Синя луна

35

Избрахме мъжката. Ръцете на Линус ми се сториха необичайно меки, сякаш под кожата му нямаше мускули, а само костици и плът. Може би се беше лишил и от други неща, за да служи на господаря си. Претърсването му беше зловещо, но най-подробно. Той прокара пръсти дори през косата ми — нещо, което повечето пропускат да направят. Държеше се прилично, когато ме опипваше дори на деликатни места. Не даде повод на Ричард да се издразни. На мен също.

Върнахме се на масата. Още не бяха донесли храната, но ми бяха сервирали кафето. Всичко се преглъща по-лесно с кафе.

Заехме отново столовете с гръб към вратата. Ако бяхме дошли първи, сега тези столове щяха да са техни, затова не вървеше да се роптаем. Линус седна от дясната страна на Найли. Разбрах защо не сме в сепаре. Линус нямаше да се побере в него.

— Щеше да говориш, Найли. Говори — сръбнах от кафето. Беше горчиво и малко преварено, но няма кафе, което да не може да се пие. Надявах се, че храната ще е по-добра.

— Искам да напуснете града, Анита.

— Вече обсъдихме този въпрос с Уилкс и хората му. Казахме им, че ще си тръгнем до залез-слънце.

— Знам какво сте казали на шерифа — рече Найли.

Вече не се усмихваше. Очите му бяха студени, а веселото настроение напускаше лицето му като залязващо слънце, за да отстъпи място на свят от тъмнина.

— Май не вярва, че ще си тръгнем, Ричард — казах аз.

— Не ми пука какво вярва — отговори Ричард.

Погледнах към него. Седеше с кръстосани ръце и се взираше в Найли. Видът му щеше да е по-обезпокоителен, ако не носеше тениска с морска крава, но и така беше достатъчно красноречив. Дотук с размяната на остроумни забележки. Оставих го на безмълвния му гняв и продължих на своя глава.

— Защо е толкова важно да напуснем града, Найли?

— Вече ви обясних. Духовете казват, че ако влезем в стълкновение с вас, ни чака смърт.

Поклатих глава.

— Какви духове?

— Освен другите си таланти Хауърд умее да борави с дъска уиджа52. Духовете го предупредиха за лейди Смърт. Някаква жена, която щяла да ме погуби. Предупреждението беше свързано с настоящата покупка. Когато чух да споменават името ви, веднага разбрах коя е лейди Смърт. Духовете казват, че ако се изправя лично срещу вас, вие ще ме убиете.

— Затова изпратихте Уилкс и главорезите му да ме посплашат.

— Да. И наех двама местни да ви убият. Мъртви ли са?

Усмихнах се:

— Аз не ви претърсих за предаватели, нали?

На Найли това му се стори забавно.

— Май не. Но допускам, че двамата мъже няма да се върнат, за да получат втората половина от възнаграждението си.

— И аз така допускам — рекох аз.

Сервитьорката донесе храната. Докато оставяше чиниите на масата, всички мълчахме. Тя остави сиропа пред мен и попита дали ще желаем нещо друго. Поклатихме задружно глави и тя си тръгна.

Сведох очи към палачинките и бекона и съжалих, че ги бях поръчала. Вече не бях в настроение за словесни схватки. Просто исках всичко това да приключи.

— Щом не трябва да се изправяте директно срещу мен, защо променихте плановете си? Защо е тази среща?

Найли се усмихна и отряза парче от омлета си по селски.

— Анита, не се правете на скромна. Очевидно и двамата знаем, че Уилкс не става за тази работа. Може да е способен да ви застреля, но не и наистина да ви уплаши. Да кажем, че заплахата му не е достатъчно страшна — той лапна парчето омлет и задъвка.

— Сега ваш ред ли е да ме заплашвате? — попитах, докато поливах палачинките със сиропа.

Найли се усмихна, избърса устните си със салфетка и поклати глава.

— Да оставим тази тема за по-късно. Сега ми задайте въпросите си.

— Защо искате това парче земя?

Ричард се размърда на стола си и се приведе напред. Беше се чудил над този въпрос по-дълго от мен.

— Някъде в тази земя има реликва. Искам да стана собственик на земята, за да я разкопая и да претърся за реликвата.

— Каква реликва? — попитах аз.

Той се усмихна.

— Копието, което е пронизало Христос.

Изгледах го. Продължих да се взирам. Май не се шегуваше.

— Това е мит, Найли.

— Не вярвате ли в Христос?

— Вярвам, разбира се, но римско копие не може да е оцеляло две хиляди години. Отдавна го няма.

— Вярвате ли в Граала? — попита ме Найли.

— Граалът е исторически факт. Бил е намиран и губен два пъти в документираната история. За автентично копие няма доказателства. Говорят за него като за мощите на светците, но това е елементарна примамка за наивници.

— Приличам ли ви на наивник, Анита?

— Не — рекох аз. — А как се е озовало в планините на Тенеси?

— Копието е било подарено на президента Джеймс Мадисън.

Навъсих се:

— Не помня такова нещо от часовете по история.

— Фигурира в списъка с подаръци, поднесени от едно княжество в Централна Европа. Копие. Римско. За съжаление това е едно от нещата, които изчезват, когато британците опожаряват и разграбват Вашингтон през хиляда осемстотин и петнайсета година.

— Помня, че съм чела за опожаряването на Белия дом по време на войната през хиляда осемстотин и дванайсета. Тогава изчезват доста ценности. Да кажем, че сте прав. Как се е озовало тук?

— Хауърд го проследи със способностите си на медиум. Духовете ни доведоха на това място. Наехме гадател и той определи границите на района, който трябва да претърсим. Зоната се намира в земята на Грийн.

— Претърсете земята — намеси се Ричард. — Не е нужно да я купувате, за да го направите. Не е нужно да нарушавате спокойствието на троловете, за да потърсите едно копие.

— Може да е заровено навсякъде, Ричард. Не мисля, че Грийн ще бъде доволен, ако започнем да разкопаваме собствеността му, без да я притежаваме.

— Удивена съм, че Грийн още е жив — отбелязах аз.

— Прегледахме завещанието на баща му. Знаете ли, че ако синът му умре, земята ще стане резерват за животни? Покойният фермер Грийн е бил запленен от вашите тролове, господин Зееман.

— Не знаех — каза Ричард.

— Откъде бихте могли да знаете? Джон Грийн, синът на фермера, се опитва да ни продаде земята. Той ни съобщи всички клаузи в завещанието. Оплакваше се от тях, но именно те му спасиха живота. Така че трябва да откупим земята, а за целта троловете трябва да я напуснат… освен ако ни оставите на мира за покупко-продажбата — Найли се усмихна на Ричард. — Ще го направите ли заради мен, Ричард? Ще ни оставите ли да купим земята? Обещавам, че няма да безпокоим троловете ви повече от необходимото.

Ричард се наведе към мен и прошепна:

— Ти ли галиш крака ми със стъпалото си?

— Не.

Ричард избута шумно стола си назад. Премести се по-близо до мен и обгърна с ръка облегалката на стола ми.

— Щом станеш собственик на земята, Найли, няма как да ти попречим да я разкопаеш с булдозери. Единственото, което можем да направим, е да ти попречим да я купиш.

— Ричард, разочароваш ме. След малката ни среща на четири очи в тоалетната си мислех, че сме станали приятели.

Ричард се изчерви силно от шията до корените на косата.

— Защо уби Бети?

— За да припишем на троловете човешко убийство. Мислех, че вече си се досетил.

— Защо Бети?

Линус отговори с високия си музикален глас:

— Тя беше лъжкиня, предателка и уличница. Беше се отворила за злото.

От ръката на Ричард зад гърба ми избликна сила. Около него се образува почти видима аура от горещина. Тя докосна нещо дълбоко в мен. Сложих ръка върху бедрото му. Той подскочи, но когато разбра, че съм аз, се отпусна отново на стола. Опитах се да го утеша мислено. Но той си мислеше за Бети и мисълта му беше достатъчно силна, за да извика в съзнанието ми тялото й. Видях за миг разкъсаните й гърди и Ричард скочи на крака толкова рязко, че столът му падна на пода. Той опря ръце на масата и се олюля леко. Помислих, че ще припадне.

Посегнах да го докосна, но не посмях; страхувах се да не му предам още образи. Шанг-Да стана и го хвана за ръката.

Гласовете около нас бяха замлъкнали, притихнали. Всички ни наблюдаваха.

— Моля те, Ричард, седни — прошепнах му аз.

Шанг-Да му помогна да седне. Цялата ни групичка изчака мълчаливо, докато гласовете не забръмчаха отново и хапването не се възобнови.

Хауърд тихо каза:

— Аурите ви се сляха за миг. Съединиха се и лумнаха. Каква връзка има между вас двамата?

Ричард процеди:

— Бети не беше перфектна, но не заслужаваше да умре по този начин — той захлупи лице върху масата и аз осъзнах, че плаче.

Сложих колебливо ръка на гърба му и започнах да го разтривам с малки кръгови движения.

— Планът ви да припишете смъртта й на троловете пропадна. Какво ще правите сега?

— Няма значение какъв ще бъде следващият ни ход, Анита. Вие няма да сте в града.

— Казахме на Уилкс, че ще си тръгнем — рекох аз.

Ричард свали слънчевите си очила и си избърса очите с длани.

— Моля ви, погледнете ме, Ричард — каза Найли.

Може би защото бе помолен, Ричард погледна за миг към отсрещната страна на масата. И Найли успя да види за миг очите му.

— Такива хубави кафяви очи. Вие сте щастлива жена, Анита.

Ричард понечи да се изправи. Хванах го за ръката. Мускулите му бяха твърди и толкова напрегнати, че потръпваха от както ми се стори — желание да прескочи масата и да удари Найли.

— Искам да се уверя, че ще си заминете. Наскоро духовете предупредиха Хауърд, че някакъв звяр ще помогне на лейди Смърт. Мисля, че в момента виждам с очите си звяра.

— Как разбрахте? — попитах аз.

Ричард си сложи отново очилата и придърпа стола си към масата. Раменете му бяха толкова напрегнати, че тениската му щеше да се пръсне по шевовете.

— Местните вампири не ви харесват особено — рече Найли. — Свързах се с тях, за да се опитам да получа информация за копието. Някои от тях са достатъчно отдавна в района, за да са присъствали на донасянето му. За съжаление се оказа, че не са го виждали, но ми разказаха доста интересни неща за вас, за Ричард и за Господаря на град Сейнт Луис. Казаха ми, че вие тримата сте menage a trois, макар Ричард да не признава, че се интересува от мъже.

— Не вярвайте на всичко, което ви кажат, Найли, особено ако идва от хора, които не ни харесват. Враговете винаги съчиняват по-сполучливи слухове от приятелите.

Найли се нацупи:

— О, скъпа. В такъв случай опитите ми за сближаване наистина са били нежелани — той се изсмя. После усмивката му се стопи. — Мисля, че е време за заплахата.

— Давайте — рекох аз.

— Ричард ще бъде прострелян отдалече с упойваща стреличка. Когато се съвземе, ще лежи по корем, окован със сребърни вериги, гол. Ще го изнасиля и това ще ми хареса. После ще оставя Линус да му пререже гърлото, а на Линус това ще му хареса — той ме погледна студено. — А вас, Анита, ще дам на Линус, за да ви поднесе на своя господар.

Линус се обърна към мен. Изглеждаше си същият, но кожата на гърба ми се опита да отпълзи надалече от мен и да се скрие. Космите по ръцете ми настръхнаха нервно. В ярко осветения ресторант плъзна шепотът на злото.

Хауърд ахна и обви ръце около себе си.

Изгледах втренчено Линус, без да се опитвам да прикрия чувствата си. Бях уплашена от него и от онова, което се криеше у него.

Найли се изсмя доволно.

— Мисля, че най-накрая постигнахме разбирателство, Анита.

Ричард се обърна и изгледа Линус. Космите по неговите ръце също бяха настръхнали. Той заговори, като гледаше магьосника в очите:

— Как падна ти от небето, деннице, сине на зората?

Щом изрече това, ужасната сила намаля и кожата ми се поуспокои. Лицето на Линус вече не изглеждаше доволно. Ричард продължи:

— Разби се о земята ти, който тъпчеше народите! А в сърце си думаше: ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди. Исаия.

След последните думи мирисът на зло се разнесе. Все още се усещаше като парфюм в празна стая, но вече не беше така наситен.

— Впечатляващо, Ричард — каза Найли. — Значи си истински вярващ.

Ричард се надигна бавно от стола си. Сложи ръка на масата и се наведе над нея. Усетих наелектризиращ приток на енергия, който се плъзна по кожата ми като горещ лъч светлина. Ричард дръпна надолу очилата си, за да може Найли да вижда очите му, и внезапно разбрах какво прави. В момента Найли наблюдаваше как тези кафяви очи стават кехлибарени и вълчи.

Ричард заговори с нисък глас, произнасяше ясно всяка дума:

— И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе.53

Той намести отново очилата на очите си, стана и отстъпи от масата. Протегна ми ръка. Хванах я. Оставих го да ме изведе от ресторанта. Шанг-Да ни последва.

Преди да излезем, се осмелих да погледнах назад. Не се превърнах в солен стълб54, но видях лицето на Найли. И разбрах. Разбрах без никакво съмнение, че той ще се погрижи да ни види мъртви.