Синя луна

14

Онова. Продължавах да го наричам „онова“. Срамувах се да призная пред себе си, че „онова нещо“ беше разложената плът на Деймиън, която се бе разляла по пода. Понякога, когато нещо е прекалено ужасяващо, изпитваме нуждата да се дистанцираме от него. Езикът върши работа за целта. Жертвите стават „онова нещо“, защото понякога е прекалено ужасяващо да говорим за тях като за „той“ или „тя“. Когато остъргваш от ръцете си парчетата от нечий любим човек, трябва да мислиш за него като за „нещо“. В противен случай ще побегнеш с вик. Така че сега бях омазана със зеленикавочерно „нещо“.

Измих си достатъчно грижливо ръцете, за да съм сигурна, че няма да изцапам чистите дрехи, докато ровя в куфара. Взех си дънки и поло. Ашър се появи зад мен — озърнах се да го видя.

— Какво? — попитах и въпросът ми прозвуча прекалено грубо дори за самата мен. — Искам да кажа, какво ще правим сега?

Ашър ме възнагради с усмивка.

— Тази нощ ще трябва да се срещнем с Колин.

Кимнах:

— О, да. Включен е в запазените ми танци за вечерта.

Той се усмихна и поклати глава.

— Не можем да го убием, Анита.

Втренчих се в него:

— Какво имаш предвид? Че ще ни бъде трудно да го убием ли, или че не трябва да го убиваме?

— Може би и двете, но второто със сигурност.

Изправих се.

— Той изпрати Натаниел при нас, за да гледаме как умира.

Вперих поглед в куфара, без да го виждам, просто за да не стоя с вдигната глава. Около ноктите имах чернилка, която не бях успяла да измия на мивката. Когато силата избухна между нас, разбрах, че ще стане, но преди това… Бях си забранила да мисля по въпроса. Но щом влязох в банята, ме втресе. И останах вътре, докато ръцете ми спрат да треперят. Бях овладяла страха си и сега изпитвах само гняв.

— Не мисля, че някой е трябвало да умира, Анита. Предполагам, че беше тест.

— Какъв тест? — попитах аз.

— Целящ да провери колко сме силни в действителност. Това донякъде беше комплимент. Той никога не би заразил Натаниел, ако не смяташе, че има надежда да го спасим.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото да убиеш pomme de sang на друг вампирски господар е смъртна обида. Войни са избухвали и за по-малко.

— Но той знае, че започнем ли война с него, Съветът ще ни подгони.

— Именно заради това не можем да го убием — Ашър вдигна ръка в момента, в който отворих уста да възразя. Затворих я. — Последният господар, когото уби, застрашаваше открито живота ти. Ти я уби, за да се защитиш. Самоотбраната е позволена. Обаче Колин не е упражнил директно насилие спрямо нас.

— Това беше дяволски близо до насилие, Ашър.

Той кимна изискано:

— Oui.

— Значи, ако го убием, Съветът ще се върне в града и ще ни опука.

Между очите му се появиха леки бръчки. Май не разбра жаргона.

— Ще ни убият — каза той.

Вече се бях срещала на живо с част от членовете на Съвета и знаех, че е прав. Жан-Клод имаше врагове сред тях, а сега имах и аз. Не, не исках да давам повод на кошмара на целия вампирски род да се върне в Сейнт Луис, за да ни види сметката.

— Как да постъпим? Защото, помни ми думите, Ашър, те ще си платят за това, което причиниха на Натаниел.

— Съгласен съм. Ако не направим опит да си отмъстим за обидата, това ще се възприеме като признак за слабост и Колин може да се вдигне срещу нас и да ни убие.

— Защо при вас, момчета, всичко е толкова дяволски сложно? — попитах аз. — Защо Колин не може просто да повярва, че сме дошли тук, за да спасим Ричард?

— Защото не напуснахме града — чу се откъм леглото слабият, но уверен глас на Натаниел. Той примигна със светловиолетовите си очи към мен. Чери бе превързала гърдите му, а раната на шията му беше покрита с голяма марля. Предположих, че раната на бедрото му също е с марля, но от кръста надолу беше увит. — Колин очакваше, че ще напуснем града, щом Ричард излезе от затвора. Като не изчезнахме, той е решил, че възнамеряваме да завземем територията му.

Приближих се до леглото.

— Зейн ми каза, че си напуснал мястото с един от върколаците на Върн. Как стана така, че вампирите те хванаха?

— Мира — каза той.

— Моля?

— Името на върколака е Мира — той извърна очи от мен, сякаш не искаше да ме гледа в лицето, докато говори. — Тя ме заведе у тях. Правихме секс. После излезе от стаята. Когато се върна, вампирите бяха с нея. — Натаниел вдигна поглед към мен.

Неволно се взрях в очите му и мъката в тях беше толкова истинска, че потръпнах.

— Били са прекалено много, за да се биеш с тях, Натаниел — рекох му аз. — Всичко е наред.

— Да се бия? — той се изсмя и от горчивината в смеха му ме заболя. — Нямаше никаква битка. Бях окован.

Намръщих се.

— Защо?

Леопардлакът изпусна дълга въздишка.

— Анита, Анита, мили Боже — закри очите си с ръка.

Зейн му се притече на помощ.

— Нали знаеш, че Натаниел е подчинен?

Кимнах.

— Знам, че му харесва да бъде връзван и… — внезапно ми просветна. — О, добре. Схванах. Мира те е поканила вкъщи, за да правите садо-мазо секс.

— Доминантно подчинен — каза Зейн, — но да.

Поех си дълбоко въздух, което беше грешка. В стаята все още миришеше на телесни секреции, при това от най-неприятните.

— Значи тя те е овързала като подарък и те е предала на тях?

— Да — потвърди тихо той. — Сексът беше хубав. Тя беше чудесна върховна.

— Върховна? — повторих аз.

— Доминант — обясни Зейн.

— А!

Натаниел се обърна на една страна, придърпа завивката.

— Господарят Колин й е платил да заведе някой от нас при тях. Който и да е от нас. Няма значение кой. Можеше да е Джейсън, Зейн или Чери. „Някое от техните животни“, така й казал — леопардлакът се сгуши в завивките, клепачите му трепнаха и се затвориха, после се отвориха и се затвориха отново.

Погледнах Чери.

— Той добре ли е?

— Дадох му приспивателно. Ще подейства за кратко, защото метаболизмът ни е прекалено бърз, но ще поспи половин час, може и един.

— Ако няма да вземаш душ, аз отивам — обади се Деймиън.

— Не, сега влизам.

— Но после не обличай тези дрехи — спря ме Ашър.

Намръщих се.

— Какви ги говориш?

— Жан-Клод изпрати сандък с дрехи специално за случая.

— О, не — възразих аз, — повече никакви шибани кожи и дантели.

— Права си, Анита — каза Ашър. — Ако възнамерявахме просто да отидем при тях и да ги убием, щеше да е без никакво значение как сме облечени, само че в случая залагаме на шоуто. И външният ни вид ще бъде от значение.

— Мамка му — избухнах. — Добре, ще се преоблека и няма да убиваме никого, но по-добре измисли нещо, което можем да им сторим. Недопустимо е да злоупотребят така с наш човек и да се измъкнат безнаказано.

— Те ще очакват да им отмъстим, Анита. В момента чакат нашето възмездие.

Погледнах Натаниел, който се беше сгушил толкова дълбоко под завивките, че се виждаше само върхът на главата му.

— В такъв случай нека възмездието ни да бъде на ниво, Ашър.

— Ще се постарая.

Тръснах глава:

— Постарай се.

Отидох в банята без дрехи за преобличане, защото сандъкът беше в другото бунгало. Смятах, че с два ковчега в стаята не ми е нужен и сандък. Освен това бях таила надежда, че няма да се налага да отваряме проклетото нещо. Мразех да се обличам официално. А представата на Жан-Клод за официално облекло винаги е била по-ужасна и от моята.