Синя луна

38

Чери влезе в стаята. Беше с дънкови бермуди и бяло бюстие. Малките й гърди изпъкваха под тънката материя. Моят бюст е твърде голям, за да си позволя да ходя без сутиен, но малки или не, нейните гърди също се нуждаеха от сутиен с това бюстие. Аз съм самото благоприличие.

Късата й жълта коса все още беше влажна. Тя тръгна през стаята с дългите си крака, изглеждаше едновременно небрежно предизвикателна и неестествено грациозна.

Беше достатъчно да я видя как върви, за да ми се прииска да махна главата на Натаниел от скута си. Само силата на волята ми попречи да се отдръпна от него. Не правехме нищо нередно. Въпреки това се почувствах неловко.

— Твой ред е — каза Чери. — Аз ще остана при Натаниел.

— Зейн излезе ли?

Чух стъпки в коридора. Беше Зейн. И той беше обул къси дънкови панталони, но с това се изчерпваше облеклото му. Ако не се броеше вечната халка на едното му зърно, бледите му слаби гърди бяха голи.

— Никога ли не сваляш това нещо от гърдите си? — попитах го аз.

Той се усмихна.

— Ако сваля халката, дупката ще се затвори и ще се наложи да я пробивам наново. Мога да си продупча другото зърно, но не искам да пробивам повторно първото.

— Мислех, че си падаш по болката.

Зейн сви рамене.

— В определени ситуации с голи жени, да — той хвана халката и я опъна, като разтегна малко зърното. — Самото продупчване боли дяволски много.

Погледнах деликатните му, прекалено слаби гърди, като задържах погледа си върху онази част, която се намираше до дясната му ръка. Във вдлъбнатината между рамото и гръдния кош имаше тъмно петно, нищо повече.

— Само това ли остана от огнестрелната рана?

Зейн кимна и седна в долния край на леглото, след което пропълзя по чаршафите, така че се озова до Натаниел и ужасно близо до мен.

— Можеш да пипнеш раната, ако искаш.

Намръщих се:

— Не, благодаря.

Започнах да се отдалечавам на четири крака от него, като оставих главата на Натаниел да се изхлузи внимателно на леглото. После спрях. Мериан беше казала, че Рейна се подхранва от моята срамежливост и превзетост, че ако се науча да приемам по-спокойно подобни дреболии, тя ще загуби част от властта си над мен. Вярно ли беше?

Не се чувствах привлечена от Зейн. Снощното ми влечение беше предизвикано изцяло от Рейна. Тя се възбуждаше от всичко, което имаше пулс, че дори и от неща, които нямаха. Скръцнах със зъби и посегнах към Зейн.

Той застина и лицето му внезапно стана сериозно, сякаш се беше досетил колко усилия ми костваше да протегна ръка към него. Прокарах пръсти по раната. Кожата беше гладка и лъскава като белег, но по-мека и еластична. Неусетно за себе си плъзнах цялата си длан по раната, за да я проуча. Беше странно еластична и същевременно мека, като бебешка кожа.

— Усещането е… страхотно.

Зейн се ухили. Усмивката му ми напомни за Джейсън и щом си помислих за него, напрежението в раменете ми, за което до този момент не си бях давала сметка, изчезна.

Чери застана зад гърба му, плъзна ръце по раменете му и започна да ги масажира.

— Способността ни да се лекуваме винаги ме е удивлявала.

Исках да отдръпна ръка от Зейн, щом Чери също го пипаше. Насилих се да я задържа върху раната, но нямах сили да я изследвам повече.

— Понякога мускулите се стягат по време на лечението — рече Чери. — Тогава се получават спазми, сякаш тялото се възстановява прекалено бързо, а мускулите изостават от него.

Отдръпнах бавно ръка. Останах да седя на леглото и да гледам как Чери разтрива раменете на Зейн. Натаниел се притисна в крака ми и вдигна очи към мен. Не се отдръпнах от него и той прие това като позволение да положи глава върху бедрото ми. Намести се върху мен и въздъхна доволно.

Зейн се търкулна по гръб от другата ми страна, като се стараеше да не ме докосва, но ме наблюдаваше. Наблюдаваше ме много съсредоточено.

Чери остана коленичила в долния край на леглото и също ме гледаше. И тримата не откъсваха очи от мен, сякаш бях център на вселената им. Бях виждала кучета в пози на подчинение, които гледаха стопаните си по същия начин. За кучета е приемливо, обаче хора да те гледат така е изнервящо. Нямах куче, защото не смятах, че съм достатъчно отговорна, за да се грижа за животно. А сега разполагах с трима леопардлаци и знаех, че не съм достатъчно отговорна, за да се грижа и за тях.

Сложих ръка върху топлото рамо на Натаниел. Зейн протегна дългото си метър и осемдесет тяло, изпъна дори пръстите на ръцете и краката си и изви гръб като голям котарак.

Засмях се.

— Какво се очаква от мен? Да те погаля по коремчето?

Всички се засмяха, дори Натаниел. Осъзнах с изумление, че го чувам за пръв път да се смее. Смехът му беше младежки, тийнейджърски. Лежеше гол в скута ми със следи от нокти по задника и се смееше щастливо с цяло гърло.

Смехът им ме зарадва, но и ме изнерви. Те се опитваха да ме накарат да се почувствам като глава на семейството. Защото ролята на Улфрик е именно такава, а на Нимир-ра — или Нимир-радж, когато става въпрос за мъжки леопардлак — също. Странно, но върколаците нямаха кралица. Полова дискриминация? Или някаква мистична глупост, която все още не можех да проумея? По-късно щях да питам Ричард.

— Трябва да отида да се изкъпя.

— Можем да ти помогнем — каза Зейн. Той ме близна по ръката и се намръщи. — Вкусът на пот ми харесва, но прахта…

Натаниел повдигна лице да оближе другата ми ръка. Езикът му се плъзна бавно.

— Нямам нищо против прахта — рече той с нисък и тих глас.

Слязох бавно и спокойно от кревата. Не се отвратих, не изпищях. Щом стъпих на пода, ме изпълни облекчение и спокойствие. Леглото внезапно ми дойде много претъпкано.

— Благодаря, но по-добре все пак да се изкъпя. Не вдигайте телефона, освен ако не звънне този до леглото, и не отваряйте на никого вратата, само на доктор Патрик.

— Тъй вярно, капитане — каза Зейн.

Мушнах файърстара отпред в дънките си и взех куфара, който бях оставила до стената. На вратата се обърнах и погледнах отново към тримата. Зейн се беше излегнал от другата страна на Натаниел и подпрян на лакът, галеше леопардлака по гърба. Чери се беше свила в долния край на леглото и го милваше по бедрото. Или чаршафът се беше свлякъл, или тя го беше отметнала, за да си осигури достъп до крака на Натаниел. В мимиките им не видях нищо сексуално.

Гледката ми приличаше на начална сцена на порнофилм, но бях сигурна, че когато изляза от стаята, няма да се случи нищо. Те не демонстрираха никакви признаци на нетърпение да се махна, за да останат насаме. Все още гледаха към мен. Галеха се взаимно за успокоение, а не защото възнамеряваха да правят секс. Аз се чувствах неудобно, а не те.

— Съжалявам, че тръгнах с Мира — каза внезапно Натаниел.

Думите му ме накараха да спра на прага.

— Ти си голямо момче, Натаниел. Имаш пълното право да си търсиш партньорка. Просто изборът ти е бил лош.

Зейн задвижи ръка по гърба на Натаниел, сякаш галеше куче. Натаниел наведе глава, косата му го обгърна като воал и скри лицето му.

— Мислех, че ще бъдеш моя господарка, моя домина. Дълго време смятах, че разбираш играта. Че не искаш да правя секс с други. Бях толкова послушен. Дори не мастурбирах.

Отворих уста, затворих я, отворих я пак и открих, че нямам какво да кажа.

— Ако ми беше позволила да правим секс, той щеше да е ванила. Очакването, напрежението и флиртуването щяха да ми бъдат достатъчни.

Възвърнах способността си да говоря.

— Не знам какво означава ванила, Натаниел.

— Чисто и просто секс — каза Зейн. — Обичайните неща.

Поклатих глава.

— Както и да е. Аз не си играя с теб, Натаниел. Никога не бих си позволила подобно нещо.

Той ме погледна изкосо, сякаш се страхуваше да ме гледа открито в лицето.

— Сега вече знам. По време на това пътуване осъзнах, че не играем никаква игра. Ти не флиртуваш с мен. Изобщо не мислиш за мен.

Последните му думи прозвучаха доста жалостиво, но нямаше как да ги отрека.

— Непрекъснато трябва да се оправдавам пред теб, Натаниел. А през половината време дори не знам за какво се оправдавам.

— Не разбирам как е възможно да бъдеш моя Нимир-ра, без да си моя домина, но вече знам, че за теб това са две различни неща. За Габриел не бяха.

— Какво е домина? — попитах аз.

Зейн отговори вместо него:

— Доминираща господарка. Зависимите като Натаниел се наричат подчинени.

А!

— Не съм Габриел — казах аз.

Натаниел се изсмя, но смехът му не беше радостен.

— Ще се ядосаш ли, ако ти кажа, че понякога ми се иска да си?

Замигах насреща му.

— Не съм ядосана, Натаниел, но съм ужасно объркана от изказването ти. Знам, че трябва да се грижа за теб, но не ми е ясно как да го правя.

Той беше като някаква екзотична животинка, която са ми подарили, без да сложат инструкция в кутията.

Натаниел извърна глава на възглавницата, за да ме вижда.

— Избрах Мира, когато осъзнах, че не мога да бъда с теб.

— Можеш да бъдеш с мен, Натаниел, но не по този начин.

— Сега ще кажеш: нека си останем приятели — той се засмя дрезгаво.

— Ти нямаш нужда от приятел, Натаниел, а от пазител.

— Мислех, че ти ще ми бъдеш пазител. Погледнах към Чери и Зейн.

— А вие какво ще кажете?

— Натаниел е най… — Чери се поколеба. — Най-сломеният между нас. Габриел и Рейна се потрудиха да ни направят зависими, обучиха ни да бъдем такива. Те винаги бяха активните, доминиращите, но… но Натаниел… — тя сви рамене.

Знаех какво има предвид. Натаниел беше най-слабият от тях. Той се нуждаеше от най-много грижи.

Оставих куфара на пода и коленичих до леглото. Отместих косата от лицето му, за да виждам очите му.

— Ние винаги ще бъдем с теб, Натаниел. Ние сме от прайда. Твоите хора. Ще се грижим за теб. Аз ще се грижа за теб.

Очите му се напълниха със сълзи.

— Но няма да ме чукаш.

Поех си дълбоко дъх и се изправих.

— Не, Натаниел, няма да те чукам.

Поклатих глава и взех куфара. Бях изтърпяла прекалено много за днес. Ако Мериан не беше доволна от този малък урок, майната й. Може би в отношенията ни не трябваше да има нищо сексуално, но заради начина, по който Габриел и Рейна се бяха отнасяли с леопардлаците, в крайна сметка всичко се свеждаше до секс. Не смеех и да помисля какво решение щеше да предложи Мериан за този проблем.