Синя луна

31

Два часа по-късно Ричард, Шанг-Да и аз вървяхме през гората в търсене на биолози и тролове. До свечеряване трябваше да сме напуснали града, но след като възнамерявахме да останем, можехме да се придържаме към първоначалния си план. Оставихме другите да сноват насам-натам като мравки и да опаковат вещите ни. Щяхме да си съберем багажа и да се престорим, че си тръгваме. Шерифът очакваше да му се обадим, когато сме готови. Беше ни предложил най-любезно да ни ескортира извън града, преди да се стъмни. След здрачаване предложението му би трябвало да е куршум и гроб.

Вървях през гората след Ричард. Той се движеше така, сякаш виждаше пролуките между дърветата или те самите се отместваха от пътя му. Знаех, че това не е вярно. Ако използваше свръхестествените си способности, щях да го усетя. Ричард не се движеше с такава лекота през гората, защото беше върколак, а защото беше скаут. Туристическите му обувки бяха добре разтъпкани. Тениската му беше синьо-зелена, от двете страни с картинка на морска крава — ламантин. Вкъщи имах същата тениска, подарък от него. Той беше разочарован, че не съм я взела. Дори да бях, пак нямаше да я нося. Не исках да бъдем от онези двойки, които изглеждат като близнаци. Освен това още не му се бях отсърдила напълно. Не трябваше да ме оставя в неведение какво ще се случи, ако правим секс. Трябваше да ми каже, че това ще ни обвърже още по-здраво с Жан-Клод.

Разбира се, беше ми трудно да му се сърдя, след като тениската прилепваше към тялото му като втора тънка кожа. Гъстата му коса беше вързана на опашка. Всеки път, когато върху нея падаше слънчев лъч, тя проблясваше в меднозлатист оттенък. Беше ми трудно да му се сърдя, щом от вида му усещах стягане в гърдите.

Ричард се движеше плавно пред нас. Аз го следвах с маратонките си без особено затруднение. Оправям се добре в гората. Не колкото Ричард, но прилично.

Шанг-Да обаче не беше свикнал. Той вървеше между дърветата някак грациозно, сякаш се страхуваше да не стъпи върху нещо. Черният спортен панталон и новата му бяла риза се закачаха в клони, които двамата с Ричард избягвахме с лекота. Когато тръгвахме, черните му обувки бяха лъснати до блясък. Много скоро блясъкът им изчезна. Всекидневните обувки, дори мъжките, не са предназначени за разходки в гората. Досега не бях срещала градски върколак, но физическата му грация не можеше да компенсира липсата на опит в излети сред природата.

Днес подухваше лек вятър. Дърветата шумоляха при всеки негов порив. В короните им може би беше прохладно, но не и на земята, защото вятърът не стигаше до нас. Вървяхме През свят от зелена жега и масивни кафяви дървесни стволове. Слънчевата светлина проблясваше между листата и рисуваше ярки жълти петна по земята, докато не навлязохме сред по-гъсти сенки. Тук беше с няколко градуса по-хладно, но въпреки това горещината пак беше нетърпима. Беше почти пладне и дори насекомите бяха притихнали от зноя. Ричард спря пред нас.

— Чухте ли това? — попита тихо той.

Шанг-Да отговори:

— Някой плаче. Жена.

Аз не чувах абсолютно нищо. Ричард кимна.

— Може би е жена — и се спусна между дърветата почти тичешком.

Вървеше приведен, ръцете му почти докосваха земята. Силата му се разплиска зад него като пенливата следа на кораб.

Втурнах се по петите му. Уж гледах къде стъпвам, но все пак се спънах и паднах. Шанг-Да ми помогна да се изправя. Отскубнах се от него и побягнах. Отказах се да гледам в краката си, не гледах и дърветата. Погледът ми беше прикован в гърба на Ричард, в неговото тяло. Повтарях движенията му, като се надявах, че ще улучвам пролуките също като него. Прескачах паднали дънери, които не бях забелязала, преди да видя как той се прехвърля над тях. Изпаднах в състояние, подобно на хипноза. Светът се сви до тялото на Ричард, което летеше между дърветата. В стремежа си да се движа по-бързо се разминах на косъм с няколко дървесни ствола. Тичах по-бързо, отколкото бях способна да мисля. Ако Ричард беше скочил от някоя скала, щях да го последвам, защото препусках, без да мисля. Бях оставила тялото ми да се оправя само. Мускулите ми се движеха и краката ми тичаха. Светът се беше превърнал в мъгла от зелени петна, светлини и сенки, в която се открояваше единствено бягащото тяло на Ричард.

Той се закова на място, сякаш някой му беше дръпнал шалтера. В единия миг тичаше, а в следващия вече беше спрял. Не се блъснах в него. Аз също бях спряла. Сякаш някаква част от мозъка ми, до която нямах достъп, беше разбрала предварително, че Ричард ще спре да тича.

Шанг-Да беше зад гърба ми. Застана толкова близо, че усетих слабата миризма на скъпия му афтършейв, и прошепна:

— Как го направи, ти, която си човек?

Погледнах го с недоумение.

— Кое?

— Бягането.

Знаех, че ликоите придават особено значение на думата бягане. Стоях неподвижно, леко изпотена, задъхана, и знаех, че се е случило нещо, каквото не се бе случвало преди. С Ричард бяхме правили и други опити да тичаме заедно — до един безуспешни. Той се извисяваше над мен с цели двайсет и пет сантиметра, като по-голямата част от тази височина се дължеше на краката му. Когато тичаше за здраве, на мен ми се налагаше да бягам с всички сили и въпреки това не можех да поддържам неговото темпо. Само веднъж бях успяла да тичам наравно с него и тогава той ме държеше за ръка, като ме дърпаше след себе си с помощта на белезите и на силата си.

Обърнах се да погледна Шанг-Да. На лицето ми трябва да е било изписано известно учудване, защото неговото изражение омекна и се превърна в нещо като съчувствие.

Ричард се отдалечи от нас и ние се обърнахме отново към него, за да видим къде отива. Докато пулсът ми се успокояваше, чух онова, което те бяха чули още одеве — плач. Всъщност тази дума беше прекалено слаба. Някой ридаеше сърцераздирателно.

Ричард вървеше по посока на звука и ние тръгнахме след него. Озовахме се на поляна, насред която растеше голям чинар. От другата страна на дебелия грапав ствол се беше свила някаква жена. Беше се сгушила на малко стегнато кълбо, прегърнала с ръце коленете си. Лицето й беше извърнато настрани от ярката слънчева светлина, а очите й бяха стиснати здраво.

Късата й коса беше толкова тъмна, че изглеждаше почти черна. Жената беше бяла, с тъмни мигли над бледите скули. Лицето й беше малко и триъгълно, само това виждах. Беше обляно в сълзи, очите й бяха подпухнали, кожата — зачервена. Беше дребничка, с къси панталони в цвят каки, дебели чорапи, туристически обувки и тениска.

Ричард коленичи до нея. Докосна мълчаливо ръката й и тя изпищя, отвори широко очи. За миг на лицето й се изписа ужасна паника, после жената се хвърли на гърдите му, прегърна го и избухна отново в ридания.

Той я погали по косата, тихо каза:

— Кери, Кери, всичко е наред. Всичко е наред.

Кери. Нима това беше доктор Кери Онслоу? Очевидно. Но какво търсеше тук главният биолог в проекта за проучване на троловете и защо плачеше истерично?

Ричард седна на земята. Придърпа жената в скута си, сякаш беше дете. Не можех да преценя ръста й, но изглеждаше дребничка, по-ниска и от мен.

Риданията утихнаха. Жената се сгуши в Ричард, в прегръдката му. Бяха имали връзка. Пробвах да изпитам ревност към нея, но не успях. Страданието й беше прекалено голямо.

Ричард я погали по бузата.

— Какво има, Кери? Какво е станало?

Тя си пое дълбоко дъх и потръпна, после кимна към Шанг-Да, примигна.

— Шанг-Да — очите й се насочиха към мен. Изглеждаше смутена, че сме я видели в подобно състояние. — Вас не ви познавам.

— Анита Блейк — представих се аз.

Лицето й беше опряно странично върху гърдите на Ричард, така че, за да уточни въпроса си, само извъртя очи нагоре към него.

— Вие сте неговата Анита?

Ричард вдигна поглед към мен.

— Когато не сме скарани, да.

Видях как Кери се съвзема и възвръща една след друга индивидуалните характеристики на личността си, както човек навлича дреха след дреха, за да се предпази от зимния студ. Докато я наблюдавах, очите й започнаха да се променят и на лицето й постепенно се изписа интелигентност, сила, отговорност и решителност. Гледах я и внезапно осъзнах защо Ричард беше излизал с нея. Взирах се в жената и се радвах, че е човешко същество и че той никога няма да прави секс с нея. Защото бях прекарала едва няколко секунди в присъствието й, а вече знаех, че тя може да ми докара неприятности. Ето къде беше истинската опасност от немоногамността. Не в секса, въпреки че и той ме тормозеше доста. А в това, че другият не беше задоволен и продължаваше да търси. Ако продължаваш да търсиш, понякога намираш точно каквото ти липсва, каквото и да е то.

Не ми харесваше, че се взирах в тази жена, която очевидно страдаше, и мислех за собствените си проблеми. Не ми харесваше, че се страхувах мъничко от нея. И аз бях човешко същество, но Ричард все пак се беше любил с мен. Не ми харесваше, че това беше първата ми мисъл. Изобщо не ми харесваше.

Тя се заизмъква от обятията на Ричард.

Казах:

— Не се мести заради мен.

Думите ми прозвучаха сухо и саркастично. Е, по-добре да прозвучат така, отколкото наранено и объркано.

Ричард вдигна очи към мен. Не можах да разчета израза на лицето му, затова се постарах моето да е любезно, но непроницаемо.

Доктор Кери Онслоу погледна към Ричард и се намръщи, после се дръпна от него, облегна се на дървото. Между очите й се бяха образували малки бръчки и тя продължаваше да мести поглед от Ричард към мен и обратно, сякаш беше объркана и това не й харесваше.

— Какво е станало, Кери? — попита отново Ричард.

— Днес както винаги излязохме малко преди зазоряване — тя млъкна и се втренчи в скута си, после си пое треперливо дъх. Вдиша и издиша три пъти и явно се почувства по-добре. — Намерихме труп.

— Още един турист? — попитах аз.

Очите й се стрелнаха към мен, после се насочиха отново към скута й, сякаш не искаше да гледа никого, докато разказва.

— Може би, беше невъзможно да се определи. И беше на жена… — гласът й изневери. Тя погледна към нас, а в малките й очи проблеснаха нови сълзи. — През целия си живот не съм виждала нещо по-ужасно. Местната полиция смята, че било работа на нашите тролове. Било очевидно, че туристът е убит от трол.

— Дребните тролове от Смоуки Маунтинс не нападат и не убиват хора — заявих аз.

Кери ме погледна.

— Е, нещо я е убило. Щатската полиция поиска експертното ми мнение какво може да го е извършило, ако не е било трол — тя зарови лице в дланите си, после го вдигна, сякаш изплуваше от вода. — Разгледах ухапванията. Бяха от същество с челюстната структура на примат.

— Човек? — подхвърлих аз. Кери поклати глава.

— Не знам. Не мисля. Не мисля, че човешка уста е способна да нанесе подобни поражения — тя трепереше въпреки горещината, притиснала ръце към гърдите си. — Ако успеят да докажат, че това е работа на нашите тролове, ще наемат ловци, които да ги убият. Не виждам как ще им попречим да ги избият до крак или да ги затворят в зоологически градини.

— Нашите тролове не са убили човешко същество — каза Ричард и сложи ръка на рамото й.

— Но нещо го е направило, Ричард. Нещо, което не е било вълк, мечка или друг от големите хищници, които са ми известни.

— Не каза ли, че щатските полицаи са на местопрестъплението? — попитах аз.

Кери вдигна поглед към мен.

— Да.

— Ти ли ги повика?

Тя отрече с поклащане на главата.

— Пристигнаха малко след местната полиция.

Щеше ми се да знам кой ги е извикал, въпреки че, ако местните ченгета подозираха убийство или свръхестествена смърт, беше стандартна процедура да повикат щатската полиция или местния ловец на вампири, стига, разбира се, да смятаха, че убийството е извършено от някакво неживо същество.

— Тялото близо до гробище ли беше намерено? — попитах аз.

Доктор Онслоу поклати глава.

— Защо? — попита Ричард.

— Може да са били гули47. Те са страхливи, но ако жената е паднала и е загубила съзнание, може да са решили да се нахранят с нея. Те са активни мършояди.

— Какво означава това? — попита доктор Онслоу. — Активен мършояд?

— Означава, че ако си ранен и принуден да пълзиш, не би искал да се намираш в пълно с гули гробище.

Кери ме изгледа.

— Там няма гробове. Мястото се намира насред земята ни. Насред територията на троловете.

Кимнах.

— Трябва да видя тялото.

— Смяташ ли, че това е добра идея? — попита Ричард с възможно най-безизразен глас.

— Те я очакват — обади се Кери.

Думите й изненадаха всички.

— Какво имаш предвид? — попитах.

— Щатските полицаи разбраха, че си в района. Очевидно си на висота, защото искаха да огледаш трупа. Когато напуснах мястото, тъкмо се опитваха да се свържат с теб в бунгалото ти.

Колко удобно. Колко странно. Кой беше повикал щатските полицаи? Кой им беше казал името ми? Кой, кой, кой?

— Тогава ще отида да огледам тялото.

— Вземи Шанг-Да с теб — каза Ричард.

Вдигнах очи към лицето на високия мъж. Следите от нокти още бяха червени и изглеждаха страховито. Поклатих глава.

— Не мисля.

— Не искам да ходиш сама — настоя Ричард.

Колко забавно — не ми предлагаше самият той да дойде с мен. Щеше да остане тук, за да утешава доктор Онслоу. Хубаво. Аз съм голямо момиче.

— Ще се справя, Ричард. Ти остани тук с милата докторка и Шанг-Да.

Ричард се изправи.

— Държиш се като дете.

Завъртях очи и му направих знак да се отдалечим от доктор Онслоу. Когато се уверих, че не може да ни чуе, му казах:

— Виж лицето на Шанг-Да.

Той не погледна назад. Беше му ясно как изглежда.

— Е, и?

Вдигнах очи към него.

— Ричард, би трябвало да знаеш не по-зле от мен, че когато има човек, нахапан до смърт от тайнствено същество, върколаците винаги са на първо място в списъка на заподозрените.

— Опитват се да ни припишат много неща — рече той.

— Уилкс и хората му все още не знаят какви сте. Ако се появим пред тях с наранения Шанг-Да и после раните му заздравеят, ще се досетят. А няма нужда, не и с този намерен труп.

— Шанг-Да няма да се излекува преди падането на нощта — отбеляза Ричард.

— Но раните му ще бъдат по-добре, отколкото са в момента. Хората не се възстановяват толкова бързо. Ако Уилкс открие, че в действителност не сме напуснали града, ще използва срещу нас всичко, с което разполага. Ще те изобличи или ще те обвини в това убийство.

— Какво може да е убило тази жена?

— Ще разбера, когато видя тялото.

— Не искам да ходиш там сама. Ще дойда с теб.

— На полицаите няма да им хареса, че водя приятеля си на местопрестъплението, Ричард. Остани тук да утешаваш доктор Онслоу.

Той се намръщи.

— Не се заяждам, Ричард — казах му с усмивка аз. — Добре де, почти не се заяждам. Тя е в шок. Подръж й ръката. Аз ще се оправя.

Той докосна нежно лицето ми:

— Ти не си падаш по държането за ръка, нали?

Въздъхнах.

— Прекарах една нощ с теб и едва не прегризах гръкляна на Върн. Прекарах една нощ с теб и тичах през гората като… като върколак. Правихме любов само веднъж и ти ми каза, че си знаел какво може да стане. Трябваше да се опиташ да ми го кажеш още снощи, Ричард.

Той кимна.

— Права си, трябваше. Нямам никакво оправдание. Съжалявам, Анита.

Беше ми трудно да му се сърдя, като гледах искреното му лице. Но не и да бъда мнителна. Може би Ричард беше научил от Жан-Клод не само как да контролира белезите. Може би ме лъжеше постоянно чрез премълчаване на разни неща.

— Трупът ме чака, Ричард.

Доктор Онслоу ми посочи накъде да вървя. Тръгнах през гората. Ричард ме настигна.

— Ще те придружа.

— Въоръжена съм, Ричард. Не ме мисли.

— Искам да дойда с теб.

Спрях и се обърнах към него.

— Не искам да идваш с мен. Точно в този момент нямам нужда от това.

— Не съм възнамерявал да крия нищо от теб. Всичко се случи толкова бързо снощи. Просто нямах време. Не помислих.

— Кажи го на някой, когото го е грижа, Ричард. Кажи го на някого, когото го е грижа.

Продължих през гората, зарязах го там, където стоеше. Усетих, че ме изпраща с очи. Почувствах погледа му, сякаш беше сложил ръка на гърба ми. Ако се обърнех, дали щеше да ми махне? Не се обърнах. Обичах Ричард. Той също ме обичаше. Бях сигурна в тези две неща. Само не бях сигурна дали тази любов ще е достатъчна. Ако спи с други жени, надали. Честно или не, нямаше да го понеса.

Ричард каза, че не е поискал от мен да скъсам с Жан-Клод. Вярно беше. Но докато споделях леглото си с Господаря на града, Ричард щеше да спи с други жени. Ако не станех моногамна, той също нямаше да стане. Той не беше поискал да скъсам с Жан-Клод. Просто се беше погрижил да не бъда щастлива, докато деля леглото си с тях двамата. Можех да бъда и с двамата, но Ричард щеше да спи с когото му падне. Ричард можеше да бъде изцяло мой само ако зарежех Жан-Клод. Не бях готова да избера втория вариант, но не можех да живея и с първия. Ако не се появеше трети вариант, и тримата си навличахме голяма беля.