Синя луна

34

Ричард не беше изрекъл нито дума, откакто потеглихме с колата към мястото на срещата. Беше свалил ластика от косата си и си играеше с него, разпъваше го и го пускаше, разпъваше и пускаше. Обикновено Ричард не проявяваше нервност. Така че това беше лош знак. Завих в паркинга и изключих двигателя. Ричард седеше по средата със свити крака. Беше пожелал аз да шофирам. Толкова близо до пълнолунието можел лесно да се разсее. Шанг-Да седеше от другата му страна със спокойно лице. Всеки път, когато го погледнех, ужасяващите белези от моите нокти ми се струваха все по-незабележими. До утре вечер щяха да изчезнат напълно. Възстановяването му беше впечатляващо и щеше да подскаже на всеки, който го види, какъв е в действителност — превръщач.

Останахме на местата си, заслушани в затихващия шум на двигателя.

— Няма да направиш нещо глупаво, нали? — попитах Ричард.

Ластикът се скъса шумно и изхвърча на пода на колата.

— Какво те кара да се съмняваш?

Докоснах го по ръката. Той ме погледна. Очите му бяха с великолепния цвят на шоколад и изглеждаха човешки, но в дълбините им се криеше нещо друго. Под повърхността им се спотайваше неговият звяр.

— Ще издържиш ли до края на срещата, без да си изпуснеш нервите? — попитах го аз.

— Ще издържа.

— Сигурен ли си?

Той се усмихна леко, но лицето му не ми хареса.

— Ако дам воля на гнева си на публично място, когато луната е изгряла, може да се трансформирам. Не се притеснявай, Анита. Знам как да овладея гнева си.

Стори ми се много хладнокръвен, сякаш се беше затворил в себе си, зад грижливо издигнати стени. Но зад тези стени всичко опасно тръпнеше. Ако магьосникът на Найли присъстваше на срещата, щеше да усети, че нещо не е наред. Разбира се, те знаеха какъв е Ричард, така че май нямаше място за притеснения.

Шанг-Да подаде на Ричард тъмни очила. Той ги взе и си ги сложи, после прокара ръце през косата си и я разстла по раменете си. Още един нервен жест.

— Не съм те виждала да носиш слънчеви очила — отбелязах аз.

— Слагам ги, в случай че очите ми се променят — отговори Ричард.

Погледнах към откритите очи на Шанг-Да.

— Ами ти?

— Аз не съм излизал с девойката. Даже не я харесвах.

Аха.

— Чудесно, да вървим.

Мъжете ме последваха, вървяха зад гърба ми, сякаш ми бяха телохранители. Енергията им се завихри зад мен като някакъв вид психическа стена. От нея кожата на гърба ми да се изопна и настръхна. Минах през стъклените врати на крайпътния ресторант и спрях за момент, като потърсих с поглед Найли.

Ресторантът беше като заведенията от 50-те години — дълъг и тесен в предната част, с по-широко помещение от едната страна, което, изглежда, бе пристроено по-късно. Имаше дълъг барплот с малки кръгли столове без облегалки. Беше пълно с местни жители и със семейства, които вероятно бяха собственици на паркираните отпред автомобили с извънщатски регистрационни табели.

Сервитьорките носеха розови униформи и малки безполезни престилки. Една руса сервитьорка се приближи с усмивка до нас.

— Ричард, Шанг-Да, не съм ви виждала тук от една седмица. Знаех си, че няма да издържите дълго без хрупкавите пържени картофки на Албърт.

Ричард я възнагради с една от онези негови усмивки, от които жените се разтапяха и им се разтреперваха краката. Фактът, че той не подозираше ефекта им, ги правеше още по-убийствени.

Шанг-Да й кимна, което при него беше равнозначно на възторжено приветствие.

— Здрасти, Аги — каза Ричард. — Дошли сме да се срещнем с един човек. Франк Найли.

Тя се намръщи, после кимна.

— Те са там, на голямата маса отзад. Знаете къде е. След малко ще ви донеса вода и менюта.

Ричард ни поведе покрай претъпканите маси. Направихме завой под прав ъгъл и в дъното на помещението при прозорците с прекрасна гледка към планината ни очакваха домакините на нашата среща.

Единият от тримата на масата беше Майло, афроамериканският телохранител. Когато ни видя, той се изправи. Беше висок, със стегнати мускули, късо подстригана коса и привлекателен по някакъв студен начин. Носеше дълга връхна дреха, а беше прекалено горещо за подобно облекло.

Хванах Ричард за ръката и го накарах да забави крачка.

— Моля те — му казах.

Ричард ме изгледа през тъмните стъкла на очилата си. Досега не си бях давала сметка колко изразителни са очите му. Понеже не ги виждах, не успях да разчета израза на лицето му. Не беше нужно голямо усилие, за да разбера какво си мисли, но само това липсваше, да активирам белезите пред хората на Найли.

Ричард ме пусна да мина пред него, като изостана с няколко крачки. Шанг-Да беше със спортно сако, бяла риза и свободен черен панталон. Когато тръгвахме към срещата, бях открила с изненада, че е въоръжен с трийсет и осемкалибров късоцевен револвер с хромово покритие. Носеше го в кобур, който прилепваше към кръста му, без да разваля линията на сакото. Попитах го защо му е оръжие, а той отговори: „Те не са полицаи.“

След тези думи, в които несъмнено имаше логика, Шанг-Да беше проверил механично дали револверът е зареден. Изглежда, имаше опит с огнестрелните оръжия. За пръв път срещах ликантроп, който носеше револвер и се чувстваше комфортно с него.

Беше хубаво да знам, че не съм единствената от тримата, която е въоръжена.

Другите двама мъже останаха седнали до масата. Единият, който надали имаше двайсет и пет години, беше с къса къдрава кестенява коса и широко лице, на което се изписа нещо подобно на изненада. Не беше Найли. Вторият беше доста над метър и осемдесет и сигурно тежеше към сто и трийсет килограма. Изглеждаше много едър, без да е дебел. Косата му беше черна и доста оплешивяла отпред. Той не беше направил нищо, за да прикрие този факт. Напротив, беше подстригал остатъка от косата си много късо, така че плешивината си личеше още повече. Заради липсата на коса лицето му изглеждаше прекалено малко над широките рамене.

Беше с бяла риза и елегантно сако на тънки райета. Носеше жилетка, но беше без вратовръзка. От разкопчаната бяла яка се подаваха прошарените косми на гърдите му. Докато ни гледаше как си проправяме път между масите с туристи и шумните им деца, той се усмихна.

Гледаше ни любезно, но с празния поглед на змия. Той ни помаха с месестите си ръце с къси пръсти. На всеки пръст проблясваха златни пръстени.

— Госпожице Блейк, радвам се, че дойдохте.

Не се изправи, та се почудих какво има в скута си. Може би рязана пушка. А може би прекалено изисканата му реч беше позьорство и той не беше запознат с добрите обноски. Или пък не ме смяташе за дама. Може би.

Шанг-Да застана от едната ми страна, така че се озова лице в лице с Майло. Насочих цялото си внимание към Найли и по-младия мъж. Изглеждаше ми свестен, сякаш мястото му не беше тук, а на една от другите маси, заобиколен от нормални хора, които се занимават с нормални неща.

Найли ми подаде ръка. Поех я. Ръкостискането му беше кратко и слабо.

— Това е Хауърд.

Хауърд не ми подаде ръка, затова аз му протегнах моята. Големите му кафяви очи станаха още по-големи. Осъзнах, че се страхува от мен. Интересно.

— Хауърд не се ръкува — каза Найли. — Има доста силна ясновидска дарба. Сигурен съм, че разбирате.

Кимнах.

— Никога не съм срещала способен ясновидец, който да докосва с охота непознати. За да не го залее цялата помия.

Найли кимна и малката му глава се люшна над широките рамене.

— Точно така, госпожице Блейк, точно така.

Седнах. Ричард се приплъзна на стола до мен. Очите на Найли се насочиха към него.

— Е, господин Зееман, най-накрая се срещаме.

Ричард го изгледа през тъмните си очила.

— Защо я уби?

От безцеремонния му въпрос дори аз трепнах. Трябва да съм направила някакво движение, защото Ричард каза:

— Не съм дошъл тук да си играем игрички.

— Нито пък аз — рече Найли. — Придружете ме до мъжката тоалетна, за да ви проверя за подслушвателни устройства. Майло ще провери вашия бодигард.

— Шанг-Да — каза Ричард. — Името му е Шанг-Да.

Усмивката на Найли се разля широко. Ако продължаваше в същия дух, скоро лицето му щеше да се разцепи.

— Разбира се.

— А мен кой ще ме претърси? — попитах аз. — Хауърд?

Найли поклати глава.

— Другият ми сътрудник още не е пристигнал, закъснява — той се изправи и в скута му нямаше нищо. Параноя. — Ще ме последвате ли, господин Зееман? Може ли да ви наричам Ричард?

— Не — отговори Ричард с дълбок и нисък глас и сякаш възнамеряваше да добави още нещо.

Когато минаваше покрай мен, го докоснах по ръката. Вдигнах очи към лицето му, опитах се да му кажа с поглед да не прави глупости.

Найли го хвана за другата ръка, сякаш бяха влюбени. Потупа го лекичко:

— Я какъв красавец.

Ричард ме изгледа, докато Найли го отвеждаше. Ужасно ми се искаше да видя очите му в момента. Обикновено лошите момчета свалят мен, а не него.

Шанг-Да се отдръпна, за да направи място на Майло да излезе иззад масата. Те се отдалечиха заедно, без да се докосват, а напрежението между тях беше толкова гъсто, че с нож да го режеш.

Останах насаме с Хауърд, с гръб към вратата. Така че си смених мястото и седнах на стола на Майло, за да виждам изхода. Сега се намирах по-близо до Хауърд и това не му хареса особено. Надушвах слабо звено в групата.

— Колко си добър? — попитах го.

— Достатъчно, за да ме е страх от теб — отговори той.

Намръщих се.

— Аз не съм от лошите, Хауърд.

— Виждам аурата ти — каза той толкова тихо, че едва го чух сред жуженето на гласовете и потракването на сребърните прибори.

Появи се сервитьорката с чаши вода и менюта. Уверих я, че другите ще се върнат на масата, но не бях сигурна дали ще поръчваме за всички. Тя се оттегли с усмивка.

Обърнах се отново към Хауърд.

— Значи виждаш аурата ми. И какво?

— Знам колко си могъща, Анита. Усещам го.

— А аз не мога да видя аурата ти, Хауърд. Усещам силата ти, но слабо. Искам да ме смаеш. Покажи ми на какво си способен.

— Защо?

— Може да ми е скучно.

Той облиза устни.

— Дай ми някаква любима вещ. Само да не е оръжие или нещо магическо.

Това не ми оставяше голям избор. След кратък размисъл свалих кръста от врата си и му го подадох. Понечих да пусна верижката в ръката му.

— Не ме докосвай — рече той.

Оставих верижката да се изсипе в шепата му, внимавах да не го докосвам. Той я стисна. Не затвори очи, но вече не виждаше ресторанта. Погледът му се зарея нанякъде. Усетих силата му като лек електрически ток.

— Виждам жена, по-възрастна от теб, твоята баба — Хауърд примигна и ме погледна. — Тя ти е дала това, когато си завършила гимназията.

Кимнах:

— Впечатляващо.

Бях започнала да нося този кръст отскоро. Той ми беше скъп, а през последните години бях загубила доста кръстове. Наскоро бях изпитала нуждата от нещо специално. Баба Блейк ми го беше дала с бележка, в която пишеше:

Напоследък се нуждаех от цялата истинност, която можех да си осигуря.

Очите на Хауърд се отместиха от мен и се съсредоточиха върху нещо в другия край на помещението. Дъхът му секна за миг, той сякаш ахна без глас.

Обърнах се да видя какво бе приковало вниманието му. Мъжът беше висок близо два метра и навярно тежеше над двеста килограма. Лицето му беше съвсем безкосместо, не просто обръснато. Нямаше мигли, нищо: кожата му беше нереално гладка. Очите му бяха почти безцветно сиви и изглеждаха прекалено малки на огромното лице. Беше с черна риза, която се спускаше над свободен черен панталон, и с черни обувки. Кожата на ръцете и лицето му беше неестествено бяла, сякаш никога не бе виждала слънце.

Не усетих сила, от която кожата ми да настръхне. Всъщност, докато се приближаваше към нас, мъжът не излъчваше абсолютно нищо, сякаш се криеше зад някакъв щит.

Станах. Отчасти заради ръста му. Отчасти защото не усещах нищо, сякаш мъжът не беше в помещението. Хората, които се пазят толкова усърдно от мен, не ми харесват. Обикновено крият нещо. Ако това бе магьосникът, който беше убил Бети, знаех какво крие.

Мъжът спря пред нас. Хауърд кръстоса ръце и обгърнал раменете си, ни представи един на друг.

— Линус, това е Анита Блейк. Анита, това е Линус Бек.

Гласът му прозвуча пискливо, сякаш беше уплашен. Май се плашеше от доста хора.

Линус Бек ми се усмихна. Когато заговори, гласът му беше изненадващо нежен, сопранов.

— Щастлив съм да се запознаем, Анита. Рядко срещам хора от занаята.

— Ние практикуваме различна магия, Линус.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно — дори и права, трябваше да извия врат, за да виждам лицето му. — Защо са му на Найли толкова превъзходни помощници — ясновидец и маг?

Линус Бек се усмихна и усмивката му изглеждаше искрена.

— Знаеш точната дума. Поласкан съм.

— Радвам се да го чуя. А сега отговори на въпроса ми.

— Ще ти отговоря, след като те проверя за подслушвателни устройства.

Погледнах големите му бели ръце и си помислих, че не искам да ме докосва. Дори ръцете му бяха почти без косми. Бяха с някакъв златист мъх, сякаш ръце на малко дете. Нещо прещрака в главата ми и аз вдигнах очи към него. Може би мислите се изписаха на лицето ми. А може би той ги прочете в съзнанието ми, въпреки че последното не ми се вярваше.

— Пожертвах мъжествеността си преди много години, за да мога да служа по-добре на моя господар.

Примигнах.

— Ти си евнух.

Той се поклони леко.

Исках да го попитам защо, но не го направих. Нито един отговор нямаше да ми прозвучи смислено, така че защо да си правя труда?

— Какъв си ти: социопат, психопат или шизофреник?

Мъжът примигна с малките си очи и усмивката му се стопи.

— Заблудени хора са ми казвали, че съм луд, Анита. Но аз наистина чувах гласове, гласа на моя господар.

— Добре, но първите гласове на твоя господар ли бяха, или продукт на лоша мозъчна химия?

Той се намръщи още повече.

— Не разбирам накъде биеш.

Въздъхнах. Вероятно наистина не разбираше. Маговете са хора, които използват демонична — или още по-лоша — сила. Те сключват сделка, за да получат тази сила, и продават душите си за пари, удобства, похот и власт. Но има и такива, при които е вид обсебване. Хора, отслабени от някакъв недъг, психично заболяване или дори недостатък на характера. Определени недостатъци привличат злото.

Найли се появи иззад ъгъла, следван от другите. Двамата с Ричард не се държаха за ръце. Лицето на Ричард беше изопнато и гневно. Физиономиите на Шанг-Да и Майло бяха безизразни, сякаш не се бе случило нищо. Найли изглеждаше щастлив и доволен от себе си. Той потупа Линус Бек по гърба, а евнухът взе ръката му и я целуна.

Може би не знаех толкова много за евнусите, колкото си мислех. Смятах, че са безполови. Може би грешах.

— Линус ще ви претърси за подслушвателни устройства, после ще говорим.

— Не искам да ме докосва. Нищо лично, Линус.

— Страхуваш се от моя господар — рече той.

Кимнах:

— Със сигурност.

— Настоявам да е Линус, за да се уверим, че не носите някаква магия или нещо друго, което може да ни попречи.

Намръщих се.

— Какво например? Свещената ръчна граната51?

Найли пропусна коментара ми покрай ушите си.

— Линус трябва да ви претърси; ако искате, може да го направи в присъствието на един от вашите хора.

Не исках, но това по всяка вероятност беше най-доброто предложение, което щяхме да получим. Сервитьорката дойде да вземе поръчките ни и аз осъзнах, че съм гладна. Ако не сте способни да се храните по време на бедствие или насред касапница, по-добре си сменете професията. Тук сервираха закуска по всяко време. Поръчах си палачинки и печен бекон с кленов сироп.

Ричард изглеждаше шокиран.

— Как можеш да ядеш?

— Ако не си способен да се храниш по време на бедствие или насред касапница, по-добре си смени професията, Ричард.

— Много практично, госпожице Блейк — отбеляза Найли.

Погледнах към него и усетих как устните ми се изкривяват в гадна усмивчица.

— Напоследък, господин Найли, съм станала много, много практична.

— Хубаво — каза той, — чудесно. Значи ще се разберем.

Поклатих глава.

— Не, господин Найли, аз не ви разбирам. Знам какъв сте и какво ще направите, но не разбирам защо.

— И какъв съм, госпожице Блейк?

Усмивката ми се разтегли още малко.

— Лош човек, господин Найли, вие сте лош човек.

Той кимна:

— Да, така е, госпожице Блейк. Аз съм много, много лош човек.

— Вероятно в такъв случай ние сме добрите — рекох аз.

Найли се усмихна.

— Аз знам какъв съм, госпожице Блейк, и съм доволен, че съм такъв. А вие доволна ли сте?

Спогледахме се продължително.

— Душевното ми състояние не е ваша работа.

— Задоволителен отговор — отбеляза той.

— Да поръчваме — казах аз.

Всички си поръчахме, дори Ричард. Когато сервитьорката се оттегли, Линус, Ричард и аз се запътихме към тоалетните, за да бъда претърсена за подслушвателни устройства и скрити в сутиена магически тайни оръжия.

Имах само един въпрос:

— Коя тоалетна ще използваме?