48.

Тичах към портите на замъка. Още бях с бронята си, освен разните парчетии, които бях изгубил в мелето, но не я усещах тежка. Чувах съскането на стрели около мен. Зървах хора, които падат покосени. Най-добрите стрелци на Горски страж ми разчистваха пътя.

Чудех се къде отивам и защо. Оставил бях Корион в калта. Когато той издъхна, усетих смъртта му като стрела, която измъкват от рана, като свалени окови, като примка, която махат от врата на обесен миг преди животът да го напусне.

Няколко стрели ме застигнаха откъм бойниците на Призрачния. Една се разцепи в нагръдника ми. Като цяло обаче защитниците трудно подбираха мишените си в хаоса на турнирното поле и нямаха време да се занимават със самотния рицар, който щурмуваше замъка без подкрепление.

Оставих краката си да ме водят. Усещането за празнота упорстваше. Вътрешният глас, пришпорвал ме досега, беше замлъкнал и вместо него чувах само накъсаното си дишане.

На улицата към портите срещнах по-сериозна съпротива — мястото беше заслонено от погледа на Горски страж и неговите стрелци. Между калайджийниците и кожарските работилнички се бяха събрали войници. Вардеха пътя, по който бях минал с Нубанеца преди години, наежени като дете, което търси отмъщение.

Двайсет мъже ми преградиха пътя, копиеносци, предвождани от капитан с цветовете на Ренар и плетена ризница, която проблясваше мътно на слънцето. Зад тях виждах Горгот, подпрял с плещи решетката. В двора отвъд портите имаше още войници. Нямах представа защо още не са убили гиганта и не са затворили портите.

Спрях пред строените копиеносци и открих, че нямам въздух, а следователно и глас да ги заговоря. Студен повей на вятъра помете земята между нас, носеше пръски дъжд.

Какво да правя? Като никога, невъзможното ми се стори… невъзможно.

Погледнах назад. Двама търчаха по пътя, по който бях дошъл. Първият беше толкова едър и висок, че можеше да е единствено Райк. Видях перцата на стрела, щръкнала от лявото му рамо. Вторият беше така омацан с кръв и кал, че нямаше начин да го позная само по бронята. Но знаех, че е Макин. Само той държеше меча си така.

Погледнах към войниците, стиснали копията си като настръхнал таралеж, строени в редица.

Така, какво да бъде?

Нов повей на вятъра довя ситни пръски дъжд.

— Дом Ренар? — извика капитанът малко колебливо.

Те не знаеха! Бяха излезли от замъка и нямаха представа за естеството на атаката. Мъглите на войната са нещо чудесно.

Потърках с ръкавица нагръдника си да изчистя герба, изографисан там и скрит под пласт кървава кал.

— Убежище! Алейн Кеник, съюзник на дом Ренар, търси убежище. — Посочих назад към Райк и Макин. — Онези там искат да ме убият!

Може би смъртта на Корион не беше изкоренила лошотията от мен. Поне не докрай.

Затичах към войниците и те разделиха да ме пропуснат.

— Няма да минат през нас, милорд — каза капитанът и отдаде чест.

— Гледайте да не минат — рекох. Едва ли щяха да минат, както и да го гледаш.

Забързах към портите. Пътят се изкачваше и отново усетих тежестта на бронята си. Странна миризма беше пропила въздуха, тежка и мазна, като от бекон, който си метнал в огъня. Това ми напомни за Мабертон, където бяхме подпалили селяците преди… преди цял един живот сякаш.

Виждах войници да се строяват на бегом в двора отвъд портите. Бронирани отчасти, някои с щитове, други — без, повечето несъмнено препили с бира заради празника.

Наближих и видях труповете. Обгорени тела, изпечени в собствената си сланина, като труповете на бедняшко погребение, където дървата не стигат, за да ги превърнат в пепел.

Горгот стоеше с гръб към мен. Стрели стърчаха от ръцете и краката му. Отначало реших, че е замръзнал като статуя, но после видях как великанските мускули на гърба му потрепват конвулсивно.

Наведох глава да мина под решетката. Стотината мъже в двора ме гледаха. Горгот беше примижал от напрежение. Проследи ме с поглед през тесните процепи на очите си. Между оголените ребра на деформирания му гръден кош също стърчаха стрели. Кървава пяна набъбна около стрелите, когато гигантът издиша, и пак, когато си пое следващия дъх.

Ритнах една димяща глава и тя се отдели от овъгленото тяло.

— Твоят ангел пазител трябва да е голяма работа, Горгот — казах му. Всички войници, направили опит да го достигнат, лежаха изгорени.

Великанът поклати глава, едва доловимо.

— Момчето. Горе.

Над Горгот, свил се в пролука при дървената рамка на решетката, дебнеше Гог. Иначе мастиленочерните му очи сега светеха като нажежени въглени под духалото на ковач. Тънкото му телце се беше свило на малка топка. В дървото около него стърчаха стрели.

— Малкият е направил всичко това сам? — Примигнах. — Мама му стара!

Горгот бе споменал, че при Гог и братчето му промените настъпвали твърде бързо. Толкова бързо, че нямало начин момчетата да оцелеят.

— Убийте това бясно куче! — Гласът звънна зад мен. Звучеше познато. Звучеше като гласа на баща ми.

— Стреляйте.

Глас, който изисква подчинение. Но още никой не беше стрелял по мен, така че аз се обърнах с гръб към Горгот и с лице към Призрачния.

Граф Ренар стоеше пред голямата кула с две дузини въоръжени мъже. Вляво и вдясно се бяха строили копиеносци, по двайсетина от всяка страна. Откъм бойниците над портите прииждаха още войници.

Поклоних се.

— Здрасти, чичо.

Преди да изляза на турнирната арена, бях виждал Ренар само на портрет и сега за пръв път имах възможност да го разгледам добре. Лицето му беше доста по-тясно, косата — по-дълга и не толкова прошарена, но ако не се брои това, беше образ и подобие на по-големия си брат, а всъщност доста приличаше и на моя милост. Не беше толкова красив, разбира се.

— Аз съм принц Йорг Анкрат. — Свалих шлема си и се обърнах към войниците. — Наследник на трона на Ренар. — Което не беше съвсем вярно, но щеше да стане, щом убиех и последния жив син на графа. Нямах представа къде се намира понастоящем братовчедът Ярко, но явно не си беше вкъщи, иначе щях да видя цветовете му на турнирното поле. Затова ги оставих да стигнат до заключението, че е мъртъв. Да си го представят на същата клада, която бях запалил за брат му Марклос.

— Ти! — Графът посочи един от мъжете край себе си. — Забий стрела в главата на това копеле или лично ще отсека твоята!

— Това е въпрос между мен и чичо ми — казах аз, вперил поглед в стрелеца. — И когато приключа с него, вие ще сте мои войници и победата ми ще е ваша. Повече кръв няма да се пролива.

Мъжът вдигна арбалета си. Гореща вълна ме обля изотзад, сякаш някой бе отворил зад гърба ми вратичката на напалена пещ. По лицето на войника се надигнаха мехури като по повърхността на завираща супа. Нещастникът се срина с писъци, косата му се подпали. Мъжете около него отстъпиха в ужас.

Видях как духът напусна тялото му, което се гърчеше в пламъци, а парчета месо залепваха по плочите. Видях духа му и се пресегнах към него. Пресегнах се с ръцете си и с киселявата сила на некромантите. Усетих тъмната им енергия да пулсира в гърдите ми, да се излива от раната, нанесена от ръката на баща ми.

Дадох глас на призрака, дадох гласове и на другите призраци, които висяха като дим около труповете в краката ми.

Войниците пред мен побеляха и се разтрепераха. Мечове падаха с трясък на плочите, див ужас се разпространяваше като горски пожар.

Под акомпанимента на писъци от отвъдното аз стиснах меча си с две ръце и хукнах към граф Ренар, към своя чичо, човека, издал смъртната присъда на снаха си и племенниците си. Добавих и своя крясък към врявата, защото с Корион или без него нуждата да убия Ренар ме прогаряше като огън.

Загрузка...