Синя луна

45

Поляната гъмжеше от федерални агенти. Един от тях даде на Шарлот якето си, на гърба на което пишеше ФБР. Помогнах й да седне и я загърнах с него. Стигаше й почти до коленете. Понякога да си дребен си има предимства.

Един от агентите се оказа Мейдън. Зяпнах го изненадана.

Той се усмихна и коленичи до нас.

— Даниел е добре. Ще се възстанови.

Шарлот го хвана за ръкава:

— Какво са сторили на момчето ми?

Усмивката му се стопи.

— Насмалко да го пребият до смърт. Бях се обадил за подкрепления, но… Те са мъртви, госпожо Зееман. Никога повече няма да ви нападнат. Ужасно съжалявам, че не бях тук по-рано днес, за да ви помогна, да помогна и на двама ви.

Тя кимна:

— Но спасихте живота на момчето ми, нали?

Мейдън заби поглед в земята, после кимна.

— Тогава не се извинявайте — рече тя.

— Защо федерален агент се прави на заместник-шериф в този малък град? — попитах аз.

— Когато Найли пристигна да души наоколо, ме внедриха сред хората на Уилкс. Това свърши работа.

— Ти си повикал щатските полицаи — отбелязах аз.

Той кимна.

— Така е.

Към нас се приближи друг агент и Мейдън ни помоли да го извиним.

Усетих пристигането на Ричард. Гората беше пълна с върколаци. И част от тях не бяха в човешки вид.

Извиках агента, който беше дал якето си на Шарлот.

— В гората има върколаци. Те са наши приятели. Идват, за да ни помогнат. Ще се погрижите никой да не ги застреля, нали?

Той ме изгледа.

— Върколаци?

Изгледах го на свой ред.

— Не знаех, че от ФБР ще пристигнат. Имах нужда от подкрепление.

Агентът се засмя и извика на колегите си да приберат оръжията, за да не гръмнат някой върколак. Не мисля, че това им хареса, но те се подчиниха.

До нас коленичи жена, облечена като служителка на „Бърза помощ“. Тя започна да преглежда Шарлот, като светеше в очите й с фенерче и й задаваше глупави въпроси от сорта на: коя дата сме и къде се намира.

Ричард изскочи внезапно на поляната, все още в човешки вид, но само по дънки и туристически обувки. Шарлот се хвърли на врата му и отново се разрида. Изправих се с намерението да ги оставя насаме с медицинската служителка.

Ричард ме хвана за ръката, преди да успея да се отдалеча. Очите му бяха пълни със сълзи, които проблясваха на лунната светлина.

— Благодаря ти за майка ми.

Стиснах му ръката и ги оставих сами. Ако бях останала при тях, щях пак да се разплача.

Към мен се приближи друг служител на „Бърза помощ“.

— Вие ли сте Анита Блейк?

— Да, защо?

— Франклин Найли иска да говори с вас. Той умира. Не можем да направим нищо, за да го спасим — и ме отведе при Найли.

Той лежеше по гръб. Бяха го сложили на системи и се опитваха да спрат кървенето, но раната му беше дълбока. Застанах така, че да ме вижда, без да се напряга.

Найли облиза устни и проговори едва от втори опит.

— Как влезе в кръга?

— Предназначението му беше да възпира злото. Аз не съм зла.

— Ти съживяваш мъртъвци — рече той.

— Аз съм некромант. Имах известни съмнения дали това ме прави добра, или лоша, но явно Бог няма нищо против способностите ми.

— Значи влезе в кръга, без да си сигурна дали ще оцелееш? — Найли се намръщи, видимо озадачен.

— Не можех да стоя и да гледам как Шарлот умира.

— И щеше да се жертваш заради нея?

Замислих се за секунда-две.

— Не съм разсъждавала задълбочено по този въпрос, но не можех да я оставя да умре, щом имаше шанс да я спася.

Той трепна от болка, затвори очи, после пак ме погледна.

— Независимо на каква цена?

— Така мисля.

Найли се загледа покрай мен, а погледът му се замъгли.

— Необичайно, необичайно.

Изпусна последния си дъх и умря. Медицинските служители се скупчиха около него като лешояди, но той си беше заминал. Не успяха да го съживят.

Джейсън се появи неочаквано до мен:

— Анита, Натаниел умира.

— Какво говориш?

— Улучили са го два пъти в гърдите, когато стреляха по демона. Федералните използваха сребърни куршуми, защото знаеха какъв е Линус.

— О, Боже — стиснах Джейсън за ръката. — Заведи ме при него.

Натаниел бе обграден от парамедици. Беше на системи като Найли и осветен с лампа. На светлината кожата му изглеждаше бледа като восък. Целият беше в ситни капки пот. Когато коленичих до него и се опитах да го докосна, бледите му очи не се обърнаха към мен.

Парамедиците ме избутаха настрани. Седях в буренака и слушах как Натаниел се мъчи да диша с двете дупки в гръдния кош. Не беше прострелян от лошите. Беше пострадал от хаотичната стрелба на добрите. Просто глупав инцидент. Щеше да умре, защото се беше озовал когато не трябва и където не трябва. Не, нямаше да позволя да загине така нелепо. Нямаше да загубя още един близък заради лошо стечение на обстоятелствата.

Погледнах към Джейсън:

— Мериан тук ли е?

— Сега ще проверя — той се втурна в тълпата.

Тялото на Натаниел се изви нагоре. От устата му излезе хриплив звук. После леопардлакът се отпусна отново на земята и застина. Един от парамедиците поклати глава и се изправи. Взе част от медицинското оборудване и отиде да помага на друг ранен.

Пропълзях до Натаниел и заех мястото, което беше освободил. Погледнах към другия парамедик. Беше жена с руса коса, вързана на опашка.

— Нищо ли не можете да направите?

Тя ме погледна:

— Приятел ли ви е?

Кимнах.

— Близък?

Кимнах.

— Съжалявам — рече жената.

Поклатих глава:

— Не, няма да го оставя да умре.

Не бях зла. Независимо от нещата, които бях извършила, вярата ми все още беше чиста. Когато изрекох тези думи, вярвах в тях така, както бях вярвала през всички години в Рождеството Христово. Никога не се бях усъмнявала в Бог. Съмнявах се в себе си. И може би Бог беше по-великодушен, отколкото си мислех. Защото Джейсън се появи с Мериан.

Хванах я за ръката:

— Помогни ми да призова мунина.

Тя не възрази, а коленичи до мен.

— Припомни си усещането от допира до тялото му. Припомни си усмивката му. Мириса на косата и кожата му.

Кимнах:

— Мирише на ванилия и на козина.

Докоснах кожата му, но тя беше започнала да изстива. Натаниел умираше. Не усещах никаква сексуална възбуда. Бях тъжна и уплашена. Наведох глава и започнах да се моля. Започнах да се моля Рейна да влезе в мен. Да отворя очи и да изпитам похот, когато погледна леопардлака. Молбата ми беше странна, но си заслужаваше да опитам. Усетих, че ме завладява спокойствие, както ставаше обикновено, когато се молех. Това не означаваше, че молбата ми ще се изпълни, но подсказваше, че някой я чува.

Отворих бавно очи и вперих поглед в Натаниел. В дългата му разпусната коса имаше листа. Махнах ги. Взех косата му в ръце и зарових лице в нея. Миришеше на ванилия. Потърках буза в неговата и мушнах лице в копринената коса зад ухото му. Сложих длан върху раните, без да вдигам лице. Когато го докоснах, Натаниел изпъшка болезнено. Не знам дали този измъчен звук, познатата миризма на плътта му или молитвата ми помогнаха, но Рейна изпълни тялото ми като пламък. Мунинът нахлу в мен и аз се отворих за него, без да се боря и съпротивлявам. Прегърнах го и смехът на Рейна се изля от устните ми. Надигнах се на колене и погледнах Натаниел.

Вече не бях ужасена. Рейна смяташе, че ще бъде страхотно да го изчука, докато умира. Долепих устни върху неговите и открих, че са студени и сухи. Притиснах уста към неговата и усетих как огънят от мен се влива в него.

Напипах раните на гърдите му и ги погалих, после плъзнах пръстите си вътре. Медицинската служителка се опита да ме откъсне от Натаниел, но Джейсън и някой друг я издърпаха. Продължих да бъркам в раните, докато Натаниел не отвори очи и не изстена от болка. Клепките му потрепнаха и видях светловиолетовите му очи, които изглеждаха много бледи на изкуствената светлина. Той погледна нагоре, но не ме видя, не виждаше нищо.

Покрих лицето му с нежни целувки, всяка от които ме изгаряше. Върнах се към устата му и вдишах в нея. Когато се отдръпнах, погледът му се проясни. Той пошепна едва чуто:

— Анита.

Възседнах го и сложих ръце върху голите му гърди. Проникнах в раните му, но не с пръсти, а с нещо отвътре. Усетих всички поражения. Раздвижих увреденото му сърце с топлината, която извираше от ръцете ми, потъваше в кожата му и изпълваше плътта му.

Изгарях жива. Трябваше да му предам топлината. Трябваше да споделя с него тази енергия. Отдръпнах ръце от раните му и започнах да си разкопчавам ризата. Свалих я и я захвърлих в тревата, но заради ремъците на презраменния кобур не можах да съблека бюстието. Някакви ръце ми помогнаха да ги изхлузя от раменете си. Кобурът увисна и се удари в бедрото ми. Разкопчах колана и май Мериан ми помогна да го извадя от гайките. Във всеки случай именно тя ми попречи да си сваля панталона. Рейна изръмжа в главата ми.

Някой ме погали по гърба и разбрах, че е Ричард. Той коленичи отзад над краката на Натаниел, но без да го докосва. Притегли ме назад към себе си. Внезапно осъзнах, че цялата глутница ни наблюдава. Върколаците ни бяха заобиколили като стена от лица и тела.

Ръцете на Ричард изхлузиха ножницата от гърба ми. После намериха закопчалката на сутиена и я разкопчаха. Понечих да изроптая и да го спра, но той ме целуна по раменете, плъзна устни по гърба ми и свали сутиена. След това прошепна: „По-успешно ще е, ако кожата ти е гола.“ У ликоите, които ни наблюдаваха, се надигна трептяща енергия, изпълни ги и се изля върху мен. Мунинът я погълна и силата му нарасна толкова много, че щях да се пръсна.

Ричард наведе тялото ми към Натаниел. Голите ми гърди се опряха в неговите — допир на кадифена кожа до разкъсаната плът. Потръпнах и топлината се изля през голата ми кожа. Отначало имах чувството, че голото ми тяло се приплъзваше о неговото в локва пот, после плътта поддаде. Срутих се върху него с въздишка и телата ни сякаш станаха пластични, течни. Те се сляха в една плът, в едно тяло, аз сякаш потънах в гърдите му. Усетих как сърцата ни се докосват като две пулсиращи течности. Излекувах сърцето му и затворих плътта му с плътта си.

Устата на Натаниел намери моята и силата премина между нас като дихание, кожата ми настръхна и вече не усещах нищо, освен ръцете, с които ме прегръщаше, четата му под моята, ръцете, с които го прегръщах, и далечното присъствие на Ричард и останалите върколаци. Усетих, че всички те ми отдават своята енергия, своята сила, и я приех. А някъде в далечината като насън усетих Жан-Клод. Почувствах как студената му сила се съединява с нашата и я укрепва: живот, който се ражда от смъртта. Събрах всичката тази сила и я втъкнах в Натаниел, а той откъсна уста от моята и извика. Усетих как тялото му се отпуска под моето, после удоволствието му се плисна по кожата ми, а аз го прехвърлих към чакащата глутница. Взех енергията им, а им върнах наслада.

Мунинът ме напусна сред вълна от слисани гласове. Рейна никога не е била способна да черпи сила от другите. Това беше мое постижение. Дори злата кучка от Запада не би успяла да задоволи толкова души накуп. Изправих се, все още възседнала Натаниел. Той ме погледна с люляковите си очи и се усмихна. Прокарах ръце по гърдите му и не намерих никакви рани, само заздравяващи белези. Все още изглеждаше блед и имаше нездрав вид, но щеше да оцелее.

Ричард ми подаде ризата, която бях захвърлила. Облякох я на голо и я закопчах. Нямах представа къде е останалата част от облеклото ми. Джейсън държеше презраменния ми кобур и ножа, а това беше най-важното.

Когато понечих да се изправя, залитнах, но Ричард ме задържа изправена. Тръгнахме през тълпата. Минавахме покрай върколаците, а те ме докосваха и плъзгаха ръце по мен. Нямах нищо против, пък и не ме интересуваше. Прегърнах Ричард през кръста и реших, че тази нощ съм готова да понеса всичко. Щях да мисля за станалото утре или дори вдругиден.

От тълпата излезе Върн.

— По дяволите, момиче, бива си те.

Роксан се появи до него.

— Излекувана съм. Как го направи?

Усмихнах се:

— Питай Мериан — и продължих да вървя.

Парамедиците се втурнаха напред. Чух жената да възкликва: „Мамка му! Това е чудо.“ И вероятно беше права.

Ричард каза:

— Няма да си търся друга лупа.

Прегърнах го.

— Край на конкурса, така ли?

— Ти си моята лупа. Анита. Двамата с теб можем да бъдем най-могъщата двойка, която някога съм срещал.

— Силата ни не се дължи само на това, че сме заедно, Ричард. Тя идва и от Жан-Клод.

Той ме целуна по челото.

— Почувствах го, когато ти призова силата. Усетих как Жан-Клод ни дава сила.

Бяхме се спрели. Обърнах се и го погледнах под лунната светлина.

— Ние сме триумвират, Ричард, независимо дали ни харесва.

— A menage a trois — рече той.

Вдигнах вежди.

— Освен ако отношенията ти с Жан-Клод не са се изчерпвали само с разговори.

Ричард се засмя и ме прегърна.

— Все още не ме е покварил до такава степен.

— Радвам се да го чуя.

Хванахме се за ръце и тръгнахме към подножието на хълма. Долу ни очакваше Шарлот, настанена върху носилка. Тя ни протегна ръце. Едната беше превързана.

— Защо не ми каза, Ричард? — попита Шарлот с усмивка.

— Мислех, че това ще промени отношенията ни. Че няма да ме обичаш.

— Глупаво магаре — рече тя.

— Същото му казах — обадих се аз.

Шарлот притисна ръката на Ричард към устните си и се разплака тихо. Аз се усмихвах и държах ръката й. Животът не беше съвършен, но сега, като стоях и гледах как Ричард и майка му се държат за ръце, си помислих, че само малко не му достига.