Синя луна

44

Всички бяха потънали в гората като камъни, хвърлени в тъмните води на езеро. Дори Бен, който носеше Роксан, беше изчезнал. Вървях между дърветата с по-бавна, човешка крачка. Натаниел ме следваше като добре обучено куче. Донякъде ми се искаше да беше тръгнал с другите. Чувствах се неудобно в компанията му, защото, въпреки че беше в добра физическа форма и беше леопардлак, не бях сигурна, че трябва да го въвличам в битка.

Той клекна внезапно и ме дръпна надолу. Коленичих до него с пистолет в ръка. Натаниел посочи надясно и аз също чух — някой се промъкваше през храстите. Не беше от нашите.

Доближих уста до ухото му.

— Заобиколи ги в гръб, които и да са. Подкарай ги към мен.

Той кимна и изчезна между дърветата. Аз се прикрих зад голямо дърво, използвайки го като щит. Планът ми беше да заплаша противника с браунинга и да науча какво става в къщата.

Някой ахна и хукна с всички сили. Усетих движението между дърветата, въпреки че не виждах нищо. Превръщачите бяха подгонили някого към мен. Натаниел беше намерил другите и им беше предал нареждането ми. Ако се случеше да е някой невинен турист… нямаше да мога да измисля оправдание. Е, ами както и да е.

Някаква мъжка фигура мина шумно между дърветата и се стрелна покрай мен. Наложи се да сграбча въпросния за ръката и да го блъсна в дървото, за да му привлека вниманието. Мушнах цевта на пистолета под брадичката му и едва тогава разбрах кого съм хванала. Беше медиумът Хауърд.

— Не ме убивай — изпъшка той.

— Защо?

— Мога да ти помогна.

— Тогава започвай да говориш.

— Майло и заместниците на Уилкс са горе и спорят кой да убие мъжа.

Забих цевта в гърлото му и го накарах да се изправи на пръсти. От трахеята му излезе гъргорене.

— Хубаво ли ти беше с Шарлот Зееман? Добре ли те задоволи?

Хауърд се опита да каже нещо, но дулото му пречеше. Поколебах се дали да не продупча гърлото му и да го оставя да умре, задавен в собствената си кръв. Но си поех дълбоко въздух и охлабих достатъчно натиска, за да може да говори.

— Боже, не съм докосвал жената. Не съм докосвал нито един от двамата. Аз съм ясновидец, за Бога. Не бих могъл да понеса допира до някой, който в момента е изнасилван или измъчван.

Повярвах му. А и светът не беше достатъчно голям, за да се скрие от мен, ако по-късно се разбереше, че е излъгал. Знаех със студена увереност, че щеше да си плати, ако е виновен.

— Каза, че Даниел е в къщата. А къде е Шарлот?

— Найли и Линус я отведоха, за да призоват демона с кръвта й. Ще накарат демона да претърси земята за копието. Найли планира да си замине тази нощ.

— Не можеш да търсиш свещена реликва с демон — отбелязах аз.

— Линус смята, че подобно богохулство ще се хареса на неговия господар.

— Ти защо бягаш, Хауърд?

— Няма никакво копие. Излъгах.

Охлабих още малко натиска на пистолета в гърлото му и примигнах.

— Какви ги говориш?

— Знаеш колко е трудно да си изкарваш прехраната като ясновидец. Изпълват те безчет ужасяващи спомени, а накрая започваш да работиш за полицията почти без пари. Използвах способностите си, за да се харесам на заможни хора, които не спазват стриктно закона. Обещавах им неща, които не съществуват. А не им подхожда после да се жалват в полицията. Пък и не биха могли да се оплачат, че са били измамени с нещо крадено. Схемата ми работеше безотказно. Мамех само отрепки. Винаги се получаваше.

— Докато не срещна Найли — казах аз.

— Той е луд. Ако открие, че съм го изиграл, ще ме убие и ще остави Линус да нахрани онова нещо с душата ми.

— Задник такъв. Те ще убият Шарлот, за да намерят нещо, което изобщо не съществува.

— Знам, знам и съжалявам. Наистина много съжалявам. Не подозирах на какво е способен. О, Боже, пусни ме. Остави ме да избягам.

— Ще ни помогнеш да влезем в къщата. Ще ни помогнеш да спасим Даниел.

— Няма да смогнете да спасите и двамата — каза Хауърд. Всеки момент ще убият мъжа и ще принесат жената в жертва. Ако ви помогна да проникнете в къщата, няма да се доберете навреме до жената и тя ще умре.

Роксан се появи от другата страна на дървото, ей така, като по магия. Хауърд зяпна.

— Не бъди толкова сигурен — рече тя.

Отвори уста и тракна вълчите си зъби току до лицето му. Хауърд изпищя.

Лупата заби дългите си нокти в дървото от двете страни на медиума и остави дълги бразди в кората. Хауърд припадна.

Оставих го на Роксан, вампирите и Бен. Когато се свестеше, медиумът щеше да им помогне да влязат в къщата и да спасят Даниел. А междувременно аз щях да спася Шарлот. Нямаше да правим избор. Никакво той или тя. Щяхме да спасим и двамата. Наложих си да повярвам в това и хукнах през черната гора. Освободих онази сила в мен и я запратих напред, хвърлих я като мрежа, за да уловя… слабата, притеснителна миризма на зло. С това щях да ги предупредя за пристигането си, но нямах друг избор. Бягах така, както бях тичала по-рано този ден с Ричард. Бягах така, сякаш земята ми подсказваше накъде да тичам, а гората се разтваряше гостоприемно пред мен. Бягах сляпо в мрака, но нямах нужда да гледам. Усетих, че Ричард тича към нас. Усетих паниката му и хукнах още по-бързо.

Жертвоприношението щеше да се състои на върха на хълм, на който бе имало ливада, но по някое време през деня хората на Найли бяха окосили тревата и цветята, така че сега мястото се простираше голо и разровено под лунните лъчи.

Ако това беше филм, на хълма щеше да има олтар и може би на едно-две места щеше да гори накладен огън или поне факла. Обаче нямаше нищо подобно, всичко беше мрак и сребриста лунна светлина. Единственото белезникаво нещо на поляната беше кожата на Шарлот Зееман. Тя беше гола, завързана за два забити в земята кола. Отначало реших, че е в безсъзнание, но после видях, че мърда ръце и напъва да скъса въжетата. Изпитах радост, че още е жива и се бори, и съжаление, че не е припаднала.

Линус Бек беше облечен в пословичната черна роба с качулка. Реших, че така все пак е по-добре, отколкото да го видя гол.

Найли стоеше до Линус. Беше с вече познатия ми костюм. На земята имаше очертан с нещо черно и прахообразно кръг. Шарлот се намираше в кръга. Тя беше храна за демона, примамка.

Уилкс стърчеше на около два метра от дясната ми страна. Държеше далекобойна карабина и оглеждаше тъмнината.

Гласът на Линус се извиси в напевен ритъм, който отекна в нощта и я раздвижи, сякаш самият мрак потръпна от думите му.

Двамата с Натаниел лежахме накрай гората и наблюдавахме сцената. Джейсън и Джамил бяха някъде от другата страна на поляната. Съсредоточих се за миг и установих точното им местоположение. Белезите, които ме свързваха с Ричард, бяха широко отворени. Никога не бях усещала по-ясно миризмите и звуците на лятна нощ. Сякаш кожата ми се беше изпънала на всички страни и докосваше всеки храст и всяко дърво.

Имах чувството, че съм станала течна и че всеки момент ще се разтека.

Усетих придвижването на Ричард и другите върколаци като силен вятър през гората. Ликоите идваха насам. Но все още се намираха на километри оттук, а заклинанието беше почти завършено. Чувствах как силата му нараства и се разширява като невидима влажна мъгла. Злото се приближаваше.

Откъм къщата долетяха изстрели. Уилкс се завъртя към нея, а аз се изправих на едно коляно и се прицелих. Първият ми куршум го улучи в средата на гърба. Вторият го удари малко по-високо, защото шерифът падна на колене. Той остана коленичил в продължение на една от онези секунди, които траят цяла вечност, а през това време аз стрелях трети път в гърба му.

В дървото до главата ми се заби куршум и аз се претърколих обратно в храстите. Там, където се бях намирала допреди миг, се забиха още три куршума. Найли имаше полуавтоматичен пистолет, който можеше да е зареден с осемнайсет куршума, ако използваше модифициран пълнител. Лошо. Разбира се, можеше да е зареден и само с десет. Затруднявах се да преценя от това разстояние, пък и беше прекалено тъмно.

Промъкнах се до едно дърво, опрях ръка на него и се прицелих в силуета на Найли. Един точен изстрел и той падна. Не бях сигурна дали съм го ранила сериозно, но все пак го бях улучила. Найли стреля на свой ред и аз побързах да се хвърля на земята.

Натаниел пропълзя по корем до мен.

— Какво ще правим?

Найли извика:

— Не можеш да влезеш в кръга, Анита. Ако ни убиеш, не ти остава нищо друго, освен да гледаш как Шарлот умира.

Рискувах да надникна. Найли се беше прикрил. Можех да застрелям Линус, но не бях сто процента сигурна как ще се отрази смъртта му на Шарлот. Не знаех до каква степен са свързани от заклинанието. Познанията ми по магьосничество бяха ограничени.

— Какво искаш, Найли?

— Хвърли пистолета.

— Ти също хвърли твоя, иначе ще застрелям Линус.

— И какво ще се случи с Шарлот, ако Линус умре насред заклинанието?

— Ще рискувам. Хвърли пистолета.

Той се изправи и метна пистолета в подножието на хълма. Не чух сблъсъка му със земята заради напевите на Линус, но нямаше съмнение, че го е хвърлил. Излязох от гората и захвърлих браунинга. Оставаше ми файърстара.

— И другия пистолет — каза Найли. — Не забравяй, че Линус те претърси по-рано днес.

Хвърлих втория пистолет върху съсипаната трева. Беше ми все едно. Оттук нататък нещата нямаше да се решават с пистолети.

Усетих края на заклинанието. Последната дума на Линус отекна в нощта като леко дисхармоничния, но ясен звън на голяма месингова камбана. Отекна и набра сила, кожата ми настръхна и направи опит да отпълзи от мен, сякаш под нея се бяха събрали всички насекоми на света. За миг не можех нито да дишам, нито да помръдна. После чух гласа на Найли.

— Вече е късно, Анита. Закъсня.

Шарлот започна да пищи през напъханата в устата й кърпа. Пищеше отново и отново всеки път, щом си поемеше дъх.

Погледнах към центъра на поляната и видях, че в кръга се беше появило нещо ново. Не бях сигурна дали чернотата му пречеше да го видя ясно, или то си променяше вида като пушек. Беше малко по-високо от човек, може би около два метра и половина. И толкова тънко, сякаш беше сглобено от клечки. Краката му бяха по-дълги от нормалното и препънати по неестествен начин. Осъзнах, че колкото по-дълго наблюдавам нещото, толкова по-плътно става. Имаше дълъг змийски врат, извит назад като шията на чапла, и клюн вместо уста. Дори и да имаше очи, не можех да ги видя. Лицето на нещото изглеждаше сляпо и недооформено.

— Закъсня — повтори Найли.

— Не, не съм — тръгнах през поляната.

Сега, когато демонът се беше появил, Найли звучеше ужасно самоуверено:

— Само Линус може да го върне там, откъдето идва. Ако го нараниш, нищо няма да го спре да погълне хубавата Шарлот.

Не му обърнах внимание, защото знаех, че демонът така или иначе е призован, за да изяде Шарлот. Нека си мислят, че вярвам в намерението им да я спасят. Нека си мислят, че все още имат полза от нея като заложник. Исках да се приближа достатъчно, за да разгледам кръга, в който бяха затворили майката на Ричард.

Шарлот беше спряла да пищи. Чувах гласа й през кърпата, но вече не пищеше, а говореше. Силна жена, много силна.

Демонът тръгна покрай очертанията на кръга, като изплющя с дълга, тънка, подобна на камшик опашка. Докато обикаляше окръжността като затворник, проучващ килията си, възбудата му прогресивно нарастваше.

— Кръгът е затворен — каза Линус. — Трябва да следваш заповедите ми.

Демонът му изсъска и звукът отекна болезнено в черепа ми. Той се обърна и се втренчи в мен, въпреки че нямаше очи. Вече бях до очертанията на кръга. Видях, че Шарлот е затворила очи и внезапно осъзнах какво прави. Молеше се.

Застанах на колене до кръга. Не го усещах. А това означаваше, че той няма власт над мен. Не можеше да ми попречи да вляза в него, нито да ме задържи в себе си.

— Тя е непорочна, Линус. Има чисто сърце и душа. Не е подходяща за жертвоприношението.

— Непорочните са рядко и хубаво угощение за моя господар.

— Не, не можеш да нахраниш това нещо с душата й, Линус. Тя е предопределена и това нещо не може да я докосне.

Демонът се отдръпна възможно най-далеч от Шарлот. Не изглеждаше доволен.

— Дай му заповед, Линус — каза Найли.

— Предлагам ти жертвоприношение от плът, кръв и душа. Приеми моя дар и изпълни повелята ми.

Демонът се размърда и надвисна над Шарлот. Щракна с клюн до лицето й и тя изпищя. Молитвите й секнаха и съществото се изсмя — звук, който приличаше на стържене на метал.

— Това е защитен кръг срещу злото, нали, Линус? Само срещу злото.

— Ти си некромант — рече Найли. — Ти си зло.

— Не вярвай на всичко, което си чул или прочел, Найли.

Демонът протегна към луната пръсти: пръсти, които завършваха с черни остриета. Шарлот отвори очи и изкрещя. Сега трябваше да кажа „Отче наш“, но не можех да си спомня думите. Помнех единствено за Рождеството.

— „В тая същата страна имаше пастири, които нощуваха на полето и пазеха нощна стража при стадото си — пристъпих в кръга. Не ми се случи нищо. Той можеше да възпира единствено злото. А аз не бях зла. — И ето, яви се пред тях Ангел Господен, и слава Господня ги осия; и се изплашиха твърде много.“

Демонът затрака с клюн към мен и размаха острите си като бръсначи нокти подобно на перки на вентилатор, но не ме докосна.

— „И рече им Ангелът: не бойте се: ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци — коленичих и започнах да развързвам Шарлот. Щом извадих кърпата от устата й, тя зарецитира заедно с мен: — Защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ.“

Прегърнах голото тяло на Шарлот. Тя се притисна в мен и се разплака, а аз се разплаках заедно с нея. И разбрах, че е крайно време да напуснем кръга, защото помнех само още три стиха.

— „И ето ви белег: ще намерите Младенец повит, лежащ в ясли.“

Шарлот не можеше да стои на краката си и се наложи едва ли не да я нося. Когато наближихме очертанията на кръга, се спънахме и демонът се нахвърли върху нас, като щракаше ужасяващо с клюн.

— „И внезапно се яви с Ангела многобройно войнство небесно, което хвалеше Бога и казваше… — рецитирах като молитва и не откъсвах очи от грижливо очертания кръг — Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!“64

Изтрих част от линията с ръка. Наруших защитния кръг на Линус.

Демонът отметна глава и изпищя. Звукът беше като кукуригане на петел, като ръмжене или може би като нещо друго. Въпреки че го чух ясно, моментално го забравих.

Демонът изскочи от кръга и се нахвърли върху Линус. Беше негов ред да пищи и той запищя с всички сили. Плиснаха потоци от кръв, които се изляха върху нас като дъжд.

Внезапно проблеснаха фенери и се чуха крясъци:

— ФБР! Никой да не мърда! ФБР?

Фенерите осветиха демона. Окървавеният му клюн проблесна. Мисля, че ако агентите не бяха започнали да стрелят, той щеше да се махне. Но те загърмяха, аз блъснах Шарлот на земята и закрих тялото й с моето.

Демонът се втурна към федералните и започна да ги убива. Изкрещях:

— Куршумите са безполезни! Използвайте молитви. Молете се, по дяволите, молете се!

Помъчих се да им дам пример и най-накрая си спомних думите на „Отче наш“. Един мъжки глас се присъедини към молитвата ми, после друг. Чух, че някой казва: „Прости ми, отче, защото съгреших.“ А друг изговаряше молитва, която не беше християнска. Може би беше индуистка, нали всяка религия има своите демони. И своите молитви. Просто е нужна вяра. А нищо не укрепва по-добре вярата от истински жив демон.

Демонът беше вдигнал един труп към устата си. Шията на мъжа беше прерязана и той лочеше кръвта му с дългия си лепкав език. Но поне беше спрял да убива.

Молитвите се извисиха в нощта: със сигурност никой от тези мъже не се беше молил така пламенно нито вкъщи, нито в молитвен дом. Демонът се изправи на уродливите си крака и закрачи обратно към мен. Шарлот подхвана нова молитва. Май беше нещо от Соломоновата „Песен на песните“. Какво ли не може да си спомни човек в стресова ситуация.

Демонът насочи един от дългите си пръсти към мен и проговори с дълбок, пресипнал от продължителна неупотреба глас:

— Свободен.

— Да — казах аз. — Свободен си.

Клюнът и празното лице трепнаха, а очертанията им сякаш се размиха. Стори ми се, че видях за миг човешко лице, невинно и почти сияйно, но може би си бях въобразила.

— Благодаря — каза демонът и изчезна.