Принцът на тръните

14.

И така, яхнахме конете и обърнахме гръб на Норлес. Селяните ни зяпаха, навъсени и замаяни, а Райк ги псуваше. Сякаш негова е била идеята да ги спаси от кладата на Ренар и сега те му дължат благодарност и геройско изпращане. Оставяхме ги сред руините на родния им град, разкрасен с труповете на хората, които го бяха превърнали в руини. Слаба компенсация, особено след като Райк и братята бяха опоскали мъртвите до голо. Смятах, че ако измъчим конете, до мръкнало ще стигнем столичния град Крат, а преди луната да изгрее вече ще тропаме по портите на Висок замък.

Изобщо не трябваше да свръщам към дома, да навлизам в старите си коловози, да разбуждам мисли за мъст и за граф Ренар. Това повтаряше инстинктът ми. Днес обаче инстинктът ми говореше с глас стар и пресеклив, който не ми вдъхваше доверие. Исках да си ида у дома, може би заради смътното усещане, че нещо друго ми нашепва да не го правя. Исках да си ида у дома и ако адът се надигнеше да ме спре, щях да го поискам още по-силно. Поехме по кралския път, напряко през плодородните земи на Анкрат. От двете ни страни се нижеха ромолящи потоци, дъбрави и мирни чифлици. Забравил бях колко зелено е всичко тук. Свикнал бях със свят от разорана кал, опожарени ниви, димно небе и разлагащи се трупове. Слънцето си проби път през високите облаци и ни намери. Приятната топлина постепенно ни забави и скоро трясъкът на копита премина в ленив тропот.

Герод спря пред широка порта от сковани талпи в ограда от жив плет. От другата ѝ страна се ширеше златна пшеничена нива. Конят ми наведе глава да откъсне от дългите стръкове трева край портата. Имах чувството, че бог е излял сладък мед над земята, сладък и гъст, който е заключил всичко в покой. Норлес беше останал на петнайсет мили и хиляда години зад нас.

— Хубаво е да се върнеш, а? — каза Макин и спря коня си до моя. Надигна се на стремената и вдиша жадно въздуха. — Мирише на вкъщи.

Така беше. Уханието на затоплена земя ме върна към време, когато светът беше малък и безопасен.

— Мразя го това място — казах. Макин ме погледна. Изглеждаше стреснат, а него не е лесно да го стресне човек. — То е като отрова, която хората вземат доброволно, макар да знаят, че ще им отнеме силата.

Пришпорих Герод и го подкарах в бърз ход по пътя. Макин ме настигна и продължи до мен. Подминахме Райк и Бърло на кръстопътя — двамата бяха спрели и хвърляха камъни по едно плашило.

— Мъжете се бият за родната земя, принце — каза Макин. — Защитават земята си. Земята и краля.

Обърнах се и изревах на изоставащите:

— Движете се в група!

Макин ме изчака. Явно държеше да получи отговор.

— Нека войниците умират за земята си — казах му. — Ако дойде момент да пожертват тези ниви в името на победата, няма да се поколебая и миг, дори сам ще ги изгоря, ако трябва. Онова, което не можеш да жертваш, ти тежи като камък на шията. Прави те предсказуем, следователно — слаб.

Яздехме в тръс на запад, опитвахме се да настигнем слънцето.

Скоро намерихме гарнизона на форт Челни. Или по-скоро той ни намери. Изглежда, ни бяха забелязали от наблюдателницата да се точим по кралския път и петдесетина войници излязоха да ни пресрещнат.

Спрях на няколко метра от копиеносците, преградили пътя в двойна редица като жив плет с дълги тръни. Останалата част от отряда на гарнизона чакаше с извадени мечове зад стената от копия, а десетина стрелци бяха заели позиция в царевичака отдясно. Двайсетина крави в нивата отсреща ни видяха и тръгнаха бавно към пътя да разберат какво става.

— Мъже от форт Челни — извиках. — Добра среща. Кой ви води?

Макин спря коня си до моя. Останалите братя ни настигаха постепенно, отпуснати на седлата си.

Висок мъж пристъпи измежду копиеносците, но само крачка-две напред, без да се излага на прекомерен риск. Не беше идиот този. Носеше туника с цветовете на Анкрат над дългата плетена ризница, ниско над очите му беше нахлупен шлем с форма на паница. Вдясно от мен стрелците запънаха лъковете си. Вляво кравите ни зяпаха спокойно иззад плета и преживяха.

— Аз съм капитан Кодин. — Наложи се да повиши глас, защото точно тогава една от кравите се размуча. — Кралят набира наемници при Релстонски събор. На въоръжени отряди не е позволено да навлизат в Анкрат. По каква работа сте тук? — Гледаше към Макин, явно очакваше отговор от него.

Дразнех се, когато ме пренебрегваха заради възрастта ми, но човек трябва да държи здраво юздите на докачливостта си. Така де, има си време и място да се обиждаш. Освен това този Кодин, изглежда, си разбираше от работата. Едно беше да клъцна гръкляна на брат Гемт, съвсем друго да затрия заради каприз един от капитаните на баща си.

Вече бях вдигнал забралото си и сега го хванах, за да си сваля шлема.

— Отче Гомст! — извиках на свещеника. Братята взеха да мърморят, но все пак дръпнаха конете си да направят път на стареца. А той не пълнеше окото. Постарал се бе да отреже брадата, която си беше отгледал принудително в клетката при бесилото, но сивеещи фъндъци все още красяха тук-там лицето му на случаен принцип, а свещеническото му расо беше цялото в кал.

— Капитан Кодин — казах. — Познавате ли този свещеник, отец Гомст?

Кодин вдигна вежда. Лицето му си беше бледо и преди, но сега пребледня още повече. Стисна устни като човек, който усеща, че го вземат на подбив, но не е сигурен как и защо.

— Знам го — отвърна. — Кралският свещеник. — Тракна токове и сведе леко глава, като да беше в двора. Стори ми се комично да трака с токове насред пътя, с птичките, дето чуруликаха над нас, и с кравите, които ни обливаха с вонята си.

— Отче Гомст — казах. — Просветли, моля, капитан Кодин относно самоличността ми.

Старецът се поизпъчи. След Норлес се влачеше оклюмал и унил, но сега се опита да открие в себе си трошица-две авторитет.

— Пред вас, капитане, е принц Йорг Анкрат. Изгубен и намерен, сега той се е запътил към кралския двор на своя баща и ще сторите добре, ако му осигурите подходящ ескорт… — Погледна ме, за да мобилизира малкото кураж, подирил убежище зад останките от глупавата му брада. — И баня.

Последното предизвика тих смях и от двете страни.

Никога не подценявай свещеник. Свещениците знаят силата на думите и ги използват за собствените си цели.

Ръката ме сърбеше да стисна меча. Видях как главата на стария Гомст пада от раменете му, подскача няколко пъти, после се търкулва в краката на някоя черно-бяла крава. Побързах да прогоня изкусителния образ.

— Без баня. Време е в двора да им замирише малко на път. Меките думи и розовата вода са благинки за аристокрацията, но войниците живеят в мръсотия. Аз се връщам при баща си като мъж, който е споделил войнишката съдба. Не е лошо и той да разбере каква е. — Думите ми прозвучаха ясно в тихия въздух, а аз не свалях поглед от Гомсти.

Той прояви благоразумието да сведе своя.

Речта ми не предизвика аплодисменти, но Кодин кимна и повече никой не спомена за баня. Което си беше жалко, честно казано, защото си мечтаех за гореща вана още откакто реших да свърна към бащиния дом.

Кодин остави командването на гарнизона в ръцете на своя заместник и тръгна с нас, начело на две дузини конници. С неговия ескорт бройката ни набъбна значително. Макин се беше сдобил с копие от оръжейницата на форта с флагче в цветовете на Анкрат и кралския герб. Войниците от гарнизона разпространяваха вестта през селцата по пътя ни. „Принц Йорг, принц Йорг се завръща от мъртвите.“ Новината бързо ни изпревари и всяко следващо градче ни посрещаше все по-подобаващо. Капитан Кодин беше пратил куриер при краля още във форт Челни, но дори без куриера във Висок замък щяха да научат за нас много преди да пристигнем.

В град Бейнс тържественото посрещане беше заприщило главната улица — шестима менестрели с лютни и клавикорд свиреха „Кралският меч“ с повече желание, отколкото талант, жонгльори си подхвърляха запалени факли, а пред воденичния вир танцуваше мечка. А за тълпите да не ви разправям! Хората така се бяха наблъскали, че нямаше начин да преминем. Някаква дебелана с рокля като палатка — или като турнирен павилион предвид шарените райета — ме видя сред конниците, взе да ме сочи и се разпищя, заглушавайки менестрелите:

— Принц Йорг! Откраднатият принц!

При което целият площад полудя, хората викаха и плачеха. Юрнаха се напред като диви животни. Слава богу, Кодин реагира на секундата и ни обгради с хората си. Веднага му опростих прежната обида. Ако селяните бяха стигнали до Райк, празничното посрещане щеше да се превърне в клане.

Единствено на пътя на мъртвите бях виждал братята по-уплашени, отколкото тук, в Бейнс. Горките, представа си нямаха как да разбират случващото се. Грамло стискаше кинжала си с лявата ръка. Кент Червения се хилеше като идиот, а в очите му грееше див страх. Вярвах обаче, че бързо ще му хванат цаката. Схванеха ли, че хората се стичат да ги посрещнат като герои, а не като главорези, и зърнеха ли кръчмите и курвите… тогава никой и нищо нямаше да ги измъкне от град Бейнс. Поне за седмица.

Един от менестрелите измъкна рог и остър звук проби врявата. Гвардейци с червени туники над черни ризници разчистиха пътека и пред нас се появи не кой да е, а самият лорд Носар от Елм. Познавах го от кралския двор. Стори ми се надебелял в лъскавата си броня и кадифетата, брадата му се спускаше прошарена по позлатения нагръдник, но иначе си беше същият веселяк, старият Носар, който някога ме носеше на конче.

— Принц Йорг! — Гласът на стареца за миг секна. Видях проблясък на сълзи в очите му. И това ме жегна в сърцето като трън, разчувства ме. Лошо.

— Лорд Носар — поздравих го с палава усмивка. Същата усмивка, с която удостоих Гемт, преди да го удостоя с ножа си. И точно тогава зърнах в очите на Носар сянка. Миг на колебание.

После старецът се стегна.

— Принц Йорг! Бяхме загубили надежда, но ето че ти се връщаш при нас. Когато пратеникът дойде, го нарекох лъжец, но ти наистина си тук! — Имаше красив глас, дълбок, богат, златен. Когато старият Носар ти заговори, разбираш, че ти казва истината, разбираш, че те харесва, този негов глас те обвива в топло и меко одеялце, да. — Ще ме удостоиш ли с честта да пренощуваш в моя дом, принц Йорг?

Виждах как братята се споглеждат и преценяват с очи жените в тълпата. Воденичният вир грееше червен в лъчите на умиращото слънце. На север, над тъмната линия на Ренатски лес, димът на Крат петносваше вечерното небе.

— Благодаря ви за поканата, милорд, но тази нощ смятам да спя във Висок замък. Твърде дълго отсъствах — казах аз.

Виждах ясно тревогата му. Тя се излъчваше от всяка бръчка на остарялото му лице. Искаше му се да каже още нещо, но не тук. Запитах се дали баща ми не го е пратил напред със заръка да ме задържи.

— Принце… — Погледът му търсеше моя.

Пак усетих онзи трън в гърдите си. Носар щеше да ме настани на топло в хубавия си дом и да ми говори за старите времена със златния си глас. Да ми говори за Уилям и за майка. Само един човек в целия свят би могъл да ме обезоръжи и този човек беше Носар.

— Благодаря ви за любезността, лорд Носар — отвърнах официално, съвсем според дворцовия етикет, студено и окончателно.

Наложи се да дръпна силно юздите на Герод. Изглежда, дори конете харесваха Носар. Поведох братята по заобиколния път покрай реката и конете ни изпотъпкаха няколко градини с есенна ряпа. Селяните продължаваха да ни приветстват — чудеха се какво става, но въпреки това ни приветстваха.

Пристигнахме във Висок замък по скалната пътека, като избегнахме широките улици на столичния Крат. Светлините лежаха под нас. Нанизи от запалени факли, огнища и лампи в прозорци, които стопаните още не бяха затворили за нощта. Стражарските фенери огряваха тук-там стената на Стария град, килнат полукръг, който изтъняваше надолу към речното русло, където къщите се изсипваха в долината и пълзяха покрай брега отвъд защитата на крепостните стени. Стигнахме до Западната порта, единственото място, откъдето можехме да влезем във Високия град, без да се точим по улиците на Стария. Стражата вдигна решетките, едната, после втората, накрая третата. Десет минути тракане на лебедки и дрънчене на вериги. Чудех се защо и трите решетки са спуснати. Толкова близо ли бяха враговете ни, че да затваряме тройно Високата стена?

Капитанът на портата излезе още докато хората му вдигаха третата решетка. Стрелци надничаха от бойниците по върха. Тук явно нямаше да ни посрещнат с фанфари. Капитанът ми беше смътно познат, стар беше, на възрастта на Гомст, с прошарена коса. Всъщност помнех единствено киселото му изражение, свитата уста, сякаш току-що е сдъвкал парче лимон.

— Принц Йорг, ако съм разбрал правилно? — Вгледа се в мен, наврял факла в лицето ми. Явно приличах достатъчно на краля, защото киселият капитан бързо смъкна факлата и отстъпи назад. Казвали са ми, че имам очите на баща си. Може и така да е, макар че моите са по-тъмни. Не е изключено нещо в погледа и на двама ни да стряска хората. Самият аз винаги съм смятал, че приличам малко на момиче. Устата ми е нежна като разпукната роза, скулите ми са твърде високи и изящни. Не че това има значение. Научил съм се да нося лицето си като маска и в повечето случаи мога да напиша на маската каквото поискам.

Капитанът кимна на Кодин. Погледът му не трепна, когато забърса Макин, изобщо не се спря на отец Гомст — изглежда, не го видя в навалицата, — но се задържа за миг на Нубанеца, преди да претегли с подозрение Райк.

— Мога да настаня хората ви в Долния град, принц Йорг — каза той. Имаше предвид долината, където Крат се беше разраснал извън стените на Стария град.

— Хората ми ще отседнат при мен в замъка — казах.

— Крал Олидан ми нареди да заведа само вас, принц Йорг — каза капитанът. — Също отец Гомст и капитан Борта, ако той е с вас?

Макин вдигна ръка. И двете вежди на капитана се скриха под шлема му.

— Макин Борта? Не…

— От плът и кръв — рече Макин и се усмихна широко, направо се озъби всъщност. — Доста време мина, Релкин, дърто копеле такова.

— Крал Олидан нареди… — Тоест място за маневриране нямаше. А и как да добави любезно: „нареди да смета разбойническия ви боклук в бедняшкия квартал“? Поне бе проявил съобразителността да изясни положението от самото начало, спестявайки ми излагацията да вляза в спор, а той да ме изслуша и после да помете възраженията ми с окончателното „крал Олидан нареди“.

— Елбан, заведи братята при реката и им намери място да отседнат. Има един хан, „Падащият ангел“, голям е и би трябвало да побере всички ви — казах аз.

Елбан, изглежда, се изненада, че съм избрал него, изненада се, но и остана доволен. Млясна с устни върху беззъбите си венци, обърна се и изгледа кръвнишки останалите.

— Чухте Йорх! Принц Йорх тоест. Мърдайте!

— Убийството на селяни се наказва с обесване — казах аз, докато братята обръщаха конете си. — Чу ли ме, Малчо Райчо? Дори на един селянин. Така че без убийства, без плячкосване, без изнасилвания. Ако ти се прииска жена, нека граф Ренар ти купи някоя с парите си. Какво пък, нека ти купи три.

Вече и трите решетки бяха вдигнати.

— Капитан Кодин, за мен беше удоволствие. Желая ви приятна езда по обратния път до форта — казах аз.

Кодин се поклони от седлото и поведе хората си обратно. След малко при портата останахме само аз, Гомст и Макин.

— Води — казах. И капитан Релкин ни преведе през Западната порта във Високия град.

Тук нямаше тълпи, с които да се съобразяваме. Беше минало полунощ и луната яздеше високо в небето. Широките улици на Високия град бяха празни, само слуги притичваха тук-там от една голяма къща към друга. Иззад прозоречните кепенци може и да ни гледаше някоя щерка на богат търговец, но като цяло благородните домове спяха дълбоко и не показваха интерес към един завръщащ се принц.

Копитата на Герод трещяха твърде силно по паветата към Висок замък. Преди четири години си бях тръгнал оттук по пантофи, тих като мишка. Сега тропотът на железни подкови по камъка кънтеше неприятно в ушите ми. Тих гласец шепнеше в главата ми, че ще събудя татко. Тихо, по-тихо, не дишай, сърцето ти бие твърде силно.

Естествено, Висок замък изобщо не беше висок. За четирите си години на пътя бях виждал по-високи замъци и по-големи замъци, но нищо, което да прилича на Висок замък. Сега ми се струваше едновременно познат и чужд. Помнех го по-голям. Но макар и не толкова голям, колкото го помнех, пак си беше огромен. От учителя Лундист знаех, че някога тук е имало друг замък, толкова висок, че да остърже небето. По онова време всичко, което виждаме сега, било под земята. Не бил построен от Пътните, но строителите му притежавали умения, които почти не отстъпвали на техните. Стените не бяха от дялан камък, а от натрошена скала, толкова ситно натрошена, че се изливала като течност. Незнайно с каква магия вътре в каменните стени бяха вградени метални решетки, усукано желязо по-здраво и от черния метал на Изтока. И така, Висок замък клечеше нисък и древен, а кралят седеше зад пронизаните му с метал стени и гледаше отвисоко към Високия град. Стария град, Долния град. Гледаше към столицата Крат и към всички протекторати под своята власт. Моята власт. Моят град. Моят замък.