Принцът на тръните

12.

По-голямата част от Висок замък се намира под земята. Да се чуди човек защо не са го нарекли Дълбок замък. Мина доста време, докато стигнем тъмниците. Писъците чухме още от горните нива, през стени, изградени от Строителски камък.

— Боя се, че идването ни тук е лоша идея — каза Лундист, когато спряхме пред една желязна врата.

— Но е моя — отвърнах. — Нали уж каза, че трябвало да се уча от грешките си?

Нов писък, гърлен и дрезгав, животински звук.

— На баща ти няма да му хареса, че сме идвали тук — каза Лундист и стисна устни.

— За пръв път те чувам да се позоваваш на бащината ми мъдрост за каквото и да било. Срам и позор, учителю Лундист. — Вече нищо не можеше да ме спре.

— Има неща които децата не бива да…

— Твърде късно, учителю, този кон вече е избягал. И конюшнята е изгоряла. — Минах покрай него и потропах на вратата с дръжката на кинжала си. — Отворете!

Чу се дрънчене на ключове. Пантите явно бяха смазани добре, защото тежката врата се отвори навътре, без да изскърца. Заля ме вълна от смрад, толкова силна, че едва не се задавих. Старец с кожени тъмничарски дрехи и множество брадавици надникна през прага и отвори уста.

— Нито дума — предупредих го, насочил деловия край на кинжала си към езика му.

Влязох. Лундист влезе след мен.

— Винаги си ми казвал да гледам с очите си и сам да преценявам, Лундист — казах. И го уважавах за това. — Няма време за гнусливост.

— Йорг… — Разкъсваше се, долавях го в гласа му, разкъсваше се между емоции, които не можех да разбера, и логика, която разбирах отлично. — Принце…

Писъкът се чу отново, много по-силен. Бях чувал този звук и преди. Той ме блъсна в главата, опита се да ме прогони. Когато за пръв път чух такава болка, болката на майка си, нещо ме задържа. Мога да ви кажа, че са ме задържали тръните на шипката и са ме държали здраво. Мога да ви покажа белезите си. Ала нощем, преди да дойдат сънищата, едно гласче шепне в главата ми, казва, че ме е задържал страхът, че ужасът ме е вкаменил там, сред тръните на шипката, на сигурно място, докато те умираха пред очите ми.

Нов писък, по-ужасен и по-отчаян от всичко чуто дотук. Усетих тръните в плътта си.

— Йорг!

Отърсих се от ръцете на Лундист и хукнах към писъка.

Не се наложи да тичам дълго. Спрях пред входа на голямо помещение, осветено с факли, с килии по три от стените. В средата на залата двама мъже стояха прави до маса, на която трети лежеше вързан с вериги. По-едрият тъмничар държеше ръжен — върхът му беше наврян дълбоко в кофа с нажежени въглени.

Никой от тримата не забеляза появата ми, нито те, нито другите, които притискаха лица в зарешетените прозорчета на килиите. Влязох. Чух Лундист да спира на прага, зашеметен от гледката също като мен.

Приближих се и другият тъмничар — не онзи с ръжена — погледна към мен. Видя ме и подскочи като ужилен.

— К’во, да го… — Тръсна глава, сякаш не вярваше на очите си. — Кой? Ама какво?…

Представял си бях, че мъчителите са страшни мъже с жестоки лица, тънки устни, клюнести носове и очи на бездушни демони. Не бяха такива. Бяха си най-обикновени хора и, изглежда, точно това ме потресе най-дълбоко. По-ниският от двамата ми се стори глуповат, но пък се усмихваше дружески. Кротък човечец.

— Ти кой си? — Другият изглеждаше по-брутален, но и него лесно можех да си го представя как пие бира с приятели и се смее или как учи сина си да мята топка.

Не бях с дворцовите си гиздила, а с обикновена туника, подходяща за класната стая. Нямаше по какво да ме познаят. Тъмничарите влизаха и излизаха през Негодяйската порта и кракът им едва ли беше стъпвал в горните нива на замъка.

— Аз съм Йорг — казах аз, не като принц, а като ратайче. — Чичо плати на Пъпката при вратата да ме пусне. Искам да видя затворниците. — Посочих Лундист. — Утре ще ходим на екзекуциите. Но първо исках да видя престъпниците отблизо.

Вече не гледах тъмничарите. Погледът ми беше залепнал за опнатия на масата мъж. Само веднъж бях виждал човек с черна кожа — беше роб на някакъв благородник от Юга, дошъл на аудиенция при баща ми. Само че онзи беше по-скоро кафяв. Този тук, на масата, беше черен като мастило. Обърна се към мен, много бавно, сякаш главата му тежеше като олово. Бялото на очите му грееше със собствена светлина на черния фон.

— Пъпката? Ха, туй ми харесва. — Едрият тъмничар се успокои и хвана отново ръжена. — Ако има два дуката за мен и Гребин, не виждам що да не останеш и да го чуеш тоз как писка.

— Берек, а бе не е редно май. — Гребин се навъси. — То туй е много малко момчето, тъй де.

Берек извади ръжена от жарта и го насочи към Гребин.

— Не ти требе да заставаш между мен и моя дукат, друже.

Голата гръд на черния човек лъщеше под слабата светлина на нажежения връх. Грозни изгаряния бележеха ребрата му, червено месо беше разцъфнало като новоразорана бразда. Миришеше на печено прасе.

— Много е черен — казах.

— Щото е нубанец — рече Берек и се намръщи. Огледа критично ръжена и пак го пъхна в кофата с въглените.

— Защо го горите? — попитах. Стана ми неприятно под втренчения поглед на нубанеца.

Въпросът сякаш ги затрудни за момент. Гребин се намръщи още повече.

— Щото е обладан от дявола — каза накрая Берек. — Сички нубанци са такива. Варвари са те, езичници. Чух отец Гомст да казва, че еретиците требе да горят, а той требе да знае, щот нали води самия крал на молитва. — Сложи ръка върху корема на нубанеца. Жестът бе някак смущаващо нежен. — Та затуй решихме да го препечем малко, преди утре кралят да го убие.

— Да го екзекутира — поправи го Гребин. Произнесе думата с прецизността на човек, който я е репетирал многократно.

— Да го екзекутира, да го убие, все тая. Накрая всички свършват при червеите. — Берек се изплю в жарта.

Нубанецът не сваляше поглед от мен, наблюдаваше ме мълчаливо. Почувствах нещо, което не можех да назова. Стана ми криво, че съм там, в тъмницата. Стиснах зъби и срещнах погледа му.

— Какво е направил? — попитах.

— Какво да е направил? — изсумтя Гребин. — Затворник е.

— За какво престъпление? — попитах пак.

Берек сви рамене.

— Ми, задето са го фанали.

Лундист се обади от прага:

— Доколкото знам… Йорг, доколкото знам, всички определени за екзекуция затворници са бандити, заловени от войската на Портата. Кралят разпореди кампанията, за да спре набезите по пътя на мъртвите към Норлес и другите протекторати.

Откъснах поглед от очите на нубанеца и се загледах в тялото му. По здравите участъци от кожата му имаше грапави белези, които оформяха символи — простички, но ловяха окото. Мръсна набедрена превръзка висеше на слабините му. Китките и глезените му бяха стегнати с железни окови с проста ключалка. Окървавени къси вериги свързваха оковите към масата.

— Опасен ли е? — попитах. Пристъпих напред. Миризмата на печено месо беше толкова силна, че буквално усетих вкуса му с небцето си.

— Да — отвърна нубанецът с усмивка. По зъбите му имаше кръв.

— Затвори си езическия плювалник бе. — Берек извади ръжена от жарта и го вдигна пред очите си сред дъжд от искри. Сиянието разкриви лицето му в грозна мутра и аз си спомних една страшна нощ, когато светкавици осветяваха хората на граф Ренар.

Обърнах се към нубанеца. Решил бях, че ако гледа ръжена, ще го оставя на тъмничарите.

— Опасен ли си? — попитах го.

— Да.

Извадих иглата, която закопчаваше оковите на дясната му китка.

— Покажи ми.