Синя луна

30

Копнеех за дълъг горещ душ. Задоволих се с кратък горещ душ. Първата ми работа беше да позвъня отново на Долф, за да му съобщя, че все още съм жива. Не успях да се свържа с него, затова му оставих съобщение. Исках да го попитам за Франклин Найли, за да разбера дали има криминално досие. Обикновено Долф не ми дава полицейска информация за случай, по който не работим заедно, но се надявах този път да направи изключение. Едно от нещата, които сержантът най-много ненавиждаше, бяха корумпираните ченгета. Може би щеше да ми помогне, за да навреди на Уилкс.

Нахлузих бели спортни чорапи, сини дънки и тъмносин дамски потник. Върху потника щях да облека риза с къси ръкави, за да не се вижда браунингът. Ръбовете на кобура щяха да ме жулят, но когато лятно облекло трябва да прикрие пистолет, изборът не е особено голям. Можех да си обуя къси панталони, обаче възнамерявах да бродя из горите в търсене на тролове и биолози. Реших, че е по-важно да съм защитена от шубраците, отколкото да изглеждам неотразимо.

Намазах къдриците си с балсам за коса, докато още бяха мокри, сресах се и прическата ми беше готова. Не си направих труда да се гримирам, бързият душ беше достатъчен. Огледах се в овала от огледалото, който бях избърсала с хавлията. Останалата част бе замъглена от парата. Синините от първия побой се бяха разнесли, сякаш изобщо не ги бе имало. Но устата ми беше леко подута в единия край, а близо до устните имах червено петно, което приличаше на рана. При тази скорост на зарастване можеше да ми нанасят побой всеки ден, а на следващия ще съм като нова.

Оттатък екнаха гласове. Единият беше на Ричард. А другият, ниско басово боботене, май беше гласът на Върн. Чудесно, трябваше да поговоря с него. Чуха се още гласове. Сред тях беше високият ясен глас на Натаниел, който каза: „Не знаех какво друго да направя.“

Цялата банда беше тук. Зачудих се каква беше темата на разговора. Хрумнаха ми няколко идеи.

Затъкнах браунинга отпред в дънките. Нямаше да ми пречи, стига да не сядам. Цевта му беше прекалено дълга, за да седя удобно с него. Отворих вратата и обсъждането прекъсна, сякаш бях дръпнала някакъв шалтер. Явно аз бях темата на разговора.

Натаниел стоеше най-близо до мен. Беше с копринени шорти и потник от същата материя. Дългата коса, сплетена на дебела плитка, се спускаше по гърба му. Приличаше на рекламно лице на луксозен спортен салон.

— Бях на пост, Анита, но те са ченгета. Не знаех какво да направя — той извърна очи, но аз го хванах за ръката и го завъртях отново към мен.

Натаниел ме погледна с големите си светловиолетови очи.

— Следващия път просто извикай предупредително. Това е единственото, което си можел да сториш.

— Не ставам за пазач — рече той.

Вярно беше, но не исках да му го казвам в лицето. Така или иначе, не би могъл да направи кой знае какво.

Погледнах към Шанг-Да, който се намираше в другия край на стаята. Той клечеше с гръб към стената, подпрян на пръсти. Беше с черен спортен панталон и бяла тениска с къси ръкави. Следите от нокти по лицето му се бяха превърнали в яркочервени подутини. Белезите, които би трябвало да носи до края на живота си, щяха да изчезнат за броени дни.

— Шанг-Да, ако ти беше на пост, щеше ли да постъпиш по-различно? — попитах, без да пускам ръката на Натаниел.

— Те нямаше да минат покрай мен без твоето разрешение.

— Щеше ли да се сбиеш с тях, ако се бяха опитали да ти сложат белезници?

Той се замисли за миг-два, после вдигна очи към мен.

— Не обичам да нося белезници.

Дръпнах Натаниел към себе си, почти го прегърнах.

— Виждаш ли, има телохранители, които щяха да им дадат повод да открият огън по нас. Така че не се притеснявай.

Но тайно си казах, че никога повече няма да оставям Натаниел сам на пост. Същото се отнасяше и за Шанг-Да. По различни причини не можех да разчитам нито на един от двамата, не и когато са сами на пост.

Върн седеше на големия стол до прозореца. Беше облечен като при първата ни среща, но тениската му беше различна. Може би само с това разполагаше. Дънки и безброй тениски. Беше вързал дългата си посивяла коса на опашка.

Ричард беше навлякъл дънки и беше изсушил косата си със сешоар, но с това се изчерпваше целият му тоалет. Можеше да прекарва цели дни по дънки или къси панталони и щеше да си нахлузи обувки само ако му се наложеше да излезе навън. И тениска щеше да облече само тогава. Ричард се чувства комфортно, когато е гол. Разбира се, кой не би се чувствал комфортно с тяло като неговото?

— Добре ли си? — попита Върн.

Свих рамене.

— Ще се оправя. И като споменах оправяне, как е нашият приятел Тери? Успяха ли да му пришият ръката в болницата?

Ричард протегна ръка към мен. Поколебах се, после я хванах. Оставих го да ме настани при себе си. Извадих браунинга от дънките си, за да мога да седна между краката му. Той ме прегърна, притисна голите си гърди към гърба ми. Ръцете му бяха топли и много силни. Облегнах глава на гърдите му. През цялото време не изпусках Върн от очи.

Държах браунинга в ръка, не ми пречеше.

Ричард целуна влажната ми коса. Опитваше се да ми напомни, че трябва да бъда добро момиче. Че не трябва да влизам в нова схватка. Беше прав, поне донякъде. Бяхме се били достатъчно и със сигурност нямахме нужда от още една битка.

— Отговори ми, Върн — настоях аз.

— Повечето членове на глутницата ми се преструват на хора, Анита. Наистина ли вярваш, че онзи задник щеше да си държи устата затворена? — и се наведе напред, събрал длани пред себе си.

Господин Искреност.

— Той беше единствената ни връзка с другите лоши момчета, Върн. Единственият, който беше готов да говори с нас.

Ръцете на Ричард, които обгръщаха моите като обръч, стегнаха леко хватката си. Осъзнах, че ако ме стисне силно, няма да мога да се прицеля.

— Няма да го застрелям, Ричард. Бъди спокоен, ясно?

— Не може ли просто да те прегръщам? — гласът му прозвуча толкова близо до ухото ми, че усетих дъха му.

— Не.

Ръцете му отпуснаха хватката си, плъзнаха се надолу към кръста ми и се озоваха почти на бедрата ми, защото седях с вдигнати колене. При други обстоятелства позата щеше да ме заинтригува, но в момента бях прекалено заета с разговора, за да се разсейвам с подобни мисли.

— Глутницата е мой приоритет, Анита. И така е редно да бъде.

— Никога не бих направила нещо, което да застраши глутницата ти, Върн. Но му дадох дума, че ако ни каже всичко, което знае, ще го отведем в болницата, за да се опитат да му пришият ръката. Дадох му дума, Върн.

— Гледаш много сериозно на обещанията си — рече той.

— Да.

— Уважавам това.

— Уби го, нали? — попитах го аз.

— Не лично, но заповядах да го направят.

Ръцете на Ричард се стегнаха около мен. После се отпуснаха, макар и неохотно. Той потърка брадичка във влажната ми коса, а дланите му започнаха да се движат нагоре-надолу по голите ми ръце — така човек успокоява кучето си, когато се страхува, че може да ухапе някого.

— А аз му дадох дума.

— Какво мога да направя, за да оправя нещата между нас? — попита Върн.

Исках да му отвърна „нищо“, но Ричард беше прав. Нуждаехме се от помощта им. Нуждаехме се от нечия помощ, а нямахме никого, освен тях. Как би могъл да оправи нещата? Съживяването на мъртъвци беше по моята специалност, но дори да върнех към живот Тери като зомби, нямаше да е същото.

— Честно казано, Върн, не знам. Но ще измисля нещо.

— Искаш да кажеш, че ще ти дължа услуга — рече той.

— Човекът е мъртъв, Върн. Услугата ще бъде дяволски голяма.

Той ме изгледа изпитателно, после кимна:

— Сигурно.

— Добре — рекох аз, — добре. Сега ще оставим нещата така, Върн, но когато поискам нещо от теб, гледай да не ме разочароваш отново.

По лицето му пробяга усмивка.

— Не знам дали да очаквам с нетърпение срещата ти с Роксан, или да се страхувам от нея.

— Коя е Роксан? — попитах аз.

— Неговата лупа — каза Ричард.

Върн се изправи.

— Ричард каза, че с Роксан ще си допаднете, стига преди това да не се избиете. Вече знам какво е имал предвид.

Той се приближи до нас. Протегна надолу ръка, сякаш ми предлагаше помощ да стана от пода. Но аз усетих интуитивно, че в жеста му се крие нещо повече.

Ричард ме пусна и аз поех ръката на Върн. Той не ме изправи на крака, а просто задържа ръката ми, докато се изправя сама. В другата си ръка продължавах да стискам браунинга.

— Ако поискаш от мен нещо, което може да навреди на глутницата ми, не обещавам, че ще го направя. Но за всичко останало разчитай на мен. Поискай нещо и ще го имаш — той се ухили внезапно, после погледна покрай мен към Ричард. — Боже, колко е дребничка.

Ричард мъдро си замълча. Върн коленичи пред мен.

— За да подкрепя обещанието си, ще ти предложа шията си. Разбираш ли символиката?

Кимнах:

— Ако бях вълк, бих могла да ти разкъсам гърлото. Това е акт на доверие.

Той кимна и наклони глава на една страна, при което голямата артерия на шията му изпъкна отчетливо под кожата. Все още ме държеше за ръка.

Погледнах назад към Ричард.

— Какво трябва да направя?

— Целуни артерията на шията му или я захапи леко. Колкото по-силно е ухапването, толкова по-малко вярваш на другия или толкова по-силно демонстрираш доминиращата си роля над него.

Сведох очи към Върн. Беше много кротък. Никаква сила не се излъчваше от него, въпреки че го държах за ръка и кожите ни бяха долепени. Бях усетила колко е могъщ: ако поискаше, можеше да накара кожата ми да настръхне.

Стиснах ръката му и застанах зад него. Хвърлих браунинга на леглото. Прокарах длан по шията му и напипах голямата пулсираща артерия с върховете на пръстите.

Погледнах към Ричард. Почти видях думата „не“, изписана на лицето му — предупреждаваше ме да не правя онова, което се върти в ума ми. А това направи мисълта дори по-изкусителна.

Върн ме придърпа надолу, като преметна ръката ми през гърдите си, сякаш искаше да го прегърна. Очевидно го беше правил и преди, защото устата ми се озова до шията му.

Издъхваше топлина, като че ли бе стоял продължително на слънце. Кожата му миришеше на пръст и дървета. Прокарах нос над нея. Замириса ми на кръв. Имах чувството, че кожата на шията му изтънява с всеки изминал миг, докато накрая престанах да я усещам и останаха само миризмата на кръв и топлината.

Устата ми надвисна над пулсиращата топлина. Давех се в мириса на тялото му. Потребността да долепя устни върху това пулсиращо живо нещо стана почти непреодолима. Не смеех да го направя, защото се страхувах да не прекаля. Дали животът на Ричард преминаваше в надушването на чужда кръв? Можеше ли да усети живота на другите като нещо крехко и досегаемо?

Може би се колебах твърде дълго. Може би Върн усети желанието, което упорстваше да ме надвие. Силата му заля тялото ми като тръпнещ порив, от който ахнах. Това беше прекалено. Твърде изкусително питие за умиращ от жажда.

Захапах топлината. Плътта на шията му изпълни устата ми. Езикът ми намери пулсиращата артерия и аз забих зъби в нея, опитвайки се да изтръгна това вибриращо, пулсиращо нещо от плътта му.

Силата му се изля в мен и моята сила се изля в него — сякаш две приливни вълни се срещнаха в разрушителен, кипящ сблъсък. Някъде под тях имаше земя и бряг, но всичко беше отмито в кипящите дълбини.

Усетих да се отварят очи и това не бяха моите очи. Бяха очите на Жан-Клод, който се беше събудил внезапно на много километри от мен от сън, продължил с часове. Беше се събудил, изумен от своя глад, от моя глад, от нашия глад, който в момента утолявах.

Нечии ръце ме издърпаха от пулсиращата топлина. Изтръгнаха ме от нея. Дойдох на себе си и открих, че Ричард ме е вдигнал във въздуха. Върн продължаваше да ме държи за ръката. Стискаше я и се опитваше да ме придърпа обратно. Шията му кървеше. В плътта се виждаха почти идеални отпечатъци от моите зъби. Ричард ме издърпа назад и ръката на Върн увисна.

Клепачите на Върн бяха натежали. Той си пое трескаво въздух и се засмя. От басовия му смях потръпнах.

— Боже мили, момиче, какво, по дяволите, беше това?

Не направих опит да се върна при него. Не се опитах да довърша започнатото. Останах неподвижна в ръцете на Ричард, примигвах в светлината на утрото и гледах озадачено раната, която бях оставила върху шията на Върн.

Когато си върнах способността да говоря, попитах:

— Какво беше това, по дяволите?

Ричард ме прегърна, сякаш бях дете. Не възразих, понеже не бях сигурна дали мога да стоя на краката си. Чувствах се дистанцирана и замаяна, беше ми зле.

Той ме притисна към себе си, целуна ме по челото.

— Понеже сме заедно, силата на белезите се е увеличила. Жан-Клод подозираше, че ще стане така.

Вдигнах очи към него. Все още ми беше трудно да се съсредоточа.

— Искаш да кажеш, че като правихме секс, сме увеличили влиянието му над нас?

Ричард се замисли за секунда-две.

— Увеличили сме влиянието си един над друг.

— Свали ме долу.

Той изпълни молбата ми. Коленичих, тъй като нямах сили да стоя на краката си, и отблъснах ръцете му, когато посегна да ми помогне.

— Знаел си го и не си ми го казал.

— Това щеше ли да промени нещо снощи? — попита Ричард.

Взирах се в него с напиращи в очите ми сълзи и ми се искаше да кажа „да“, но не го излъгах.

— Не — рекох, — не.

Снощи щеше да е необходимо нещо много повече от знанието, че белезите ще увеличат силата си, за да не скоча в леглото с Ричард. Разбира се, снощи не си бях давала сметка до какво ще доведе това.

Изправих се и паднах за втори път. Не се чувствах слаба. По-скоро се чувствах пияна. Но усещането не беше потискащо. Беше стимулиращо.

— Какво ми става?

Шанг-Да отговори:

— Виждал съм вампири в това състояние. Когато са пили кръв от някой могъщ или са погълнали прекалено много… сила.

— По дяволите.

— Аз лично се чувствам страшно добре — обади се Върн. Той докосна раната от зъби на шията си. — Никога не съм позволявал на вампир да пие от мен. Ако усещането е толкова хубаво, явно съм пропуснал много.

— По-хубаво е — каза Натаниел. — Може да се почувстваш още по-добре.

— Не е като ухапване от вампир — намеси се Ричард. — Заради силата е. Силата на Върн, моята сила, силата на Анита и на Жан-Клод.

— Като някакъв свръхестествен самоубийствен коктейл — казах аз и се изкикотих.

Лежах на пода със захлупени върху лицето ръце и се борех с желанието да се отдам на приятната възбуда от преживяването. Исках да взема усещането и да се увия в него като в одеяло. А някъде дълбоко под радостната топлина усещах мрак. Усещах Жан-Клод като черна дупка, която изсмуква цялата ни топлина, целия ни живот. В този момент осъзнах две неща. Първо, той беше разбрал, когато с Ричард правихме любов. Беше го почувствал. Второ, докато той се хранеше с нашия живот, ние се хранехме с неговата тъмнина. Пиехме от тази неподвижна, студена смърт, както той вкусваше затоплената от слънцето плът и пулса на нашите тела. И всички черпехме сила от това. От светлината и от мрака. От студа и от топлината. От живота и от смъртта. Когато белезите ни сближаваха, границите между живота и смъртта се размиваха. Усетих, че сърцето на Жан-Клод започва да тупти по-рано от обичайното за пръв път от четиристотин години насам. Почувствах задоволството, радостта му. И в същия миг го намразих.