Принцът на тръните

5.

Дълго изучавах отмъщението за сметка на всичко друго. Първата си стая за изтезания построих и оборудвах в тъмните зандани на собственото си въображение. Докато лежах на окървавени чаршафи в лечебницата, открих в съзнанието си врати, до които дори любопитните деветгодишни деца по инстинкт не припарват. Врати, които веднъж отворени, не се затварят.

Аз ги отворих широко.

Намери ме сър Райли — в трънака на няма и десет метра от димящите останки на каретата. Едва не ме подминаха. Видях ги как спират при труповете на пътя. Гледах ги през бодливите клонки на шипките, зървах сребристи отрязъци от бронята на сър Райли, червени парчета от табардите на пешаците. Пешаци в униформата на Анкрат.

Майка намериха лесно — копринената ѝ рокля привличаше погледа.

— Господи! Това е кралицата! — Сър Райли даде знак на хората си да я обърнат. — По-леко! Покажете малко уваже… — Не довърши. Хората на графа се бяха постарали с майка.

— Сър! Ян Якия е ей тук, Грем и Ясар също. — Видях ги как обърнаха трупа на Ян, после отидоха при другите двама гвардейци.

— Дано да са мъртви, иначе… — изсъска сър Райли. — Търсете принцовете!

Не видях кога намериха Уил, но по внезапното им смълчаване разбрах, че са го открили. Отпуснах брадичка и се загледах в тъмната кръв, опръскала сухите листа в краката ми.

— Мили боже… — проговори един от мъжете.

— Сложете го на кон. Внимателно — каза сър Райли. Гласът му се пропука. — И намерете престолонаследника! — С ожесточение, но без надежда.

Опитах се да им извикам, но не ми бяха останали сили, дори главата си не можех да вдигна.

— Няма го, сър Райли.

— Взели са го за заложник — каза той.

Беше отчасти прав, защото нещо ме държеше пряко волята ми.

— Сложете го до кралицата.

— Леко бе! По-леко с детето…

— Завържете ги добре — каза след малко сър Райли. — Трябва да стигнем до Висок замък по най-бързия начин.

Част от мен искаше да си тръгнат. Болката ми се беше притъпила, изчезнала почти. Покой ме загръщаше с обещание за забрава.

— Сър! — извика един от мъжете.

Чух звънтеж на броня, когато сър Райли отиде да види.

— Парче от щит? — попита той.

— Намерих го в калта, сигурно го е прегазила каретата — каза войникът, после замълча. Чу се звук от търкане и стържене. — Прилича ми на черно крило или…

— Гарван. Гарван на червено поле. Цветовете на граф Ренар — каза Райли.

Граф Ренар? Вече имах име. Черен гарван на червено поле. Хералдическият знак блесна пред очите ми, жарнат от снощна светкавица. Огън пламна в мен, разгоря се и болката от стотиците тръни. Изстенах. Разтеглих устни и сухата им кожа се разпука.

Така ме намери Райли.

— Там има нещо! — Чух го как се разпсува, когато бодливата шипка захапа пролуките в бронята му. — Бързо! Разчистете трънака.

— Мъртъв е — чух да прошепва някой зад сър Райли, докато той сечеше шипката да ме освободи.

— Толкова е блед…

Шипката явно ми беше източила половината кръв.

После докараха каруца и ме натовариха в нея. Не заспах. Гледах как небето потъмнява и мислех.

В лечебницата брат Глен и помощникът му Инч извадиха тръните от тялото ми. Лундист, учителят ми, пристигна, докато бях още на масата, а онези ме чоплеха с ножовете си. Мъкнеше някаква книга, голяма колкото тевтонски щит и толкова дебела, че сигурно тежеше три пъти повече. В старото си кльощаво тяло учителят ми криеше неподозирана сила.

— Почистили сте ножовете в огън, нали, братко? — Лундист беше запазил акцента на родните си земи в Дълбокия изток, отгоре на това имаше навика да предъвква думите и да изяжда втората им половина, сякаш смяташе, че всеки интелигентен човек може и сам да запълни празнините.

— Чистотата на духа пази плътта ни от развалата, учителю — каза брат Глен и го стрелна с неодобрителен поглед, преди да ме зачопли отново с острието.

— Може и така да е, но все пак почистете ножовете, братко. Църквата не ще може да ви защити от гнева на краля, ако принцът умре в ръцете ви. — Лундист остави грамадната книга на масата до мен и един поднос със стъкленици в другия край се раздрънча. Учителят отвори корицата и разгърна книгата на отбелязаното място.

— „Тръните на бодливата шипка често пробиват месото чак до кокала — прочете той, като следеше редовете с набръчкан пожълтял пръст. — Връхчетата се чупят и подлютяват раната.“

Брат Глен ръчна силно с ножа и аз извиках. Той остави ножа на масата и се обърна към Лундист. Виждах само гърба му, кафявото расо се беше опнало по раменете и тъмнееше от пот покрай гръбнака.

— Учителю Лундист — каза той. — Хората с вашата професия често си мислят, че всичко може да се научи от страниците на книга или от някой стар ръкопис. Книгите са важни, драги, но недей да ми четеш лекции за лечителството само защото си прочел нещо някъде си!

Така брат Глен спечели спора. Дежурният гвардеец „помогна“ на учителя Лундист да напусне лечебницата.

Изглежда, че още на девет съм страдал от сериозна липса на душевна чистота, защото след два дни раните ми загноиха, след което девет седмици лежах трескав и се надбягвах с черни сънища по границите на смъртта.

Разказаха ми, че съм се мятал с крясъци. Че съм се гърчел, докато гнойта изтичала от трънните ми рани. Още помня вонята на развалата. Беше сладникава и ме подлудяваше.

Инч, помощникът на брат Глен, се уморил да ме държи, а той имаше ръце на дървар. Накрая ме вързали за леглото.

От учителя Лундист научих, че след първата седмица брат Глен отказал да ме лекува. Заявил, че в мен се е вселил дяволът. Как иначе можело едно дете да говори такива ужасии?

На четвъртата седмица съм се измъкнал от каишите и съм подпалил лечебницата. Не помня как съм избягал, нито как са ме заловили в гората. Когато разчистили руините, намерили останките на Инч. В гърдите му бил забит ръженът от огнището.

Много пъти заставах на Портата. Видял бях как хвърлят през прага ѝ майка и Уил, мъртви и поругани, а в сънищата си често заставах там, сякаш краката ми сами намираха пътя. Нямах смелостта да ги последвам, задържаха ме тръните и бодлите на малодушието.

Понякога съзирах мъртвите земи през черна река, друг път през бездънна пропаст, прехвърлена от тесен каменен мост. Веднъж видях Портата маскирана като порталите към тронната зала на татко, но покрити със скреж и сълзяща гной. Трябваше само да сложа ръка на дръжката и…

Останах жив заради граф Ренар. Неговата бъдеща болка беше неизмеримо по-силна от моята. Като аргумент да живееш омразата успява там, където любовта се издънва.

А после треската ми премина. Раните ми останаха възпалени и морави, но се затвориха. Захраниха ме с пилешка супа и силите ми бавно започнаха да се връщат, неохотно, като при непознат.

Пролетта се зае да нарисува листа по дърветата, понеже зимата беше изтрила старите. Бях си върнал силите, но чувствах, че ми е било отнето нещо друго. Изтръгнато от корен, от спомен, неведомо за мен.

Слънцето също се върна, а с него и Лундист, за да подновим обучението ми. Това никак не се хареса на брат Глен.

Когато учителят дойде за пръв път, аз седях в леглото. Гледах го как оставя книгите си на масата.

— Баща ти ще дойде веднага щом се върне от Гелет — каза Лундист. В гласа му се долавяше нотка на негодувание, но не към мен. — Смъртта на кралицата и принц Уилям му тежи много. Когато болката поутихне, той със сигурност ще дойде да те види.

Не разбирах защо му е на Лундист да ме лъже. Знаех, че баща ми не би си губил времето с мен, докато лежа на смъртно легло и няма надежда да оцелея. Знаех, че ще дойде, когато сметне, че идването му ще обслужи някаква цел.

— Кажи ми, учителю — попитах го. — Отмъщението наука ли е, или изкуство?