Синя луна

2

Започнах да въртя телефони. Приятелката ми Кетрин Мейсън-Джилет беше адвокат. Помагала ми е многократно, когато се е налагало да давам свидетелски показания на полицията за мъртвец, на когото съм помогнала да умре. До този момент не съм лежала в затвора. По дяволите, даже не са ме съдили. Как съм го постигнала? Чрез лъжи.

Боб, съпругът на Кетрин, вдигна телефона на петото позвъняване, а гласът му беше толкова сънен, че звучеше почти неразбираемо. Досетих се с кого говоря единствено по басовото ръмжене. И двамата се разсънваха трудно.

— Боб, Анита е. Трябва да говоря с Кетрин. По работа.

— От полицейски участък ли се обаждаш? — попита ме той.

Нали виждате, Боб ме познава добре.

— Не, този път не се нуждая от адвокат за себе си.

Не ме попита нищо повече. Само каза:

— Ето ти Кетрин. Ако си мислиш, че не съм любопитен, грешиш, но Кетрин ще ми разкаже всичко, щом приключите разговора.

— Благодаря, Боб.

— Анита, какво има? — гласът на Кетрин звучеше нормално. Тя беше криминален адвокат на частна практика. Беше свикнала да я будят по никое време. Не й харесваше, но се окопитваше бързо.

Съобщих й лошите новини. Тя познаваше Ричард. Харесваше го, и то доста. Не проумяваше защо съм го зарязала заради Жан-Клод. А на мен ми беше малко трудно да й обясня, след като не можех да й кажа, че Ричард е върколак. Да го вземат мътните, даже да й го кажех, пак щеше да ми е трудно да й обясня.

— Карл Белисариус — рече тя, когато свърших. — Той е един от най-добрите криминални адвокати в щата. Познавам го лично. Не си подбира толкова внимателно клиентите като мен. Част от клиентите му са известни криминални личности, но е читав.

— Можеш ли да се свържеш с него, за да започне работа по случая? — попитах аз.

— За целта трябва да вземеш позволение от Ричард, Анита.

— Не мога да придумам Ричард да си наеме нов адвокат, преди да съм се видяла с него. Когато става дума за престъпление, времето винаги е ценно, Кетрин. Не може ли Белисариус поне да задвижи нещата?

— Знаеш ли дали в момента Ричард има адвокат?

— Даниел спомена, че той е отказал да се види с адвоката си, така че вероятно има.

— Дай ми номера на Даниел и ще видя какво мога да направя — каза тя.

— Благодаря, Кетрин, наистина.

Тя въздъхна.

— Знам, че си готова на всичко за приятелите ти, толкова си им предана. Но сигурна ли си, че този път мотивите ти са само приятелски?

— Какво имаш предвид?

— Още го обичаш, нали?

— Без коментар — отсякох аз.

Кетрин се изсмя тихо.

— Без коментар. В случая заподозряната не си ти.

— Ти го казваш.

— Добре, ще направя каквото мога. Обади ми се, когато пристигнеш там.

— Дадено — казах аз, приключих разговора и набрах номера на службата си.

Убиването на вампири ми беше само странично занимание. Възкресявах мъртъвци за „Съживители“ ООД — първата фирма за съживяване в страната. И най-печелившата. Заслугата за това бе отчасти на шефа ни Бърт Вон. Той можеше да накара всеки долар да се раздвижи и да запее. На Бърт не му харесваше, че отделям все повече време да помагам на полицията за разкриването на свръхестествени престъпления. Нямаше да се зарадва, че ще отсъствам от града неопределено дълго по лична работа. Бях доволна, че се обаждам в офиса в малките часове на нощта, защото нямаше да има възможност да ме навика лично.

Ако Бърт продължаваше да ме тормози, щях да бъда принудена да напусна, а не исках. Трябваше да възкресявам зомбита. Това не е мускул, който ще атрофира, ако не бъде използван. Това е вродена способност. Ако не я използвам, силата ми ще ме напусне. В колежа имаше един професор, който се самоуби. През следващите три дни — времето, което обикновено е необходимо на душата, за да напусне района — никой не намери тялото му. Една нощ трупът се дотътри в стаята ми в общежитието. На следващия ден съквартирантката ми се премести в друга стая. Не си падаше по приключенията.

Щях да възкресявам мъртвите, така или иначе. Нямах избор. Но репутацията ми беше достатъчно добра, за да мина на свободна практика. Щеше да ми е нужен бизнес мениджър, но и без такъв щях да се оправя. Лошото бе, че не исках да напускам. Някои от най-близките ми приятели работеха в „Съживители“ ООД. Освен това вече бях преживяла достатъчно промени за една година.

Аз, Анита Блейк, бичът на немъртвите — човекът с повече вампирски убийства от всеки друг екзекутор в страната, — ходех с вампир. Иронията беше почти поетична.

Звънецът на входната врата иззвъня. Сърцето ми се качи в гърлото. Беше обичаен звук, но не и за 3:45 сутринта. Зарязах пълния донякъде куфар върху неоправеното ми легло и отидох във всекидневната. Белите ми мебели бяха разположени върху великолепен персийски килим. Възглавници в ярки цветове лежаха небрежно по дивана и върху стола. Мебелировката беше моя. Килимът и възглавниците ми бяха подарък от Жан-Клод. Усетът му за стил винаги щеше да бъде по-добър от моя. Защо да споря с него?

Входният звънец иззвъня отново. И аз пак подскочих, защото позвъняването беше настойчиво, беше в необичаен час и вече бях на нокти заради новините около Ричард. Тръгнах към вратата с любимия си деветмилиметров браунинг „Хайпауър“ в ръка; беше с освободен предпазител и бе насочен към пода. Вече бях почти до вратата, когато осъзнах, че съм по нощница. С пистолет, но не и с халат. По-важните неща бяха с предимство.

Стоях боса върху великолепния килим и се чудех дали да не се върна обратно в спалнята, за да си облека халата или да обуя дънки. Каквото и да е. Ако бях с някоя от обичайните си супер широки тениски, щях да отворя вратата, без много да му мисля. Но бях с черна сатенена нощница с тънки презрамки. Стигаше ми почти до коленете. Един и същ размер не стои еднакво на всички. Тя покриваше всичко, но не беше най-подходящото облекло за отваряне на вратата. Майната му.

Извиках:

— Кой е?

Лошите момчета обикновено не използват звънеца.

— Жан-Клод е, ma petite5.

Зяпнах. Нямаше да съм по-изненадана, ако ми беше отговорило някое лошо момче. Какво търсеше той тук?

Върнах пистолета на предпазител и отворих вратата. Сатенената нощница ми беше подарък от Жан-Клод. Беше ме виждал и с по-малко дрехи. Нямахме нужда от халата.

Отворих вратата и ето го и него. Сякаш бях илюзионист, който е дръпнал завесата, за да покаже любимия си асистент. Щом го зърнах, дъхът ми секна.

Ризата му бе с класическа кройка, закопчани маншети и обикновена яка. Беше червена, а яката и маншетите бяха от ален сатен. Самата риза беше от някаква тънка материя, така че голите му ръце, гърди и кръст прозираха под ефирния червен плат. Черната коса падаше на раменете му на къдрици, които изглеждаха още по-тъмни и наситени на фона на червената риза. Дори тъмносините му, почти черни очи изглеждаха по-сини заради червеното. Харесваше ми да се облича в този цвят и той го знаеше. Беше промушил червен шнур през гайките на колана на черните си джинси. Шнурът бе вързан на панделка от едната страна на кръста му. Черните му ботуши стигаха до бедрата, обгърнали в кожа дългите му стройни крака почти до слабините.

Когато бях далече от Жан-Клод, далече от тялото и гласа му, изпитвах безпокойство и смут от факта, че излизам с него. Когато бях далече от Жан-Клод, можех да си внуша, че ми е безразличен… почти. Но не и когато бях с него. Когато бях с него, сърцето ми падаше в петите и трябваше да полагам големи усилия, за да не възкликна: „Божичко!“

Стигнах до компромисното:

— Изглеждаш поразително както винаги. Какво търсиш тук, след като ти казах да не идваш тази нощ?

Исках да го обгърна като дреха и да го оставя да ме пренесе през прага, увиснала на врата му подобно на маймунка. Но нямаше да го направя. Достойнството ми щеше да пострада. Освен това бях леко стресната колко силно го желая… и колко често. Желаех го като някакъв нов наркотик. Не беше заради вампирските му сили. А заради добрата старомодна похот. Но пак си беше страшничко, затова бях определила известни параметри. Правила. Обикновено той се съобразяваше с тях.

Жан-Клод се усмихна и това беше усмивката, която обожавах и от която се ужасявах. Усмивката му подсказваше, че си мисли за разни порочни неща: неща, които двама или повече души може да правят в сумрачни стаи, където чаршафите миришат на скъп парфюм, пот и други телесни течности. Тази усмивка никога не ме беше карала да се изчервявам, преди да започнем да правим секс. Понякога бе достатъчно той да се усмихне и по кожата ми плъзваше топлина, сякаш бях на тринайсет, а той — първото ми увлечение. Жан-Клод намираше това за очарователно. А мен ме смущаваше.

— Ах ти, кучи сине — казах нежно аз.

Усмивката му стана по-широка.

— Прекъснаха съня ни, ma petite.

— Знаех си, че присъствието ти в сънищата ми не е случайно — рекох аз.

Думите ми прозвучаха враждебно и това ми достави удоволствие. Защото горещият летен вятър навяваше аромата на одеколона му право в лицето ми. Беше екзотичен, с едва доловимо ухание на цветя и подправки. Понякога перях с нежелание чаршафите си, защото не исках да загубя мириса му.

— Помолих те да носиш моя дар, така че да мога да те сънувам. Знаеше какво целях. Ако твърдиш друго, значи лъжеш. Да вляза ли?

Бях го канила толкова много пъти, че можеше да прекрачи прага ми и без покана, но това се беше превърнало в нещо като игра между нас. Официално потвърждение, че всеки път, когато влиза, го желая. Това ме дразнеше и същевременно ми доставяше удоволствие, както почти всичко, свързано с Жан-Клод.

— Може да влезеш.

Той мина покрай мен. Забелязах, че отзад черните му ботуши са пристегнати с връзки, нанизани по цялата им дължина. Черните му джинси прилепваха плътно на задника му, така че нямаше защо да гадая дали е гол отдолу.

Жан-Клод заговори, без да се обръща:

— Не бъди толкова кисела, ma petite. Можеш да не ме допускаш в сънищата си — после се обърна и очите му бяха пълни с тъмна светлина, която нямаше нищо общо с вампирските му способности. — Но ти ме посрещна в тях с отворени обятия.

Изчервих се за втори път през последните има-няма пет минути.

— Ричард е в затвора в Тенеси.

— Знам — каза той.

— Знаеш ли? Откъде?

— Местният Господар на града се обади и ми каза. Страхуваше се да не сметна, че това е негово дело. Да не реша, че е поискал да унищожи нашия триумвират.

— Ако искаше да ни унищожи, обвинението щеше да е в убийство, а не в опит за изнасилване — заявих аз.

— Вярно е — каза Жан-Клод и се засмя. Смехът му погали голата ми кожа като полъх на вятър. — Който и да е скалъпил обвинението срещу Ричард, очевидно не го познава добре. По-скоро ще повярвам, че е извършил убийство, отколкото изнасилване.

Аз бях използвала почти същите думи. Защо ли това ми се стори обезпокоително?

— Ще отидеш ли в Тенеси?

— Господарят Колин е забранил да влизам в земите му. Ако го направя, ще бъде акт на агресия, даже открито обявяване на война.

— От какво се притеснява толкова?

— Страх го е от силата ми, ma petite. Бои се от силата и на двама ни, затова е обявил и теб за персона нон грата в земите си.

Изгледах го.

— Надявам се, че се шегуваш. Забранил е който и да било от нас да помага на Ричард?

Жан-Клод кимна.

— И очаква да повярваме, че не е негово дело? — попитах.

— Аз му вярвам, ma petite.

— Преценил си, че казва истината, от един разговор по телефона?

— Има вампири-господари, които са способни да излъжат други вампири господари, ала не мисля, че Колин притежава такава сила. Но не затова му вярвам.

— А защо?

— Последния път, когато проникнахме в територията на друг вампир, ние го убихме.

— Тя се опита да ни убие — възразих аз.

— Технически погледнато, тя освободи всички ни, освен теб. Искаше да те направи вампир.

— Както вече отбелязах, тя се опита да ме убие.

Той се усмихна:

— О, ma petite, обиждаш ме.

— Стига глупости. Този Колин да не си въобразява, че ще оставим Ричард да изгние.

— Той е в правото си да ни откаже безопасно преминаване — каза Жан-Клод.

— Защото убихме друг Господар, докато бяхме на територията му?

— Той не се нуждае от основания, за да ни откаже, ma petite. Може да ни откаже просто ей така.

— Абе вие, вампирите, как успявате изобщо да свършите нещо?

— Бавно — отвърна Жан-Клод. — Не забравяй, ma petite, че разполагаме с достатъчно време да бъдем търпеливи.

— Но не и аз, нито Ричард.

— Ще имате цяла вечност, стига да приемете четвъртия белег — каза той с тих, неутрален глас.

Поклатих глава.

— С Ричард ценим малкото човечност, която ни е останала. Освен това ще имаме цяла вечност на куково лято, четвъртият белег няма да ни направи безсмъртни. Просто ще ни запази живи, докато и ти си жив. Ти си по-труден за убиване от нас, но не чак толкова.

Жан-Клод седна на дивана, подви крака под себе си. Едва ли му беше лесно да заеме тази поза, не и с всичката тази кожа по него. Може би ботушите бяха по-меки, отколкото изглеждаха. Да бе.

Той подпря лакът на облегалката на дивана и изпъчи гърди. Полупрозрачният червен плат прилепваше плътно по кожата му и не оставяше нищо на въображението. Зърната му изпъкваха под тънката материя. Кръстовидният белег от изгаряне изглеждаше почти кървав под ефирната като мъгла червена одежда.

Жан-Клод се повдигна, подпрян на облегалката на дивана, сякаш русалка се надигаше от скала. Очаквах да чуя някаква закачка или нещо на сексуална тема. Но той каза:

— Дойдох да ти съобщя лично за задържането на Ричард — вгледа се много внимателно в лицето ми. — Помислих си, че новината може да те разстрои.

— Разбира се, че ще ме разстрои. Този тип Колин, вампир или каквото е там, е луд, ако си мисли, че ще ни попречи да помогнем на Ричард.

Жан-Клод се усмихна.

— Докато двамата с теб водим този разговор, Ашър продължава да преговаря, за да ти издейства позволение да влезеш в територията на Колин.

Ашър беше заместникът му, неговият вампирски лейтенант. Намръщих се.

— Защо само за мен?

— Защото си много по-добра в полицейските работи.

Той прехвърли дългия си крак, облечен в кожа, през облегалката на дивана и се изправи. Сякаш гледах лапданс6, но без наблюдаващ клиент. Доколкото знаех, Жан-Клод никога не беше правил стриптийз в „Престъпни удоволствия“ — вампирския стриптийз клуб, който притежаваше, — но можеше спокойно да работи на пилона. Във всяко негово движение имаше нещо сексуално и някак неприлично. Човек оставаше с впечатлението, че винаги си мисли за разни извратени работи — неща, които не можеш да изречеш в смесена компания.

— Защо просто не се обади да ми кажеш всичко това по телефона? — попитах го аз.

Знаех какъв е отговорът, или поне донякъде. Изглежда, беше влюбен в тялото ми по същия начин, по който аз бях влюбена в неговото. Добрият секс е като нож с две остриета. Прелъстителят може да се превърне в прелъстен, стига да попадне на подходяща жертва.

Той пристъпи плавно към мен.

— Реших, че това са новини, които трябва да ти съобщя лично — Жан-Клод спря точно пред мен, толкова близо, че леко набраният подгъв на нощницата ми се отърка в бедрата му.

Той помръдна леко тялото си и атлазеният ръб на нощницата погали нежно голите ми крака. На повечето мъже щеше да им се наложи да използват ръцете си, за да постигнат подобен ефект. Но Жан-Клод, естествено, бе разполагал с четиристотин години да усъвършенства техниката си. Отличните резултати се постигат с практика.

— Защо лично? — попитах с леко задъхан глас.

Устните му се извиха в усмивка.

— Знаеш защо.

— Искам да го чуя от устата ти — казах аз.

Красивото му лице стана безизразно, само очите му продължиха да горят като две клади.

— Не бих могъл да те оставя да тръгнеш, без да те докосна за последен път. Искам да изиграем мръсния танц, преди да заминеш.

Аз се засмях, но смехът ми беше нервен, напрегнат. Устата ми внезапно пресъхна. Не можех да откъсна очи от гърдите му. „Мръсният танц“ беше любимият му евфемизъм за секс. Исках да го докосна, но ако го направех, не знаех докъде ще стигнат нещата. Ричард беше в беда. Веднъж му бях изневерила с Жан-Клод; нямаше да предам доверието му отново.

— Трябва да си събирам багажа — казах аз. Обърнах се рязко и тръгнах към спалнята.

Той ме последва.

Оставих пистолета си до телефона върху нощното шкафче, извадих няколко чифта къси чорапи от чекмеджето и започнах да ги хвърлям в куфара, като се стараех да не обръщам внимание на Жан-Клод. Трудно е да не му обръщаш внимание. Той се изтегна до куфара, подпря се на лакът и изпъна крака по дължина на леглото. Изглеждаше ужасно навлечен на фона на белите ми чаршафи. Наблюдаваше ме как се движа из стаята, като местеше единствено очите си. Заприлича ми на котка — бдителен и съвсем спокоен.

Влязох в съседната баня, за да си взема тоалетните принадлежности. Държах си по-дребните неща в мъжки несесер за бръснене. Напоследък ми се налагаше все по-често да пътувам извън града. По-добре да съм подготвена.

Жан-Клод лежеше по гръб, а дългата му черна коса бе разпиляна като мрачен сън по бялата ми възглавница. Когато влязох в стаята, той ми се усмихна леко. И протегна ръка към мен.

— Ела при мен, ma petite.

Поклатих глава.

— Ако дойда при теб, ще се отплеснем. Ще си събера багажа и ще се облека. Нямаме време за други работи.

Той взе да пълзи по леглото към мен, така се приплъзваше, сякаш имаше мускули и на места, на които не би трябвало да има.

— Толкова ли съм непривлекателен, ma petite? Или загрижеността за Ричард те е обсебила напълно?

— Знаеш много добре колко ме привличаш. И да, разтревожена съм за Ричард.

Жан-Клод стана от леглото и тръгна по петите ми. Аз сновях напред-назад, а той се движеше бавно и грациозно, но при все това беше в крак с бързите ми крачки. Сякаш ме преследваше някакъв много бавен хищник, който разполагаше с цялото време на света и знаеше, че рано или късно ще ме хване.

След като едва не се сблъскахме за втори път, му казах:

— Какъв ти е проблемът? Спри да вървиш след мен. Изнервяш ме.

Истината беше, че от близостта на тялото му кожата ми настръхваше.

Той седна на ръба на леглото и въздъхна.

— Не искам да заминаваш.

Това ме накара да застина. Обърнах се и го изгледах.

— Защо, за Бога?

— От векове мечтая да разполагам с достатъчно могъщество, за да бъда в безопасност. Достатъчно могъщество, за да браня земите си и накрая, след цялото чакане, най-сетне да се чувствам поне малко спокоен. Сега се страхувам от единствения човек, който може да ми помогне да осъществя амбициите си.

— Какво искаш да кажеш? — застанах пред него, прегърнала куп блузи заедно със закачалките им.

— Ричард. Страхувам се от Ричард.

В погледа му долових нещо, което рядко бях виждала. Той изпитваше неувереност в себе си. Беше съвсем нормален човешки поглед. И изобщо не се връзваше с елегантния мъж в полупрозрачна риза.

— Защо се страхуваш от Ричард? — попитах.

— Боя се, че ако го обичаш повече мен, ще ме изоставиш заради него.

— Ако случайно не си забелязал, в момента Ричард ме мрази. Той разговаря с теб повече, отколкото с мен.

— Не те мрази, ma petite. Мрази, че си с мен. Между двете неща има голяма разлика — Жан-Клод ме изгледа едва ли не печално.

Въздъхнах.

— Ревнуваш ме от Ричард?

Той сведе очи към върховете на скъпите си ботуши.

— Щях да съм глупак, ако не те ревнувах.

Преметнах блузите върху едната си ръка и докоснах лицето му. Той го вдигна към моето.

— Сега спя с теб, а не с Ричард, забрави ли?

— Да, и ето, ma petite. Издокарал съм се като в сънищата ти, а не получавам дори една целувка.

Реакцията му ме изненада. А си мислех, че вече съм го опознала.

— Значи страдаш, че не те посрещнах с целувка?

— Може би — отговори той много тихо.

Поклатих глава и метнах блузите напосоки към куфара. Блъснах коленете му с крака, за да ги разтвори, и притиснах тялото си в неговото. Сложих ръце на раменете му. Тънкият червен плат беше по-твърд и груб, отколкото изглеждаше.

— Как е възможно някой така прекрасен като теб да изпитва несигурност?

Той обви ръце около кръста ми и ме придърпа към себе си. После ме притисна с крака. Кожата на ботушите беше по-мека и гъвкава, отколкото изглеждаше. С ръцете му около мен и стисната между краката му, бях като в капан. Но бях пленник по свое желание, така че всичко беше наред.

— Това, което искам да направя, е да застана на колене и да близна предницата на тази шикозна риза. Искам да разбереш колко от теб мога да засмуча през плата — погледнах го въпросително.

Жан-Клод се изсмя тихо и гърлено. От този звук кожата ми настръхна, зърната ми се втвърдиха, а други части на тялото ми изтръпнаха. Смехът му беше обезпокоително материален, сякаш можеш да го пипнеш. Той умееше да прави с гласа си неща, каквито повечето мъже не могат да извършат дори с ръцете си. И въпреки това се страхуваше, че ще го изоставя заради Ричард.

Жан-Клод навря лице между гърдите ми. Започна да търка нежно бузите си в сатенената нощница, докато дишането ми се учести.

Изстенах и опрях лице върху главата му, прегърнах го силно.

— Нямам намерение да те зарязвам заради Ричард. Но той е в беда, а това е по-важно от секса.

Жан-Клод изви лице към мен, а ръцете ни бяха така преплетени, че му беше почти невъзможно да се движи.

— Целуни ме, ma petite, само това искам. Една целувка, с която да ми покажеш, че ме обичаш.

Допрях устни до челото му.

— Мислех те за по-уверен.

— Такъв съм. С всички други, освен с теб.

Отдръпнах се назад достатъчно, за да видя лицето му.

— Любовта би трябвало да те кара да се чувстваш по-сигурен, а не обратното.

— Да — потвърди той тихо, — би трябвало. Но ти обичаш и Ричард. Опита се да го разлюбиш и той на свой ред се опита да те разлюби. А любовта не си отива лесно… и не пламва лесно.

Наведох се над него. Първата целувка беше най-обикновено докосване на устни — сякаш пред устата ми бе прокаран сатен. Втората целувка беше по-настойчива. Захапах го лекичко на няколко места по горната устна и той отвърна с тих стон. Целуна ме на свой ред, обхванал с две ръце лицето ми. Целуна ме така, сякаш искаше да ме пресуши до дъно, сякаш се опитваше да доизцеди последните капки от бутилка с хубаво вино — внимателно, нетърпеливо и жадно. Свлякох се върху него и плъзнах ръце по тялото му, сякаш не можех да се наситя да го докосвам.

Усетих натиска на острите му вампирски зъби върху устните и езика си. Последва кратка остра болка и сладкият метален вкус на кръв. Той издаде някакъв нечленоразделен звук и се претърколи върху мен. Внезапно се озовах на леглото, затисната под тялото му. Очите му бяха като два сини пламъка, зениците му се бяха свили от желание.

Той се опита да завърти главата ми настрани, като душеше шията ми. Обърнах лице към него, за да му попреча да ме захапе.

— Никаква кръв, Жан-Клод.

Той се отпусна едва ли не с цялата си тежест върху мен и зарови лице в смачканите чаршафи.

— Моля те, ma petite.

Блъснах го по рамото.

— Махни се от мен.

Той се претърколи по гръб и се втренчи в тавана, нарочно избягваше да ме поглежда.

— Мога да прониквам във всеки отвор на тялото ти с която и да е част от мен, но отказваш да ми дадеш тази последна частица от себе си.

Слязох внимателно от леглото, коленете ми трепереха.

— Аз не съм храна.

— Това е много повече от обикновено хранене, ma petite. Ако ми позволиш, ще ти покажа, че е много повече.

Грабнах купчината блузи, започнах да ги свалям от закачалките, да ги сгъвам и да ги слагам в куфара.

— Никаква кръв, това е правилото.

Той се претърколи странично.

— Давам ти целия себе си, ma petite, а ти продължаваш да се отказваш от мен. При това положение как да не ревнувам от Ричард?

— Правя секс с теб. А с него даже не излизам на срещи.

— Ти си моя, но всъщност не си моя, не напълно.

— Аз не съм домашен любимец, Жан-Клод. Хората не принадлежат на други хора.

— Ако намериш начин да обикнеш звяра в Ричард, няма да се дърпаш от него. Ще му се отдадеш.

Сгънах последната блуза.

— По дяволите, Жан-Клод, това е глупаво. Аз избрах теб. Нали? Вече приключих с този въпрос. Защо се тревожиш толкова?

— Защото, щом той изпадна в беда, ти захвърли всичко, за да се втурнеш при него.

— Бих направила същото и за теб.

— Именно — каза той. — Не се съмнявам, че ме обичаш по някакъв свой си начин, но обичаш и него.

Затворих ципа на куфара.

— Хайде да не започваме този спор. Аз спя с теб. Но няма да ти даря кръв, само и само да ти вдъхна повече увереност.

Телефонът иззвъня. Чух изискания глас на Ашър, който приличаше толкова много на гласа на Жан-Клод:

— Анита, как си тази хубава лятна вечер?

— Добре съм, Ашър. Какво има?

— Може ли да говоря с Жан-Клод? — попита ме той.

Отворих уста, за да откажа, но Жан-Клод вече беше протегнал ръка към телефона. Подадох му го.

Господарят на Сейнт Луис заговори на френски — нещо обичайно, когато разговаряше с Ашър. Радвах се, че има някой, с когото можеше да упражнява родния си език, но не владеех достатъчно френски, за да следя разговора. Имах сериозни подозрения, че понякога вампирите разговаряха пред мен като хора, които говорят в присъствието на дете, което не е дорасло да ги разбере. Това беше грубо и високомерно, но те бяха вампири на по няколко века и не пропускаха да ми го покажат.

Той мина на английски, защото се обърна към мен:

— Колин е отказал да ти даде разрешение да влезеш в територията му. Отказал е да даде разрешение на когото и да било от моите хора.

— Има ли такова право? — попитах аз.

Жан-Клод кимна.

— Oui.

— Отивам там да помогна на Ричард. Уреди го, Жан-Клод, или ще отида без никакви споразумения.

— Дори това да означава война? — попита той.

— По дяволите. Обади се на малкото копеле и дай да говоря с него.

Жан-Клод вдигна вежди, но кимна. Прекъсна връзката с Ашър и набра някакъв номер. Каза:

— Колин, обажда се Жан-Клод. Да, Ашър ми съобщи решението ти. Моят човешки слуга, Анита Блейк, иска да разговаря с теб — изслуша го. — Не, не знам какво иска да ти каже — подаде ми телефона и се облегна на таблата на леглото, сякаш щеше да гледа представление.

— Ало, Колин?

— Същият.

Имаше ясно изразен средноамерикански акцент. Заради него гласът му не звучеше толкова екзотично, както на някои други вампири.

— Казвам се Анита Блейк.

— Знам коя си — рече той. — Ти си Екзекуторката.

— Да, само че няма да идвам при вас за екзекуция. Мой приятел е в беда. Просто искам да му помогна.

— Той е част от триумвирата ви. Ако влезеш в земите ми, на моя територия ще бъдат двама от вашия триумвират. Прекалено си могъща, за да ти позволя да влезеш.

— Според Ашър си отказал достъп на когото и да било от нашите хора, вярно ли е?

— Да — отговори той.

— Но защо?

— Дори Съветът, който управлява всички вампири, се бои от Жан-Клод. Не ви искам в земите ми.

— Слушай, Колин, аз не искам властта ти. Не искам земите ти. Не кроя нищо против теб. Ти си вампир-господар. Можеш да усетиш по думите ми, че казвам истината.

— Знам, че казваш истината, но ти си слугата. Господарят е Жан-Клод.

— Не ме разбирай погрешно, Колин, но защо са му на Жан-Клод земите ти? Дори и да планираше някакво нашествие в стил Чингис хан, твоите земи се намират през три територии от нашите. Ако възнамеряваше да завладява някого, щеше да избере съседна територия.

— Може тук да има нещо, което иска — каза Колин и в гласа му долових страх.

Нещо необичайно за вампир-господар. Обикновено господарите прикриваха по-добре емоциите си.

— Колин, ще се закълна в каквото пожелаеш, че не искаме нищо от теб. Просто трябва да дойда и да измъкна Ричард от затвора. Окей?

— Не — отсече той. — Ако дойдеш тук неканена, ще приема, че ми обявявате война, и ще те убия.

— Слушай, Колин, знам, че те е страх — в момента, в който го казах, разбрах, че съм допуснала грешка.

— Откъде знаеш какво чувствам? — страхът му нарасна още малко, но гневът взе превес. — Човешки слуга, който може да усети страха на вампир-господар… и се чудиш защо не те искам в земите си.

— Не мога да усетя страха ти, Колин. Долових го в гласа ти.

— Лъжкиня!

Раменете ми започнаха да се напрягат. Обикновено не ми трябва много, за да се ядосам, а той работеше по въпроса.

— И как ще помогнем на Ричард, ако не ни позволиш да изпратим някого? — гласът ми беше спокоен, обаче усетих как гърлото ми се стяга и повишавам леко тон в усилието си да не му се развикам.

— Не ми пука какво ще стане с третия член на вашия триумвират. Да защитавам земите и хората си, ето за кое ми пука.

— Ако с Ричард се случи нещо заради това забавяне, ще се погрижа да ти запука — казах му с все още спокоен глас.

— Ето, заплахите вече започнаха.

Напрежението в раменете се надигна по врата ми и изригна през устата ми:

— Слушай какво, мухльо нещастен, идвам при вас. Няма да позволя Ричард да пострада заради параноята ти.

— Тогава ще те убием — заяви той.

— Колин, не ми се пречкай и аз няма да ти се пречкам. Ако се ебаваш с мен, ще те унищожа, разбра ли? Ще има война само ако ти я започнеш, но започнеш ли нещо, кълна се, че ще го довърша.

Жан-Клод правеше отчаяни жестове да му дам телефона. Сборичкахме се за слушалката в продължение на няколко секунди, докато крещях на Колин, че е старомоден политик и по-лоши неща.

Жан-Клод се извини по прекъснатата тътнеща линия. Затвори телефона и ме погледна. Погледът му беше красноречив.

— Бих искал да кажа, че нямам думи, ma petite, или че не мога да повярвам какво направи току-що, само че го вярвам. Въпросът е: осъзнаваш ли какво направи?

— Отивам да спася Ричард. Мога да заобиколя Колин или да мина през него. Изборът е негов.

Жан-Клод въздъхна.

— Той е в правото си да гледа на действията ни като на обявяване на война. Само че Колин е много предпазлив. Ще направи едно от двете. Ще изчака да види дали ще предприемеш някакви военни действия, или ще се опита да те убие в момента, в който стъпиш на негова територия.

Поклатих глава.

— И какво трябваше да направя?

— Вече няма значение. Станалото е станало, само че уговорката ни за пътуването се променя. Пак можеш да вземеш частния ми реактивен самолет, обаче ще имаш компания.

— Ще дойдеш ли с мен? — попитах аз.

— Не. Ако съм с теб, Колин ще бъде сигурен, че сме дошли да го убием. Не, ще остана тук, но ще ти осигуря антураж от пазачи.

— Хей, чакай малко — рекох аз.

Той вдигна ръка.

— Не, ma petite. Действаш много прибързано. Не забравяй, че ако умреш, Ричард и аз също може да умрем. Връзката, която ни прави триумвират, ни дава сила, но има определена цена. Няма да рискуваш само собствения си живот.

Спрях се.

— Не се бях замисляла за това.

— Сега, когато си мой човешки слуга, се нуждаеш от подходящ антураж; антураж, достатъчно силен да се справи с хората на Колин, ако се наложи.

— Кого имаш предвид? — попитах аз, внезапно обзета от подозрение.

— Остави на мен.

— Не мисля.

Той се изправи и гневът му изплющя като бич от горещ вятър.

— Ти постави в опасност себе си, мен и Ричард. С твоята избухливост застраши всичко, което имаме или се надяваме да имаме.

— Накрая щеше да се стигне до ултиматум, Жан-Клод. Познавам вампирите. Щяхте да спорите и да се пазарите ден или два, но накрая щеше да се стигне дотук.

— Толкова ли си убедена?

— Да. Долових страх в гласа на Колин. Уплашен е до смърт от теб. Никога нямаше да се съгласи да отидем.

— Той не се страхува само от мен, ma petite. Ти си Екзекуторката. Плашат младите вампири, че ако се държат безразсъдно, ти ще дойдеш и ще ги убиеш в ковчезите им.

— Това си го измисли — казах аз.

Той поклати глава.

— Не, ma petite, ти си страшилището на вампирския род.

— Ако видя Колин, ще се опитам да не го плаша повече, отколкото вече съм го уплашила.

— Ще го видиш, ma petite, по един или друг начин. Той ще уреди да се срещнете, като види, че нямаш намерение да му навредиш, или ще присъства на нападението ти.

— Трябва да освободим Ричард преди пълнолунието. Разполагаме само с пет дни. Нямаме време да се размотаваме.

— Кого се опитваш да убедиш, ma petite? Мен или себе си?

Бях си изпуснала нервите. Беше глупаво от моя страна. Непростимо. Винаги съм била избухлива, но обикновено се контролирам по-добре.

— Съжалявам — казах.

Жан-Клод изсумтя невъзпитано.

— А, сега съжалява — той взе телефона и набра някакъв номер. — Ще наредя на Ашър и другите да се подготвят за път.

— Ашър? — възкликнах аз. — Той няма да идва с мен.

— Напротив.

Отворих уста да възразя. Той насочи към мен дългия си блед показалец.

— Познавам Колин и хората му. Нуждаеш се от придружители, които да са впечатляващи, без да са прекалено страховити, но ако се случи най-лошото, да бъдат способни да защитят и теб, и себе си. Аз ще реша кои ще тръгнат с теб и кои ще останат.

— Не е честно.

— Няма време за честност, ma petite. Твоят скъпоценен Ричард е зад решетките и пълнолунието наближава — той отпусна ръка на коляното си. — Ако решиш да вземеш със себе си някои от твоите леопардлаци, още по-добре. Ашър и Деймиън ще имат нужда от храна, докато отсъстват. Не могат да ловуват на територията на Колин. Това ще се възприеме като акт на враждебност.

— Искаш да взема доброволно част от леопардлаците в ролята на подвижни провизии?

— А аз ще осигуря малко върколаци — рече той.

— Аз съм лупа7 на глутницата и Нимир-ра8 на леопардите. Ще трябва да пуснеш и вълците с мен.

Ричард ме беше направил лупа на върколаците, докато бяхме гаджета. Така наричат приятелката на водача на глутницата, въпреки че обикновено става дума за друг върколак, а не за човек. Леопардлаците дойдоха при мен по задължение. Убих последния им водач и открих, че без него са загубени. Слабите превръщачи9 без доминиращ предводител, който да ги пази, рано или късно се превръщат в нечия храна. В случая вината за положението им беше моя и те страдаха заради мен, затова ги взех под мое покровителство. А покровителството ми, понеже не бях леопардлак, се изразяваше в заплаха от моя страна. Заплахата ми беше, че ще убия всеки, който им създава неприятности. Чудовищата в града, изглежда, й бяха повярвали, защото оставиха леопардите на мира. Когато надупчиш с достатъчно сребърни куршуми достатъчно чудовища, си спечелваш репутация.

Жан-Клод притисна слушалката на телефона до ухото си.

— Излиза, че никой не може да оскърби чудовище в Сейнт Луис, без да отговаря за това пред теб, ma petite.

Ако не го познавах добре, щях да си помисля, че ми е сърдит. Предполагам, че специално в този случай не можех да го виня.