Принцът на тръните

37.

От Червен замък не бяха останали руини, които да обходиш с поглед. Бяха останали само отломките от планинския връх, на който беше клечал.

Поставихме личен рекорд по бързо отстъпление и благодаряхме на всички богове, че вятърът духа срещу нас, а не ни гони по петите с полагащия ни се дял от пушека и заразата на Гелет. През нощта спахме, без да палим огън, и никой нямаше апетит, дори Бърло.

Пътят от Червен замък до Висок замък е дълъг, и е по-дълъг на връщане, отколкото на отиване. Първо, защото на отиване яздехме, а на връщане вървяхме пеш. Второ, в по-голямата си част обратният път се спуска надолу. Ако мога да избирам, бих предпочел да изкатеря планина, вместо да се спусна по нея. Спускането ти подбива краката по особено неприятен начин, а наклонът те дърпа надолу, сякаш те побутва, сякаш не ти, а той определя темпото и посоката. Когато изкачваш планина, се бориш с нея.

— Липсва ми кончето — казах и изпсувах.

— Добър кон беше — каза Макин и се изплю. Устите на всички ни бяха пълни с прахоляк. — Като се приберем, накарай главния коняр на краля да ти обучи друг. В Анкрат едва ли има и една конюшня, където Герод да не е оставил наследник.

— Обичаше кобилките той, вярно е. — Изхрачих се и плюх. Бронята ми убиваше, металът задържаше топлината на късното следобедно слънце и се потях като прасе.

— Тъпа работа обаче — каза Макин. — Извоювахме най-категоричната победа в познатата история, а се връщаме пешком.

— И от селска колиба съм одирал повече плячка, да го… — извика Райк от края на колоната.

— За бога, Малчо Райчо, само не почвай да опяваш — казах аз. — Връщаме се с най-ценната монета, братя. Връщаме се натоварени с победа. — Това наистина беше валута, която можех да използвам умело в двора. Всичко се продава, стига цената да ти е по джоба. Кралска услуга, трон, дори бащино уважение.

И това е третото, което правеше обратния път по-дълъг от пътя на идване. Трябваше да мъкна не само себе си, бронята си и дажбите си, а и един съвсем нов товар. Трудно се понася новина от такъв мащаб, без ухо, в което да я прошепнеш, и с мисълта че ще минат дни, преди да се отърсиш от товара ѝ. Добрите новини тежат не по-малко от лошите. Представях си как я съобщавам на двора, как се фукам с победата си, как натривам разни носове с нея и най-вече носа на една конкретна мащеха. Онова, което въображението ми не успяваше да нарисува, бе реакцията на татко. Опитвах се да си го представя как клати невярващо глава. Или как се усмихва, изправя се и слага ръка на рамото ми. Как ми благодари, как ме хвали, как ме нарича „синко“. Но образ не се появяваше, а думите, които уж чувах, бяха толкова тихи, че не различавах значението им.

Братята не говореха много по обратния път, чувстваха празнините в редиците ни, потиснати бяха от осезаемата липса на Нубанеца. Гог, от друга страна, преливаше от енергия, търчеше напред, гонеше зайци и ни засипваше с въпроси.

— Защо таванът е син, брат Йорг? — питаше момчето. Изглежда, смяташе, че външният свят е просто друга пещера, но по-голяма. Някои философи от древността са на същото мнение.

Имаше и други промени. Червените ивици по кожата на Гог бяха станали по-наситено червени, а лагерните огньове, които палехме вечер, буквално го хипнотизираха. Детето зяпаше запленено пламъците и се примъкваше все по-близо до тях. Горгот го дърпаше назад в сенките, сякаш силният интерес на детето към огъня го тревожеше.

Пътищата ставаха все по-познати, наклонът — по-малък, нивите — богати. Вървях по пътеките на детството си, онова златно време, в което дните минаваха лесно и без грижи, под съпровода на майчините ми песни и без нито една горчива нотка. И така до шестата ми година. Тогава бях научил от баща си първия от поредицата трудни уроци, уроци за болка, загуба и жертви. Гелет бе обобщил това обучение. Победа без компромис, без милост или колебание. Скоро щях да благодаря на крал Олидан за уроците, щях да му разкажа какво съм сторил на враговете му. И той щеше да одобри.

Колкото повече наближавахме Висок замък, толкова по-често се сещах за Катерин. Нямах друго за правене и мислите ми постоянно се връщаха към нея, предъвкваха спомените за кратката ни близост. Мислех си как светлината гали лицето ѝ, как подчертава скулите и пълните ѝ устни.

Навлязохме в сърцето на Анкрат с подбити крака и уморени от път, дотолкова потънали в собствените си мисли, че дори не се сетихме да откраднем коне, които да облекчат последната част от прехода ни. Затворех ли очи, виждах как новото слънце изгрява над Гелет, през Гелет, и чувах писъците на мъртвите.

Изкачихме Остенов хребет и видяхме бойниците на Висок замък. Оставаха ни още седем мили път до портите. Слънцето залязваше алено на запад, сякаш ни зовеше да се състезаваме кой пръв ще стигне града.

— Ше бъдеме херои, нали, Йорх? — попита Елбан. Каза го колебливо, сякаш въпреки напредналата си възраст още не беше докрай сигурен, че целта оправдава средствата.

— Герои? — Свих рамене. — Ще бъдем победители. А само това има значение.

Последната миля изминахме във вечерния здрач. Стражите при портата на Долния град ни пуснаха, без да задават въпроси. Или бяха познали своя принц, или нещо в мен беше събудило инстинкта им за самосъхранение. Влязохме в града, без да срещнем съпротива.

— Брат Кент, я заведи момчетата в Долния град да пийнат. В „Падащият ангел“ например. — Двамата със сър Макин щяхме да идем в двора сами. Другите нямаха място в двореца на татко.

С Макин продължихме към Високия град и скоро стигнахме до самия замък. Минахме през Тройната порта и аз се отърсих решително от умората. Пресякохме Олтарния двор, който тънеше в черните сенки на залязващото слънце.

Докато стигнем до тронната зала, вече бях събрал силите си и крачех наперено. Огледах се най-напред за Сагеус, потърсих го до краля, сетне и сред бляскавото множество. Продължих да се оглеждам за него, докато херолдът съобщаваше на висок глас за появата ни. Видях Катерин — стоеше до кралицата с ръка на рамото ѝ и гледаше строго бедния Йорг. Нарочно оставих тишината да се проточи.

— Къде си скрил изрисувания си дивак, татко скъпи? Нямах търпение да видя отново стария отровител на сънища.

Плъзнах още веднъж поглед по морето от лица.

— Дългът на Сагеус към короната го прати отвъд границите. — Лицето на баща ми остана безизразно, но аз все пак го видях как стрелва с поглед кралицата и сестра ѝ.

— Дано скоро се върне — казах. Значи езичникът беше избягал…

— Разбрах, че си докуцукал обратно без Горски страж — каза кралица Сарет, положила ръце върху закръгления си корем. — Значи ли това, че всички са загинали? — Усмивка трепна по правата линия на устата ѝ. Забележително красива уста, нека отбележа за протокола.

Удостоих я с лек поклон. Поклон за природения ми брат, който скоро щеше да си пробие път със зъби и нокти от утробата ѝ.

— Имаше загуби сред Горски страж, милейди, това не мога да отрека.

Баща ми килна леко глава, сякаш короната му тежеше прекомерно. Светлите му очи ме следяха изпод сенките на челото му.

— Искам пълен отчет за този погром.

— Лорд Винсент де Грен… — Започнах да броя на пръсти.

Велможите в залата си поеха хорово дъх.

— Дори командирът на Горски страж! — Кралица Сарет скочи на крака. — Загубил е дори командира! И това момче иска да седне на нашия трон?

— Лорд Винсент де Грен — продължих аз. — Наложи се да го бутна във водопада Темус. Много ме ядоса, за жалост. Сега командир на Горски страж е Кодин. От ниско потекло е, но е солиден и надежден.

— Джед Уилокс — казах и вдигнах още един пръст. — Убит в бой с ножове заради игра на карти два дни след като пресякохме границата с Гелет. Матус от Ли — продължих и вдигнах трети пръст. — Бедният неволно се изпикал върху мечка. Изглежда, легендарните познания на момчетата от Горски страж за живота в гората са малко надценени. И… ами, това е.

Вдигнах ръка високо над главата си и се обърнах първо наляво, после надясно, така че всички да се насладят на трите ми пръста.

— Загубите сред собствените ми хора са също толкова тежки, или приблизително поне, но в своя защита следва да кажа, че разрушаването на замък, защитаван от деветстотин гелетски ветерани, е опасно начинание. Известни загуби в жива сила са допустими, особено когато разполагаш с двеста и петдесет леко въоръжени горски рейнджъри.

— Този страхливец изобщо не е стигнал до Червен замък! — Кралицата ме посочи — сякаш някой би се поколебал кого има предвид — и гласът ѝ се извиси в писък.

Усмихнах се и не казах нищо. Жените често губят ясния си поглед върху нещата, когато носят дете. Видях как Катерин се опитва да дръпне сестра си обратно на трона.

— Заповядах ти да нападнеш Червен замък. — В думите на баща ми нямаше и следа от гняв и затова звучаха още по-заплашително.

— Така е. — Тръгнах към трона, Макин ме последва на крачка зад мен. — Дай ми Гелет, така каза, татко.

Делеше ни не повече от метър, когато един от дворцовите гвардейци се сети да вдигне арбалета си. Баща ми вдигна пръст и всички спряхме; гвардеецът се потеше видимо.

— Дай ми Гелет, рече. И бе така добър да ми отпуснеш Горски страж за тази цел.

Бръкнах в торбичката, която носех на колана си, сляп за насочените към мен арбалети.

— Ето го Мерл Гелетар, лорд на Гелет, господар на Червен замък. — Отворих ръка и прах се посипа през пръстите ми. — А това — продължих и извадих камъче колкото орех, — това е най-голямото парче скала, останало от Червен замък.

Пуснах камъчето и то падна в тишината. Не прах, нито камък имах предвид, разбира се, но истината така или иначе лежеше там, на пода на тронната зала. Мерл Гелетар беше прах на вятъра, а от замъка му беше останал ситен чакъл.

— Избихме ги до крак. Всички мъже в онази крепост са мъртви. — Погледнах към кралицата. — И всички жени. Благородни дами, слугини, робини и курви. — Спрях поглед върху корема ѝ. — Всички деца, дори пеленачетата в люлките. — Повиших глас: — Коне и кучета, ястреби и гълъби. Мишките и плъховете, бълхите дори. Нищо живо не остана там. Победата не познава половинчатите мерки.

Баща ми скочи на крака.

С една крачка застанах лице в лице с него. Очите му не можех да разчета, но старият страх ме беше оставил, сякаш и той, като прахта, бе изтекъл през пръстите ми.

— Дай ми онова, което е мое по рождено право. — Постарах се думите ми да прозвучат спокойно и хладно, макар че от усилието усещах физическа болка. — Дай ми армиите и аз ще взема цялата империя, ще я обединя отново. Прогони езичника. Зачеркни неговите планове. — При последното погледнах към кралицата.

Това се оказа грешка. Не биваше да изпускам от поглед баща си, не биваше и за миг да забравям откъде се е взела тъмната ми страна.

Усетих остра болка под сърцето. Болка, заради която сдъвках следващото си изречение и едва не си отхапах езика. Усетих вкус на кръв в устата си, стипчив, метален. Стъпка назад… при втората залитнах. И тогава видях острието в ръката на баща ми, острието, на което бях нанизан допреди миг.

„Това кама ли е, що виждам?“ Цитатът изскочи като мехур от мръсна пяна в главата ми, а с него и смях, откъсна се от мен, поаленял от кървава слюнка. Шекспир и неговият нещастник Макбет. Исках да кажа нещо, но като никога думите ми изневериха, изтичаха безсилно заедно с кръвта ми.

Тронната зала се люшна пред мен, пропорциите ѝ изгубиха строгата си праволинейност в лицето на това невиждано предателство. Всички погледи ме следяха неотклонно по пътя ми назад и заднишком към големите врати. Погледи, които на свой ред ме пронизваха, погледи на лордове и дами, на принцеса, кралица и крал. Краката, които ме бяха пренесли вярно по дългия път от Гелет, сега ме предадоха, сякаш всяка миля от отломките на Червен замък дотук изведнъж се бе стоварила на раменете ми, сякаш трупана с години умора най-сетне ме бе натъпкала с омайно биле.

„Той ме намушка!“

Помня, че преди съм обичал баща си. Спомням си го най-вече насън, а понякога и когато съм буден, но много рядко. Споменът е като сянката на високи облаци, която пресича за миг съзнанието ми. Образ на засмяно лице от година, която отдавна не е моя, от сезон, когато съм бил твърде малък, за да съзнавам разстоянието, което ни дели. Лицето е с брада, и строго, но в него няма заплаха.

„Това кама ли е, що виждам?“ Толкова ми се искаше да изрека шегата на глас, но устата не ме слушаше. Вместо това се разсмях отново и паднах, сякаш ножът беше срязал конците, които ме държаха изправен.

Цяла вечност лежах под погледите им, бузата ми върху студения мрамор. Чух рева на Макин. Чух трясъка на метал, когато рицарят падна под вълната гвардейци. Изпълни ме пулс на сърце, оглушителен, бавен.

Когато паднах, видях косата на татко, черна, по-тъмна от нощ, с лек зеленикав отблясък като крилото на сврака.

— Махнете това оттук — каза той уморено. Най-сетне смътна следа от човешка слабост.

— В майчината си гробница ли да легне? — Нов глас. Чух думите бавно и протяжно, сякаш изречението се проточи цяла вечност, и в същото време събудиха далечно ехо в мен… познах гласа. Беше на стария лорд Носар, който ни носеше на раменете си, Уил и мен, преди много години. Старият Носар, дошъл сега да ме вдигне за последно на ръце. Чух, че му отговориха, но отговорът дойде така отдалече и толкова тих, че значението ми убягна. Ослепях. Усетих, че бузата ми се плъзга по пода, после — нищо.