Принцът на тръните

24.

— Виж ти! Капитан Кодин! — Наближаваше обед и аз слизах по стълбите в забележително добро настроение.

Капитанът се поклони вдървено. В ъгъла на кръчмата Родат, Йоб и Сим се сражаваха с махмурлука. Бърло хъркаше под една маса.

— Мислех, че си се върнал във форт Челни, капитане, да вардиш границите ни от злодеи и бандити — казах жизнерадостно.

— Налице е известно недоволство от работата ми. Гласове в двора твърдят, че напоследък съм си затварял очите за твърде много злодеи и бандити. Прехвърлиха ме към ескортната служба в Крат. — Махна към вратата. — Ако принц Йорг е готов?

Реших, че този тип ми харесва. Изненадващо откритие. Рядко харесвам хората. Реших, че е виновно настроението ми. Една нощ с курва и омекваш тотално.

И така, Кодин и неговите четирима войници ни изведоха през Западната порта. Макин беше с мен, разбира се, също и Елбан, който, макар и стар, беше сред малцината братя, които имаха повече от една капка мозък в главата. Взех и Нубанеца. Не бях докрай сигурен защо, но той седеше на бара, хрупаше ябълка, крепеше в скута си прословутия си арбалет и просто реших да го взема.

Тръгнахме по Стария път към Ренатски лес, двайсетина мили птичи полет, а Стария път си летеше като птица, естествено, следваше правата линия, положена от римляните преди незнайни епохи.

Кодин яздеше отпред с момчетата си, ние се наслаждавахме на деня след тях. Макин сръчка своя Скокльо до моя Герод и двамата си размениха заплашителни погледи, както подобава на истински жребци.

— Трябваше да ме оставиш на сър Гален, Йорг — каза Макин.

— Смяташ, че можеше да го победиш? — попитах.

— Не. Знаеше да върти меча тоя тевтонец — каза Макин и избърса устата си с ръка. — Никога не бях кръстосвал оръжие с по-добър.

— Не той беше по-добрият — казах аз.

Замълчахме и Елбан побърза да запълни паузата:

— Какво, Макин се е бил с некой, дето може да го надвие? Сър Макин? Не вервам. — Примлясна с устни и вместо „сър“ се чу „фър“.

Макин се обърна и го погледна.

— Повярвай. Поборникът на краля едва не ми видя сметката. Но после Йорг го оправи. — Кимна към Нубанеца. — С арбалет. Щеше да се гордееш с него, ако го беше видял.

Нубанеца прокара черната си като сажди ръка по металната ложа на арбалета си и по лицата на своите погански богове.

— В това гордост няма, Макин.

Никога не знаех какво да очаквам от Нубанеца. Понякога беше простоват като Маикал, друг път — по-дълбок от кладенец. А понякога и двете едновременно.

— Маикал — казах аз, сетил се изведнъж за нещо. — Какво стана с нашия питомен идиот? Умря ли, или не умря? Забравих да попитам.

— Оста’ихме го в Норлес, Йорх. Требеше одавна да е умрел с таз рана в корема, ама упорит бе, само мучи и не умира — каза Елбан и изтри плюнката от брадичката си.

— Толкова е тъп горкият, че не се сеща да умре — каза Макин, после се ухили. — Завлякохме го в една къща в края на градчето. Малчо Райчо искаше да го довършим, та най-сетне да млъкнел.

Посмяхме се.

— Сериозно, Йорг, не трябваше да закачаш Гален — каза Макин. — Ако го беше оставил на мира, сега щеше да си седиш нагизден в замъка. Така де, ти все още си престолонаследник. Бас ловя, че щеше да свалиш и оная наперена принцеса. Червен замък ти е смъртната присъда, задето строши онова глупаво дърво. За това и задето нарече съпругата му скоронска курва. Баща ти трудно прощава, да знаеш.

— Прав си, Макин — рекох. — Или щеше да си прав, ако амбициите ми се простираха до това да „седя нагизден“ в замъка. Ако беше така, щях да оставя онзи тевтонец да си свърши работата. За твой късмет, аз искам да спечеля Войната на Стоте, да обединя Разделената империя и да стана император. А за човек, способен да постигне това, завземането на Червен замък ще е детска работа.

Обядвахме край един километричен камък на границата на гората. Овнешко от кухнята на „Падащият ангел“. Още не бяхме облизали докрай мазнината от пръстите си, когато се метнахме пак на конете и ги пришпорихме между дърветата — основно стари дъбове и високи брези, поаленели и пожълтели срамежливо от целувката на есенния мраз. Яздехме под клоните, опадали листа шушнеха под копитата, дъхът на конете се къдреше пред нас и аз отново усетих онзи сладък трън да потъва дълбоко в кожата ми. Казват, че и цял живот да пътуваш, пак не ще избягаш от магията на анкратските долини.

Прозинах се така, че челюстта ми изпука. Не бях спал тази нощ. Затоплен под плаща си и полюляван от бавната стъпка на Герод, се унесох.

Открих, че си мисля за женски крака и ръце, гладки и меки. Устните ми изрекоха името ѝ, сякаш да го пробват на вкус.

— Катерин? — попита Макин. Обърнах рязко глава към него. Той ме гледаше, вдигнал високо вежда. Този му навик с веждата ужасно ме дразнеше.

Отклоних поглед. Вляво от нас шипки се стелеха нашироко около стволовете на три бряста. Научил бях труден урок в шипки като тези. Не само красотата на родната земя беше впила тръните си в мен.

„Убий я.“

Извъртях се на седлото, но Макин беше изостанал и се смееше на нещо с Нубанеца.

„Убий я и ще се освободиш завинаги.“

Гласът сякаш идваше от мрака под плетеницата на шипките. Говореше с хрущенето на конските копита в сухия листак.

„Убий я.“ Древен глас, сух като кост, недокоснат от милост. За миг зърнах Катерин, кръв обагряше белите ѝ зъби, очите ѝ — разширени от изненада. Усетих дръжката на ножа в ръката си, острието му в корема ѝ, топла кръв се стича по пръстите ми.

„С отрова ще стане по-тихо. От разстояние.“

Този, последният глас… можеше да е както мой, така и на шипката, защото бяха започнали да звучат еднакво.

„Силата иска жертви. Слабостта има висока цена.“ Виж, това вече бях аз. Подминали бяхме шипките, а денят ставаше студен.

Горските стражари ни намериха бързо. Обратното би ме притеснило. Патрул от шестима, целите в черно и зелено, излезе от дърветата. Командирът им попита високо каква работа имаме на кралския път.

Не дадох на Кодин възможност да ме представи — изпреварих го:

— Идвам да се срещна с командира на Горски страж.

Стражарите се спогледаха. Несъмнено в очите им бяхме парцалива дружина, само Макин изглеждаше що-годе представително с излъсканата си в чест на баща ми броня. Аз бях със старата си броня от разбойническите времена, а колкото до Елбан и Нубанеца… тях биха ги качили на бесилото без съд и присъда. Разбойници от главата до петите.

В този миг Кодин внесе своята лепта в разговора:

— Това е Йорг, принц на Анкрат и престолонаследник.

Тези думи, колкото и невероятно да звучаха, се ползваха с авторитета на униформата му. Стражарите зяпнаха стъписани.

— Идва да се срещне с командира на Горски страж — подсказа им Кодин.

Това ги раздвижи и те ни поведоха навътре в гората по дивечови пътечки. Следвахме ги в колона. По някое време ми писна да ме шамаросват разни клони и слязох от седлото. Стражите поддържаха бързо темпо и май изобщо не им пукаше за високопоставената компания и тежките ни брони.

— Кой е командир сега? — попитах, задъхан и дрънчащ. В тишината под дърветата бронята ми дрънчеше толкова силно, че сигурно пречех на мечките да заспят зимния си сън.

Един от стражарите погледна през рамо; беше на години и жилав като дърветата около нас.

— Лорд Винсент де Грен. — И се изплю красноречиво в храсталака. Май не обичаше особено командира си.

— Баща ви го назначи тази пролет — добави капитан Кодин иззад мен. — Ако съм разбрал правилно, назначението му е било един вид наказание.

Щабквартирата на Горски страж се намираше до водопада Рало, на равното място, където река Темус криволичи и се разделя на ръкави, събирайки кураж да скочи от седемдесет метра височина. Десетина големи бараки с дървени покриви и стени от необелени стволове се гушеха сред дърветата. Изоставена воденица служеше за щаб на командира, иззидана от гранитни блокове и кацнала на ръба на водопада.

Няколко десетки горски стражари излязоха да ни видят. „Е, по тези места едва ли има много развлечения“, помислих си.

Докато ние връзвахме конете, старият страж влезе във воденицата да уведоми командира за пристигането ни. Позабави се, така че просто стояхме и чакахме. Повя студен вятър и раздуха опадалите листа. Стражарите стояха и ни наблюдаваха, плащовете им в зелено и черно се вееха на вятъра. Повечето бяха въоръжени с къси лъкове. Дългите само биха се оплитали в клонаците, а и в гората не ти е нужен голям обхват. Тук нямаше Робиновци от Худ, стражарите не бяха неговите весели разбойници и изглеждаха готови да те убият при първата грешна стъпка.

— Принц Йорг. — Вратата на воденицата се отвори и навън излезе мъж в хермелин, пъхнал палци под колан от златни плочки.

— Лорд Винсент де Грен, предполагам — казах и го удостоих с най-неискрената си усмивка.

— Значи си дошъл да ни уведомиш, че всички ние ще умрем заради глупавото обещание, с което едно момче се е опитало да впечатли баща си — каза той достатъчно силно да го чуят всички на поляната.

Трябваше да му го призная на лорд Винсент — не си губеше времето в празни приказки. Харесвам това качество, наистина, но не ми хареса начинът, по който го каза Винсент. А и лицето му беше едно такова… кисело, сякаш вечно му нагарча в устата, което беше странно, защото снагата му имаше формата на кюфте, а тази форма не се постига без сериозно ядене и изисква адски много животински кожи, за да се покрие с хермелин. Прецених, че е на трийсетина години, но с дебелите е лесно да сбъркаш, защото кожата им е опъната от сланина и за бръчки не остава място.

— Новините пътуват бързо, изглежда. — Запитах се на кое татко би се зарадвал повече: на Червен замък или на моя провал. В известен смисъл това можеше да се тълкува като комплимент, като намек, че според него все пак имам известен шанс да изпълня поставената ми задача. Не, това тук ми намирисваше по-скоро на женска ръка, вероятно жена, която още не може да преглътне онова за „скоронската курва“. Жена, свикнала да измъква тайни от мъжа си след сношение. Жена, която може да изпрати конници до Ренатски лес. И дори до Гелет.

Тръгнах към командира.

— Чудя се, лорд де Грен, дали вашите хора биха ви последвали с риск за живота си? Ако е така, значи бързо сте спечелили верността им и аз следва да бъда впечатлен. Чувал съм, че мъжете на Горски страж са корави пичове, по-корави от камък. — Преметнах ръка през раменете му. Не му хареса, но когато си принц, можеш да правиш такива неща с хората. — Да се поразходим.

Не му оставих избор. Поведох го надолу към бляскавата линия, където река Темус изчезваше в пропастта сред мъгла от водни пръски.

— Елате всички — извиках през рамо. — Това не е поверителен разговор.

Спряхме на широк корниз от мокър камък на петдесетина метра под воденицата, където водите се пенеха бели по камънаците, преди да се метнат през ръба.

— Принц Йорг, аз не… — започна лорд Винсент.

— Ти, ела тук! — Свалих ръката си от раменете на де Грен и посочих стария стражар, който се беше изплюл така красноречиво по пътя насам. Наложи се да повиша глас, за да надвикам рева на водата.

Той дойде при нас на ръба.

— Та кой е този горд представител на Горски страж, командире? — попитах.

Лицата на дебелите хора издават всяка емоция. Или поне при лорд Винсент беше така. Четях мислите му, виждах ги как приритват между веждите, гърчат се в провисналите бузи, тресат се в диплите около шията му.

— Аз…

— Е, все пак са двеста души. Как да очакваме от вас, че ще ги знаете всичките по име? — казах аз, целият съчувствие. — Как се казваш, стражарю?

— Кепен, ваш’височество — отвърна той. Личеше си, че предпочита да е някъде другаде, шареше с очи в търсене на изход.

— Заповядайте му да скочи, командире — казах аз.

— К-какво? — Лордът пребледня на секундата.

— Да скочи — повторих. — Заповядайте му да скочи във водопада.

— Какво?! — Лорд Винсент, изглежда, ме чуваше зле през рева на водата.

Кепен вече бе сложил ръка на кинжала си. Умен човек.

— Щом смяташ, че хората ти ще умрат заради глупаво обещание, което едно момче е дало на баща си, какво пък, види ми се логично въпросното момче да провери дали хората ще се подчинят на твоите заповеди, когато те означават сигурна смърт — казах аз, зарязал любезностите. — И ако още веднъж кажеш „какво“, ще се наложи да ти разпоря шкембето тук и сега.

— Но, принце… Принц Йорг… — И направи опит да се засмее.

— Заповядай му да скочи! — креснах му.

— С-скачай!

— Не така бе! По-убедително. Няма да скочи, ако му пелтечиш.

— Скачай! — Този път лорд Винсент се постара и докара известен авторитет.

— Така е по-добре — казах. — Хайде още веднъж, ама с чувство.

— Скачай! — изкрещя лорд Винсент в лицето на стария Кепен. Вече не беше бледен, страните му аленееха опасно. — СКАЧАЙ! Скачай, проклет да си!

— Да бе! — извика в отговор Кепен. Извади ножа си, нащърбен от употреба, и отстъпи предпазливо назад.

Свих рамене.

— Не е достатъчно, лорд Винсент. Не е достатъчно, и толкоз! — Бутнах го силно и той се катурна през ръба. Дори не извика. Поне плясък да бяхме чули, ама не.

И тогава аз се раздвижих, мълниеносно. Две крачки — и стиснах Кепен за гърлото, с другата си ръка държах китката му с ножа надалеч. Той се вдърви от изненада. Крачка назад и го провесих през ръба. Краката му висяха във въздуха и единствено ръката ми на гърлото му го задържаше сред нас.

— Е, Кепен — казах. — Ще умреш ли за новия командир на Горски страж? — Дарих го с усмивка, но той май не забеляза.

— Тук трябва да кажеш „да“. И гледай да е от сърце, защото има много по-лоши неща от това да умреш лесно, когато са ти дали заповед.

Той изграчи едно „да“ през хватката ми.

— Кодин. — Кимнах на капитана. — Ти си новият командир на Горски страж.

Издърпах Кепен, оставих го да стъпи на твърда земя и тръгнах назад към воденицата. Всички тръгнаха след мен.

— Ако поискам от вас да умрете, очаквам да попитате кога и къде — казах. — Не че горя от желание да издавам такива заповеди. Ще е глупаво. Мъжете от Горски страж са най-опасните двеста войници, с които разполага Анкрат, без значение дали баща ми го знае, или не.

Не беше празен комплимент. В гората нямаха равни. С добър командир начело горските стражари бяха най-острият меч в оръжейницата и бяха достатъчно умни, за да не скачат в пропасти само защото някой им е казал.

— Командир Кодин ще ви поведе към Гелет. — Видях ги да свиват устни при тази вест. Със или без дългия скок на лорд Винсент аз още си бях недорасло момче, а Червен замък още им звучеше като самоубийство. — Стигнете ли на двайсет мили от Червен замък, спирате. Ще прекарате две седмици в Отонските гори, ще сечете дървета за обсадни машини и ще убивате всеки патрул, който ви наближи. Командир Кодин ще ви каже останалото, когато му дойде времето.

Обърнах им гръб и бутнах вратата на воденицата.

— Кодин, Макин!

Влязоха след мен. Коридорът стигаше до грозновата трапезария, на масата имаше изстинала гъска, хляб и зимни ябълки. Взех си една.

— Благодаря ви, принц Йорг — каза Кодин и се сгъна в поредния си вдървен поклон. — Спасихте ме от тегобите да ескортирам велможи в столицата и вместо това цяла зима ще търча в горите на Гелет. — Бегло подобие на усмивка се колебаеше по крайчетата на устата му.

— Ще дойда с вас. Ужким. Инкогнито. Това е строго пазена тайна, която разчитам да не опазите — казах аз.

— А къде всъщност отиваме? — попита Макин.

— В гърлото на левкротата — отвърнах. — Ще си говорим с чудовища.