Синя луна

5

Отвън бунгалата бяха бели и с доста евтин вид. Отвътре също не изглеждаха като за младоженци, но бяха изненадващо просторни. В моето имаше кралско легло. До едната стена стоеше бюро с лампа за четене. Пред един от широките прозорци бе поставен допълнителен стол. Столът беше със синя плюшена дамаска и видимо удобен. Под него имаше малко килимче в различни нюанси на синьото, което изглеждаше домашнотъкано. Мебелите бяха от твърда дървесина и полирани с восък, което им придаваше матов блясък. Ватираната кувертюра на леглото беше яркосиня. На нощното шкафче до него имаше лампа и телефон. Стените бяха светлосини. Даже имаше картина над леглото. Репродукция на „Звездна нощ“ на Ван Гог. Да си призная, всички картини, които Ван Гог е нарисувал, след като е започнал сериозно да откача, ме плашат. Но тази подхождаше на синята стая. Доколкото ми беше известно, в другите бунгала имаше кадифени ковьорчета с матадори, но тук ми хареса.

Банята беше класически бяла, с малко прозорче високо над ваната. Приличаше на стандартна мотелска баня, ако не се брои една синя купа с ароматни сушени растения, която ухаеше на мускус и гардения.

Върн ме беше информирал, че това е най-голямото незаето бунгало. Нуждаех се от свободно подово пространство. Два ковчега заемат доста място. Не бях убедена, че искам да държа Ашър и Деймиън постоянно в стаята си, но нямаше за кога да спорим. Исках да видя Ричард възможно най-скоро. После щяхме да имаме достатъчно време да спорим при кого ще спят вампирите.

Преди да потеглим към затвора, набрах три телефона. Първо позвъних на номера, който ми беше дал Даниел, за да го уведомя, че вече сме в града. Никой не вдигна. После се обадих на Кетрин, за да й съобщя, че съм пристигнала благополучно. Отговори ми телефонният й секретар. Накрая телефонирах на адвоката, който Кетрин ми бе препоръчала, Карл Белисариус. Вдигна ми жена приятна дикция. Когато разбра коя съм, тя леко се развълнува, което ме озадачи. Жената ме свърза с Белисариус. Нещо ставаше, надали добро.

Чух дълбок, плътен мъжки глас:

— Белисариус на телефона.

— Анита Блейк. Предполагам, че Кетрин Мейсън-Джилет ви е казала коя съм.

— Момент, госпожице Блейк — той натисна някакъв бутон и настана тишина. Зачаках. Когато гласът му прозвуча отново, долових шум от улично движение и вятър. Беше излязъл на открито. — Радвам се да ви чуя, госпожице Блейк. Какво става, по дяволите?

— Моля? — попитах с не особено дружелюбен тон.

— Той не пожела да ме види. От разговора с Кетрин останах с впечатлението, че има нужда от адвокат. Замъкнах се чак дотам, а той не пожела да се видим. Каза, че не ме е ангажирал.

— Мамка му — изругах приглушено. — Извинете, господин Белисариус — замислих се. — Казахте ли му, че аз съм ви ангажирала за него?

— Това ще промени ли нещо?

— Честно казано, не знам. Или ще помогне, или той ще ви прати по дяволите.

— Вече го направи. Аз не съм евтин, госпожице Блейк. Дори той да не иска услугите ми, някой трябва да ми плати за загубеното време.

— Не се притеснявайте, господин Белисариус. Аз ще се погрижа.

— Имате ли толкова пари?

— За каква сума говорим? — попитах аз.

Той ми съобщи. Едва се въздържах да не подсвирна в ухото му. Преброих бавно до пет и му казах:

— Ще си получите парите.

— Имате ли толкова пари? Приех на доверие много от думите на Кетрин. Простете ми, но започвам да ставам мнителен.

— Не, разбирам ви. Ричард ви е ядосал и сега си го изкарвате на мен.

Той се изсмя грубо.

— Добре, госпожице Блейк, добре. Ще гледам да не си го изкарвам на вас, но искам някаква гаранция. Можете ли да ми платите хонорара?

— Изкарвам си хляба, като съживявам мъртъвци, господин Белисариус. Това е рядък талант. Мога да ви платя хонорара.

И наистина можех, но щеше да ме заболи. Не бях израснала в нищета, обаче ме бяха възпитали да ценя парите, а хонорарът на Белисариус беше повече от възмутителен.

— Кажете на Ричард, че аз съм ви наела. Обадете ми се отново, ако това го накара да промени мнението си. Има вероятност да откаже да види и двама ни.

— Ще ви коствам доста пари, госпожице Блейк, особено ако поема случая. Мислех, че с господин Зееман сте близки.

— Това е дълга история — рекох аз. — В момента по-скоро се мразим.

— Ще похарчите много пари за някой, когото мразите — каза той.

— Не започвайте и вие.

Той се изсмя отново. Смехът му звучеше по-нормално от говора, беше почти като магарешки рев. Очевидно не се беше упражнявал как да се смее в съдебната зала. Защото със сигурност се беше упражнявал как да говори с такъв дълбок тътнещ глас.

— Ще предам съобщението, госпожице Блейк. Да се надяваме, че ще имам повод да ви чуя отново.

— Обадете ми се, даже и отговорът му да е „не“. Поне ще знам какво да очаквам, когато отида в затвора.

— Ще отидете дори ако откаже да ви види? — поинтересува се Белисариус.

— Да.

— Дано час по-скоро се срещнем, госпожице Блейк. Заинтригувахте ме.

— Обзалагам се, че казвате същото на всички момичета.

— На много малко, госпожице Блейк — и ми затвори. Тъкмо приключих с телефона, и Джейсън излезе от банята.

Беше с костюм. Досега го бях виждала единствено в тениски, дънки, кожа или почти без дрехи. Изглеждаше странно с тъмносин костюм, бяла риза и тясна бяла вратовръзка с дискретна шарка. По-отблизо вратовръзката се оказа копринена, а фигурките по нея — fleur de lis16. Знаех кой му е избрал вратовръзката. Костюмът беше по-добре скроен от повечето стандартна конфекция, но ми беше омръзнало от класическите костюми на Жан-Клод, независимо колко добре му стояха.

Джейсън закопча първото копче на сакото и прокара ръце през русата си коса.

— Как изглеждам?

Завъртях глава.

— Като личност.

Той се ухили.

— Май си изненадана.

Усмихнах се.

— Просто никога не съм те виждала облечен като възрастен.

Джейсън се нацупи престорено, издул долната си устна.

— Виждала си ме почти гол и не съм изглеждал като възрастен?

Поклатих глава и неволно се усмихнах. Докато Джейсън се преобличаше в банята, и аз се бях преоблякла. Бях открила няколко тъмни петна от кръв по червената си блуза. Бяха изсъхнали и личаха, затова я накиснах в мивката. Кръвта си личи на червено, каквото и да разправят хората.

Черните джинси като че ли не бяха изцапани. Ако не са много, кървавите петна се забелязват трудно на черен фон. Кръвта изглежда най-незабележима върху черно и тъмносиньо. Подозирам, че и тъмнокафявото върши работа, но почти нямам кафяви дрехи, така че не съм сигурна.

Новата ми блуза беше бледо, почти студено лилава. Беше ми подарък от моята мащеха Джудит. Когато отворих кутията на Коледа и видях светлата блуза, реших, че ми е взела поредната дреха, която е по-подходяща за някой с нейната външност на русокоса ледена принцеса, отколкото за брюнетка като мен. Но чистият светъл цвят ми стоеше много добре. Бях достатъчно любезна да й кажа, че я нося. Мисля, че това беше първият й подарък от десет години насам, който не бях отишла да сменя в магазина. Тя непрекъснато ми купува дрехи с детски размери.

Официален черен панталон с колан, който беше достатъчно широк за браунинга и по-широк от модерните в момента, черни обувки с нисък ток — и бях готова. Бях добавила и малко грим: сенки, спирала, лек руж и червило. Опитвах се да не мисля защо съм се издокарала. Не беше заради тукашните ченгета. Двамата с Джейсън вероятно бяхме прекалено наконтени за местните хора. Можехме, разбира се, да се появим с дънки и тениски, но тогава пък щяхме да сме прекалено неглиже. Единственото подходящо облекло за среща с полицията е униформа и значка. С нищо друго не се става член на клуба.

В момента във Вашингтон се обсъждаше приемането на закон, който да даде на екзекуторите на вампири статута на федерални шерифи. Опитваше се да го прокара сенатор Брюстър, чиято дъщеря бе нахапана от вампир. Освен това той, разбира се, се опитваше да отнеме правата на вампирите като законни граждани. Това със статута на федералните шерифи можеше и да стане. Но да отнеме правата на вампирите — не мисля. Те трябваше да направят нещо наистина ужасно, за да получат антивампирските лобисти толкова голяма подкрепа.

През март екзекуторите на вампири бяха получили официален лиценз. Това беше щатски лиценз, защото убийството беше щатско, а не федерално престъпление.

Но аз разбирах защо е необходимо екзекуторите да получат федерален статут. Ние не бяхме само убийци, ние бяхме и ловци. И щом напуснехме района, за който важеше разрешителното ни, положението ни ставаше несигурно. Съдебната заповед важеше само ако щатът, в който сме се озовали, признаеше заповедта за екстрадиция. Тогава заповедта за екстрадиция се използваше за узаконяване на оригиналната заповед за екзекуция. Аз лично предпочитах да си вадя втора заповед за екзекуция при всяко пресичане на щатската граница. Но това отнема време и понякога можете да изпуснете вампир заради чуждата юрисдикция и да се наложи да започнете всичко отначало.

Един находчив вампир мина през седемнайсет щата, преди да бъде заловен и убит. Обикновено бягството, ако има такова, включва два или три. Затова повечето екзекутори на вампири имат разрешително за няколко щата. И ние като вампирите си имаме територия. Ако вампирът е на наша територия, го убиваме. Ако е извън нея, го оставяме на друг екзекутор. Проблемът е, че сме само десет на брой, а това не е никак много за една от страните с най-многобройно вампирско население. Обаче не сме заети постоянно. Повечето от нас работят друго през деня. Нали разбирате, ако положението с вампирите беше толкова лошо, че непрекъснато да сме заети, те никога нямаше да получат статут на законни граждани. И все пак, колкото повече вампири обитават дадена територия, толкова по-висока е престъпността. Също като при хората.

Необходимостта да спираме всеки път, когато напуснем района, за който имаме разрешително, затрудняваше работата ни. Понеже нямахме статута на истински полицаи, беше невъзможно да участваме в полицейско разследване, освен ако не ни поканят. Понякога не ни канеха, докато труповете не станеха ужасно много. Най-големият ми брой жертви на вампир беше двайсет и три. Двайсет и трима мъртъвци, преди да го пипнем. Имало е и повече трупове. През петдесетте Джералд Малъри — нещо като основоположник на нашия бизнес — бе убил Вампирска целувка с над сто жертви. Вампирската целувка е като колонията от прилепи — така се наричат вампирските групи. Поетично, нали?

Телефонът иззвъня. Вдигнах го и чух гласа на Белисариус.

— Ще ни види в комплект. Надявам се, че когато пристигнете тук, вече ще разполагам с някаква информация — и затвори.

Поех си дълбоко въздух през носа и го издишах рязко през устата.

— Какво има? — попита Джейсън.

— Нищо.

— Нервна си, защото ще се виждаш с Ричард.

— Не се прави на шибан умник.

Той се ухили.

— Съжалявам.

— Съжаляваш друг път — казах аз. — Да вървим.

Тръгнахме.