Синя луна

10

Облегнах се на вратата на моето бунгало със затворени очи и вдишвах хладния въздух. Бях пуснала климатика заради двамата ми гости. Ковчезите лежаха по средата на пода между бюрото и леглото. Когато се намират дълбоко в подземията под Цирка на прокълнатите, нито Деймиън, нито Ашър чакат да се мръкне напълно, за да станат от сън. На повърхността обаче може би беше различно. Затова бях пуснала климатика. Е, бях го направила донякъде и по егоистични причини. Когато са в горещо затворено помещение, вампирите започват да излъчват миризма на… ами на вампири. Не миришат на трупове. По-скоро на змии, но и това не е съвсем точно. Миризмата им е обезпокоителна. Силна, мускусна, повече на влечуго, отколкото на бозайник. Миризма на вампири.

Как е възможно да спя с един от тях? Отворих очи. В бунгалото беше тъмно, но през двата прозореца проникваше бледа светлина. Слаб проблясък, който осветяваше долната част на ковчезите. Беше ли достатъчна тази слаба светлина, за да задържи двамата изпаднали в летаргия вампири мъртви до настъпването на пълен мрак? Очевидно беше, защото знаех, че още са неподвижни и лежат в очакване в ковчезите си. Трябваше да се съсредоточа само за миг, за да разбера, че все още спят дълбоко.

Минах между ковчезите, влязох в банята, затворих вратата и я заключих. Вътре беше тъмно като в рог. Запалих лампата. След непрогледния мрак светлината ми се стори болезнено ярка. Примигах.

Разгледах се добре в огледалото и останах потресена. До този момент не бях имала възможност да видя синините си. В края на лявото ми око имаше красиво лилаво-черно петно, а мястото беше отекло и подуто. Когато видях синината, ме заболя още по-силно — като порязване, което не сте усещали, преди да забележите кръвта.

Лявата ми буза беше придобила красив зеленикавокафяв оттенък. Онзи нездрав зелен цвят, който обикновено се появява чак след няколко дни. Долната ми устна беше подпухнала. Там, където бе кървяла, кожата беше по-тъмна. Прокарах език по вътрешната страна на устата си и усетих ръба, който се бе образувал на мястото, където бузата ми се бе остъргала в зъбите, но не изпитах болка. Продължих да се взирам в огледалото и осъзнах, че нараняванията ми изобщо не бяха толкова лоши, колкото изглеждаха… и колкото би трябвало да бъдат.

Бяха ми нужни няколко секунди, за да разбера. Когато най-накрая осъзнах какво става, вълна от страх ме обля от пръстите на краката до главата. За малко да припадна.

Оздравявах. Възстановявах се за броени часове от наранявания, които обикновено преминават за дни. При тази скорост до утре синините ми почти щяха да са изчезнали. А би трябвало да нося следи от схватката дни наред, поне една седмица. Какво се случваше с мен, по дяволите?

Усетих, че Деймиън се събужда в ковчега си. Усетих го като физическо пробождане. От болката залитнах към мивката. Знаех, че е гладен и че вече е усетил присъствието ми. Аз бях човешкият слуга на Жан-Клод, носех неговите белези и само смъртта можеше да разруши връзката между нас. Но Деймиън беше мой. Бях го съживявала, него и един друг вампир на име Уили Маккой, при това повече от веднъж. Бях ги вдигала от ковчезите им през деня, когато слънцето свети ярко, но под земята, където то не може да им навреди. Един некромант ми беше казал, че това е съвсем нормално. Ние можем да съживяваме зомбита само когато душите им са напуснали телата, затова и аз можех да вдигам вампири от ковчезите само през деня, когато душите им са извън телата.

Нямах никакво намерение да разсъждавам дали и защо вампирите имат душа. Животът ми беше достатъчно сложен и без религиозни дискусии. Знам, знам, просто отлагах неизбежното. Ако останех с Жан-Клод, щеше да ми се наложи да се замисля по въпроса. Неизбежно. Но не и тази вечер.

Съживяването на Деймиън беше създало някаква връзка между нас. Не я разбирах, а и нямаше към кого да се обърна за съвет. Аз бях първият некромант от векове насам, който беше способен да вдига вампирите като зомбита. Това ме плашеше. А Деймиън го плашеше дори повече. Честно казано, не го обвинявах.

Дали Ашър също се бе събудил? Съсредоточих се върху него и оставих онази сила, магия или каквото там, по дяволите, беше, да изтече от мен. Тя го докосна и той ме усети. Беше буден и знаеше, че съм тук.

Ашър беше вампир-господар. Не притежаваше могъществото на Жан-Клод, но все пак беше господар. Това му даваше определени способности, които Деймиън, независимо че беше по-старият от двамата, никога нямаше да придобие. Ако между нас не съществуваше връзка, Деймиън нямаше да усети, че го търся.

Щеше ми се да остана за няколко минути насаме и да помисля, но нямаше да имам тази възможност. Не исках да ме викат. Отворих вратата и загърбила светлината, примижах към гъстия мрак.

Вампирите стърчаха като бледи сенки в тъмното. Натиснах ключа за лампата на тавана. Ашър вдигна ръка, за да предпази очите си от блясъка, но Деймиън просто мигна срещу мен. Исках да се дръпнат от светлината. Исках да изглеждат като чудовища, но уви.

Деймиън беше зеленоок и червенокос, но това описание дава съвсем слаба представа как изглеждаше. Косата му се спускаше като червена завеса до кръста и беше толкова червена, че изглеждаше като разлята кръв на фона на зелената му копринена риза. Самата риза бледнееше в сравнение със зеленото на очите му. Те бяха като течен огън, стига огънят да можеше да гори в зелено. И не блестяха така заради вампирските му сили. Това беше естественият им цвят, сякаш майка му беше съгрешила с котарак.

Ашър беше синеок блондин, но и в неговия случай тази характеристика не описваше точно външния му вид. Дългата му до раменете коса падаше на златни вълни. Нямам предвид руси, а златни, почти с метален блясък. А очите му бяха толкова светлосини, че изглеждаха почти като очи на хъски.

Той беше с бяла риза, която падаше свободно над шоколадовокафяв панталон. Кожени мокасини, обути на босо, допълваха тоалета му. Външният му вид щеше да е впечатляващ, ако не бях прекарала толкова време в компанията на Жан-Клод.

Ако спрете да зяпате очите и косите им поне за миг и разгледате по-внимателно лицата им, ще видите, че Ашър е по-красив от двамата. Деймиън беше хубав, но челюстта му беше леко издължена и извивката на носа му не беше толкова перфектна — дребни недостатъци, на които едва ли щяхте да обърнете внимание, ако до него не е застанал Ашър. Ашър беше красив като средновековен херувим. Е, поне едната му половина.

Половината лице на Ашър демонстрираше красотата, привлякла преди векове един вампир-господар към него. Другата половина беше в белези. Белези от светена вода. Те започваха на два-три сантиметра от средата на лицето му, така че очите, носът и прекрасните му пълни устни бяха незасегнати, но всичко останало приличаше на стопен восък. Шията му беше бледа и красива, но знаех, че белезите продължават надолу от рамото. Горната част на тялото му изглеждаше по-зле и от лицето, същинска плетеница от неравна, набраздена кожа. Само че, също като по лицето, дамгите обхващаха само едната половина на тялото му. Другата изглеждаше прекрасно.

Знаех, че белезите стигат чак до горната част на бедрото му, но никога не го бях виждала напълно гол. Приемах на доверие твърдението му, че има белези и между краката. Беше ми намекнато, макар и не казано директно, че те по никакъв начин не са засегнали мъжествеността му. Не бях сигурна дали е така, пък и не ме вълнуваше.

— Къде са телохранителите ти? — попита Ашър.

— Моите телохранители? Имаш предвид Джейсън и Косматко?

Ашър кимна. Златистата му коса падаше така, че прикриваше белязаната страна на лицето му. Това беше стар негов маниер. Косата скриваше белезите… поне по-голямата част от тях. Той умееше да се възползва от сенките по същия начин. Сякаш винаги знаеше къде ще го хване светлината. Вековна практика.

— Не знам къде са — отговорих му аз. — Допреди малко разговарях с Ричард. Сигурно са решили, че искаме да се усамотим.

— А искахте ли? — попита ме Ашър.

Изгледа ме, застанал анфас, прибягна до белезите и красотата си за усилване на ефекта. По някаква причина имаше доста безрадостен вид.

— Това изобщо не те засяга — отсякох аз.

Деймиън беше седнал в долния край на спретнато застланото легло. Бледите му гладки ръце с дълги пръсти бяха положени върху синята покривка.

— Поне в това легло не сте се усамотявали — рече той. Застанах до леглото и погледнах надолу към него.

— Ако още един вампир или превръщач ми каже, че е в състояние да усети миризмата на любовен акт, ще започна да крещя.

Деймиън не се усмихна. Никога не е бил весел съквартирант, но напоследък беше прекалено сериозен. Просто седеше и гледаше нагоре към мен. Жан-Клод или дори Ашър щяха да се усмихнат на закачката. Деймиън ме гледаше и очите му излъчваха тъга, както очите на други излъчват веселие.

Протегнах ръка, за да я сложа върху рамото му, за целта отметнах един от дългите кичури коса. Той се дръпна рязко, сякаш докосването ми го беше изгорило. Скочи и отиде към вратата.

Бях толкова изненадана, че останах с протегната ръка.

— Какво ти става, Деймиън?

Ашър застана до мен. Сложи внимателно длани върху раменете ми.

— Права си, Анита. Това, което правиш с мосю Зееман, не ме засяга.

Плъзнах ръце върху неговите и пръстите ни се преплетоха. Припомних си допира на прекрасната му кожа върху моята. Притиснах гръб към тялото му и обвих ръцете му около себе си, но открих, че не съм достатъчно висока. Споменът не беше мой. Беше на Жан-Клод. Някога двамата с Ашър са били любовници в продължение на повече от двайсет години.

Въздъхнах и започнах да се отдръпвам от него.

Ашър опря брадичка върху главата ми.

— Нуждаеш се от прегръдката на някой, от когото не се чувстваш застрашена.

Притиснах се отново към него и му позволих да ме задържи за кратко в обятията си.

— Единствената причина това да ми харесва, е, че си спомням нечие чуждо удоволствие.

Ашър ме целуна нежно по върха на главата.

— Понеже ме виждаш с носталгията на спомените на Жан-Клод, ти си единствената жена през последните двеста и повече години, която не ме възприема като изрод от цирково шоу.

Притиснах лице в сгъвките на ръцете му.

— Ти си невероятно красив, Ашър.

Той отмести внимателно косата от наранената ми буза.

— За теб може би — наведе глава и обсипа бузата ми с нежни целувки.

Отдръпнах се бавно от него, почти с нежелание. Това, което си спомнях за Ашър, беше по-истинско от всичко, което се опитвах да постигна в сегашния си живот.

Той не се опита да ме задържи.

— Ако вече не беше влюбена в други двама мъже, при начина, по който гледаш на мен, можеше да излезе нещо.

Въздъхнах.

— Съжалявам, Ашър, не трябваше да те докосвам по този начин. Просто… — не знаех как да опиша това, което чувствам.

— Държиш се с мен като със стар любовник — каза той. — Забравяш как стоят нещата и ме докосваш така, сякаш си ме докосвала и преди, а всъщност е за пръв път. Не се извинявай за това, Анита. На мен ми харесва. Никой друг не би ме докоснал толкова непринудено.

— Жан-Клод би го направил — възразих аз. — Това са негови спомени.

Ашър се усмихна и усмивката му беше почти печална.

— Той е лоялен към теб и към мосю Зееман.

— Значи те е отблъснал? — попитах го аз и веднага съжалих, не трябваше.

Усмивката на Ашър се оживи, после се стопи.

— Ако не искаш да го делиш с друга жена, това означава ли, че си готова да го делиш с друг мъж?

Замислих се за миг или два.

— Не — намръщих се: — Защо се чувствам така, сякаш трябва да се оправдавам?

— Защото споделяш спомените на Жан-Клод за връзката му с мен и с Джулиана. Ние бяхме много щастлив menage a trois27 в продължение на повече години, отколкото си живяла.

Джулиана е била човешкият слуга на Ашър. Била е изгорена като вещица от същите хора, които бяха обезобразили Ашър. Жан-Клод не бе успял да спаси и двамата. Мисля, че и до ден-днешен не си беше простил напълно за този пропуск, Ашър също.

Деймиън се обади:

— Не искам да ви прекъсвам, но трябва да се нахраня. — Стоеше до вратата, обвил с ръце раменете си, сякаш му беше студено.

— Какво очакваш, да отворя вратата и да ти поръчам вечеря? — попитах.

— Искам разрешение да отида да се нахраня — отговори той. Намръщих се на думите му, но казах:

— Намери някой от донорите ни и се обслужи. Но имай предвид, че трябва да е от нашите. Тук не можем да ловуваме.

Деймиън кимна и изпъна рамене. Усещах, че е гладен, но за прегърбената му стойка имаше друга причина.

— Няма да ловувам.

— Добре — рекох аз.

Той се поколеба с ръка на дръжката. Беше с гръб към мен, но каза тихо:

— Може ли да изляза да се нахраня?

Погледнах към Ашър.

— На теб ли говори?

Той поклати глава:

— Не мисля.

— Разбира се, върви.

Деймиън отвори вратата и се измъкна навън. Остави я леко открехната.

— Какво му е напоследък? — попитах аз.

— Мисля, че той трябва да ти отговори на този въпрос — отвърна Ашър.

Обърнах се и го изгледах.

— Това пък какво означава? Че не можеш или че не искаш да отговориш?

Ашър се усмихна широко, без да се притеснява от белязаната половина на лицето си. Ходеше на консултации при пластичен хирург в Сейнт Луис. Досега никой не беше се опитвал да премахне пораженията от светена вода по кожата на вампир и не бе сигурно дали това е възможно, обаче лекарите бяха оптимисти. Оптимисти, но и предпазливи. Първата операция беше насрочена за след няколко месеца.

— Това означава, Анита, че някои страхове са много лични.

— Да не би да ми казваш, че Деймиън се страхува от мен? — дори не се опитах да прикрия удивлението в гласа си.

— Казвам ти, че трябва да говориш направо с него, ако искаш отговор.

Въздъхнах.

— Чудесно, точно това ми трябваше. Още един труден за разбиране мъж в живота ми.

Ашър се засмя и смехът се плъзна по голите ми ръце като милувка, от която кожата ми настръхна. Единственият друг вампир, който можеше да ми въздейства така, беше Жан-Клод.

— Престани — казах.

Той ми се поклони ниско.

— Приеми най-искрените ми извинения.

— Глупости. Отивай да вечеряш. Мисля, че върколаците планират някакво парти или церемония.

— Един от нас трябва винаги да е с теб, Анита.

— Чух ултиматума на Жан-Клод — погледнах го и не можах да прикрия изненадата, която се изписа на лицето ми. — Наистина ли мислиш, че ще те убие, ако с мен се случи нещо?

Ашър ме изгледа с тези свои светли очи.

— Твоят живот е по-важен за него от моя, Анита. Ако не беше така, щеше да е в моето легло, а не в твоето.

Имаше логика, но…

— Ако собственоръчно те убие, нещо в него ще умре.

— Но все пак ще го направи — каза Ашър.

— Защо? Защото е казал, че ще го направи?

— Не, защото винаги ще се пита дали не съм те оставил да умреш като отмъщение за неуспеха му да защити Джулиана.

Ох. Отворих уста да кажа още нещо и телефонът иззвъня. Чух кънтри музика и гласа на Даниел, тих и паникьосан.

— Анита, намираме се в „Щастливият каубой“ на главната улица. Можеш ли да дойдеш при нас?

— Какво има, Даниел?

— Майка ми намери жената, която повдигна обвинение срещу Ричард. Иска да я накара да си признае, че лъже.

— Бият ли се вече? — попитах.

— Крещят си.

— Тя е поне четирийсет и пет килограма по-слаба от теб, Даниел. Просто я метни на рамо и я изнеси оттам. Тя само ще влоши нещата.

— Тя ми е майка. Не мога да го направя.

— По дяволите — викнах.

Ашър попита:

— Какво е станало?

Поклатих глава.

— Ще дойда, Даниел, но се държиш като истински бъзльо.

— Предпочитам да се разправям с всички мъже в бара, отколкото с майка ми.

— Ако направи голям скандал, току-виж желанието ти се изпълни — и затворих. — Не мога да повярвам.

— Какво? — попита отново Ашър.

Обясних му възможно най-накратко. Даниел и госпожа Зееман бяха отседнали в мотел наблизо. Ричард не ги бе допуснал в бунгалата, защото тук гъмжеше от превръщачи. Сега съжалих, че не бяхме ги настанили по-близо до нас.

Би трябвало да си сменя изцапаната с кръв блуза, но нямаше време. Нито миг покой за гадните.

Големият въпрос беше какво да правя с Ричард. Той щеше да настоява да дойде с нас, а аз не исках да припарва до госпожица Бети Шафър.

Законът не му забраняваше да влезе в бара и да седне до нея. Нямаше съдебна заповед да стои настрани от момичето. Но ако шерифът научеше, че не сме напуснали града, щеше да си намери оправдание да върне Ричард зад решетките. И нещо ми подсказваше, че повторното задържане на Ричард щеше да е далеч по-неприятно от първото. Днешната им засада се бе провалила. Те са разочаровани и уплашени. Този път щяха да наранят Ричард. По дяволите, може да наранят и майка му. Щеше да ми се наложи да поговоря с Шарлот Зееман. Обаче тук бях на едно мнение с Даниел. По-скоро бих влязла в схватка с целия бар, отколкото да разговарям с майка му. Добре че поне нямаше да ми става свекърва. Ако ми се наложеше да я фрасна, тази мисъл беше почти успокояваща.