:

— Никой от вас ли не разбира от образност? Това просто е израз!

Ричард коленичи до мен. Докосна ме нежно по гърба.

— Ти му каза какво искаш, Анита. Тя предаде честта на глутницата. Това се наказва със смърт. Ти само ги насочи към вида екзекуция.

Обърнах глава към него. Ужасно ми се плачеше.

— Нямах това предвид — прошепнах.

Той кимна.

— Знам.

В очите му имаше огромна тъга и споделено знание колко често човек няма предвид това, което казва, но чудовищата се вслушват в думите му и винаги ги приемат буквално.