Принцът на тръните

9.

Пръчката се стовари с пукот върху китката ми. Успях да я уловя с другата си ръка. Опитах се да я измъкна, но Лундист я държеше здраво. Въпреки това старецът се изненада, видях го.

— Явно все пак си внимавал, принц Йорг.

Всъщност изобщо не бях внимавал, мислите ми бяха другаде и обагрени в червено, но тялото ми беше развило навика да внимава вместо мен в такива моменти.

— Ще обобщиш ли казаното дотук? — предложи той.

— Нашите врагове определят какви сме. Това е вярно и за хората, и за кралствата — отговорих. Познал бях книгата, която Лундист бе донесъл за урока. Знаех коя е централната ѝ теза — че нашите врагове ни оформят.

— Браво. — Лундист измъкна пръчката от хватката ми и посочи масата-карта. — Гелет, Ренар и тресавищата Кен. Анкрат е продукт на своите съседи и те са вълците пред портата му.

— Мен ме интересуват само планините Ренар — казах. — Другите да правят каквото щат, не ми пука. — Залюлях се на задните крака на стола. — Когато татко поведе Портата срещу Ренар, аз също ще тръгна. И ако ми позволят, лично ще убия графа.

Лундист ме стрелна с поглед да провери дали говоря сериозно. Толкова сини очи стоят странно на старческо лице, но странно или не, с тях Лундист виждаше право в сърцето ти.

— Евклид и Платон са по-подходящи за десетгодишните момчета. Когато стигнем до военното изкуство, Сун Дзъ ще ни бъде водач. Стратегията и тактиката са инструментите, с които трябва да борави един принц и крал.

Сериозно му говорех. Имаше глад в мен, болезнен глад за смъртта на графа. А ако се съдеше по дълбоките бръчки около стиснатата уста на Лундист, старецът се досещаше колко надълбоко е стигнал този глад.

Вдигнах поглед към високия прозорец и сноповете слънчева светлина, които превръщаха прашинките в танцуващ златен дъждец.

— Ще го убия — казах. После, тласкан от внезапно желание да шокирам стареца, добавих: — Може би с ръжен, както убих онази маймуна Инч. — Вбесяваше ме, че съм убил човек, а не помня нищо, не помнех дори гнева, който ме е тласнал да го направя.

Друго знание исках от Лундист, знание, което го нямаше в прашните книги. Исках да ми обясни защо съм такъв и какъв съм всъщност. Този въпрос имах към него, аз, невръстният, към него, стареца. Но дори учителите не са всезнаещи.

Наведох се, сложих длани върху картата и погледнах Лундист. Видях, че ме жали. Част от мен искаше балсама на неговата жалост, искаше да му разкаже как съм се борил срещу онези тръни, как са убили Уилям пред очите ми. Част от мен искаше да се освободи от тежестта, която носех, от горчивата болка на спомена, от ръждата на омразата.

Лундист се наведе през масата. Косата се люшна край лицето му — носеше я дълга по модата на Ориента и беше толкова бяла, че чак сребрееше.

— Нашите врагове определят какви сме… но е важно да знаем, че можем сами да избираме враговете си. Направи омразата свой враг, Йорг. Направи го и може да станеш велик човек, и по-важно — с малко късмет може да бъдеш щастлив човек.

Има нещо крехко в мен, което ще се счупи, но няма да се огъне. Нещо остро, което загрозява меките думи, които имах преди. Не мисля, че се е появило в деня, когато хората на граф Ренар убиха майка ми. Не, мисля, че те само извадиха бръснача от калъфа му. Част от мен копнееше да се предаде, да приеме дара, който ми предлагаше Лундист.

Изрязах тази част от душата си. За добро или за зло, в онзи ден тя умря.

— Кога ще потегли в поход Портата? — Постарах се нищо в гласа ми да не издаде, че съм чул думите на учителя.

— Войската на Портата няма да тръгне в поход — каза Лундист. Раменете му се бяха привели, дали от умора, или от поражение, не знаех.

Тези му думи, за разлика от предишните, ме фраснаха право в корема, бяха изненадващ удар, който проби защитите ми. Скочих и катурнах стола.

— Не! Ще тръгне! — Че как иначе?

Лундист се обърна към вратата. Дългата му роба прошумоля сухо като въздишка. Аз стоях на място, зашеметен, невярващ, краката и ръцете ми бяха изтръпнали като да бяха чужди. Усещах как кръвта се качва към лицето ми.

— Как иначе? — извиках на гърба му, гневен, задето се чувствам като дете.

— Анкрат се определя от враговете си — каза той, без да се обръща. — Войската на Портата трябва да брани родната земя, а никоя друга армия не може да стигне до графа в неговите зали.

— Кралицата е мъртва. — Гърлото на майка зейна отново и обагри зрението ми в червено. Тръните жарнаха плътта ми като преди. — Принцът е мъртъв. — Строшен като непотребна играчка.

— И цена ще се плати. — Лундист най-сетне спря, опрял ръка на вратата, сякаш да не падне.

— Цена в кръв и стомана!

— Права над река Катун, три хиляди дуката и пет арабски жребеца — каза Лундист, без да ме поглежда.

— Какво?

— Речна търговия, злато, коне. — Сините му очи най-после ме намериха над рамото му. Сбръчканата му ръка напипа дръжката.

Проумявах думите една по една.

— Войската… — започнах.

— Няма да ходи никъде. — Лундист отвори вратата. Денят се вля през прага, ярък, горещ, прошарен с далечния смях на играещи деца.

— Ще ида сам тогава. Онзи ще умре с писъци, от моята ръка. — Студена ярост пълзеше по кожата ми.

Трябваше ми меч, или поне хубав кинжал. Кон, карта… грабнах тази пред мен, беше от стара кожа, миришеше на мухъл, с украса по краищата. Трябваше ми… обяснение.

— Как? Как може да изтъргуват смъртта им?

— Баща ти изкова съюза си с кралствата от Конски бряг чрез женитба. Силата на този съюз беше заплаха за граф Ренар и той е решил да удари рано, преди връзките да се затвърдят окончателно. Надявал се е да премахне както съпругата, така и наследниците. — Лундист пристъпи в светлината и косата му грейна златна, като ореол на слънчев вятър. — Баща ти няма достатъчно сила да унищожи Ренар и да опази Анкрат от вълците, които дебнат. Дядо ти на Конски бряг не приема това, иска отмъщение за дъщеря си и внука си… в резултат съюзът между него и Анкрат вече не съществува. И нищо не заплашва Ренар. Сега Ренар се стреми към примирие с нас, за да насочи силите си към другите граници на своето владение. И баща ти му продаде исканото примирие.

Вътре в себе си падах, премятах се, падах презглава в бездънна пропаст.

— Хайде, принце. — Лундист ми протегна ръка. — Да се поразходим на слънце. Сърце не ми дава да те държа зад чина в ден като днешния.

Смачках картата в юмрук и открих нейде в себе си усмивка — остра, горчива, но и с щипка хладнокръвие, което ми помогна да не губя целта си от поглед.

— Ами да, учителю. Да се поразходим на слънце. Ден като днешния не бива да се прахосва, в никакъв случай.

И излязохме навън. Денят беше жарък, но не стопи и капка от леда в мен.