Принцът на тръните

15.

Избягахме от Висок замък през Кафявата порта, малка врата отвъд Високата стена. Излязох последен, краката ме боляха от бързането по безбройните стъпала.

На най-горното стъпало имаше бледи отпечатъци от стъпки, червени.

Сетих се за Лундист, проснат на пода в залата за изтезания. Така го бях оставил.

Бяхме се изкачили от най-дълбоките зандани на замъка до най-невзрачния му изход. Лайнарите минаваха оттук по десетина пъти на ден да изнесат съкровищата от клозетите. От мен да знаете, кралското лайно вони като всички останали.

Братът пред мен се обърна под арката и ме стрелна със зъбата усмивка.

— Чист въздух! Колко е сладък, а, момченце. Хайде, вдишай дълбоко.

Чул бях нубанецът да го нарича Роу — беше слаб като клечка, само кости и жили, стари белези и лоши очи.

— По-скоро ще оближа врата на прокажен, отколкото да ти дишам вонята, брат Роу. — Избутах го, за да мина. Само грубият език нямаше да ми спечели място сред тези мъже, но щеше да помогне, той, както и тоталната неотстъпчивост.

Анкрат се простираше вдясно от нас. Вляво зад Старата стена се издигаха пушеците и кулите на Крат. Всичко това обляно в светлината на буря. От онази светлина, която се образува, когато небето се покрие с буреносни облаци през деня. Плоска светлина, която променя до неузнаваемост всеки пейзаж. Съвсем на място, реших аз.

— Ще пътуваме бързо и без да се жалим — каза Прайс.

Прайс и Райк, единствените истински братя между нас, стояха рамо до рамо в челото на колоната; Райк се мръщеше страховито, докато Прайс ни обясняваше кое как.

— Трябва да се отдалечим максимално от тоя лайнарник. Бурята ще скрие следите ни. Ще намерим коне в движение, ще изпържим някое и друго село, ако се наложи.

— Ти наистина ли мислиш, че малко дъжд ще попречи на кралските ловджии да проследят двайсет мъже? — Глупавото ми гласче звънна тънко и чисто, проклето да е.

Всички се обърнаха към мен. Нубанецът ме изгледа опулено и вдигна леко ръка, сякаш да ме смълчи.

Посочих лавината от покриви, юрнала се чак до речния бряг отвъд защитата на крепостните стени. Любящите поданици на баща ми бяха застроили околността само и само да са близо до него.

— Ако се разделим — по един или двама най-много, — може и да си намерим топло огнище, печено телешко и халба бира — казах. — Чувал съм, че там долу имало кръчми. Всеки от нас може да си намери местенце до огъня още преди дъждът да е отмил следите му. Хората на краля ще обикалят с хубавите си коне, ще се намокрят като кокошки и ще търсят следа от двайсетина души, минали по пътя или през нивите, ще се оглеждат за ограбени чифлици и други пакости с вашия почерк. А ние ще си седим на сушина в сянката на Висок замък и ще чакаме времето да се оправи. Или смятате, че в замъка сме оставили и един, който да каже на Викачите как изглеждаме? Или че гражданите на Крат ще забележат двайсетина, които са се присламчили към хилядите?

Виждах, че ме слушат внимателно. Виждах светлинката на обещаното огнище в очите им.

— И как ще платим за печеното телешко и покрива, под който да се скрием? — Прайс разбута братята. Червенокосият, Гемт, загуби равновесие и тупна по задник. — Да почнем да грабим току до Висок замък?

— Ми да, как ше платим, момченце? — Гемт се изправи. Явно беше решил, че е по-безопасно да си излее яда на мен, вместо на Прайс. — Как бе?

Извадих два дуката от кесията си и ги потрих с пръсти.

— Т’ва аз ше го зема! — Дълголик мъж вляво от мен посегна към пълната кесия.

Измъкнах кинжала от колана си и го забих в протегнатата му ръка.

— Лъжец — рекох и натиснах още малко, докато дръжката опря в дланта му, а върхът щръкна червен отдолу.

— Махай се, Лъжецо. — Прайс го хвана за врата и го бутна надолу по склона.

После надвисна над мен. По принцип всички възрастни надвисваха над мен, но Прайс надвисваше невероятно. Стисна ме за предницата на туниката и ме отлепи от земята. Изобщо не се впечатли, че още стискам в ръка окървавения кинжал.

— Не те е страх от мен, нали, момче? — Държеше ме на нивото на очите си и дъхът му вонеше неописуемо. Като на умряло куче, но по-лошо.

Замислих се дали да не го намушкам, но си дадох сметка, че дори да го раня смъртоносно, този тип ще ме разкъса на две още преди да е паднал на земята.

— А теб страх ли те е от мен? — попитах го.

И в онзи кратък миг двамата се разбрахме. Мисля, че единствен аз видях трепването в очите му. И единствен той — трепването в моите. Пусна ме отвисоко.

— Ще останем в града един ден — каза Прайс. — Брат Йорг черпи. Ако някой от вас, тъпанари, направи някоя простотия, преди да сме тръгнали, лично ще се разправям с него. Лично.

После ми протегна ръка. Не да ми помогне всъщност, осъзнах аз с миг закъснение. Дръпнах си ръката, преди да съм се изложил съвсем, метнах му кесията и казах:

— Аз ще ида с нубанеца.

Прайс кимна. С черното си лице нубанецът правеше впечатление — щяха да си спомнят, че е избягал от тъмницата, щяха да го запомнят, когато се появи в града.

Нубанецът сви рамене и тръгна на изток към нивите. Тръгнах след него.

Чак когато излязохме на пътя между живите плетове, нубанецът проговори отново:

— Би трябвало да те е страх от Прайс, момче.

Първият лъх на бурята шумолеше в глоговете от двете ни страни. Въздухът миришеше особено — остра нишка, вплетена в уханието на плодородна земя.

— Защо? — попитах. Дали не си мислеше, че ми липсва нужното въображение, за да изпитвам страх? Някои хора са толкова тъпи, че им липсва усет за евентуалните последствия от едно или друго. Други се тормозят с вероятности и въображението им рисува всякакви ужасии, каквито не би могъл да измисли дори най-големият им враг.

— Защо на боговете да им пука какво ще се случи с дете, на което не му пука за самото него? — попита нубанецът.

Спря на един завой и аз също спрях близо до живия плет. Порив на вятъра разклати клонките и бели цветчета се отрониха между тръните на глога. Нубанецът погледна назад в посоката, от която бяхме дошли.

— Може би не ме е страх и от боговете — казах аз.

Тежки капки дъжд затупкаха в прахоляка около нас.

Нубанецът поклати глава. Косата му беше много къдрава и капките блестяха в нея като скъпоценни камъни.

— Само глупакът размахва юмрук на боговете, момче. — Стрелна ме с усмивка и тръгна към завоя. — Не знаеш какво могат да ти изпратят.

Засега, изглежда, ми изпращаха дъжд. Ненормално тежък дъжд, сякаш капките не просто падаха, а небето ги изстрелваше към земята. Застанах до нубанеца. Живият плет не предлагаше заслон. Дъждът намокри туниката ми, беше толкова студен, че ми стана трудно да дишам. Това ме подсети за удобствата, които бях зарязал, и повдигна въпроса дали все пак не съм сгрешил, отхвърляйки съвета на Лундист.

— Защо стоим тук? — попитах. Наложи се да повиша глас, за да надвикам дъжда.

Нубанецът сви рамене.

— Не ми харесва да вървим по пътя.

— Повече прилича на река, отколкото на път. Какво чакаме?

Той пак сви рамене.

— Може би имам нужда от почивка. — Докосна предпазливо раните по гърдите си, примижа от болка и разтегли устни. Зъбите му бяха неочаквано бели, не като на другите братя — в техните усти царуваше сиво разложение.

Минаха още пет минути. Чаках кротко. Така де, мокър от дъжд не се бои, а вече бях мокър до кости.

— Как ви хванаха? — попитах. Мислех си за Прайс и Райк. Трудно ми беше да си представя как се предават на кралските стражари. Смешно дори. Комично.

Нубанецът поклати глава.

— Как? — попитах отново, надвиквайки дъжда.

Нубанецът погледна назад към пътя, после се наведе към мен.

— Сънен вещер.

— Вещер? — Намръщих се и плюх в краката си.

— Сънен вещер — повтори нубанецът. — Дойде в съня ни и ни оплете, докато хората на краля ни заловят.

— Защо? — попитах. Дори да се вържех за вещера, което нямаше как да стане, със сигурност знаех, че баща ми не ползва услугите на разни вещери и вещици.

— Мисля, че е искал да се подмаже на краля — каза нубанецът.

А после тръгна през калта. Тръгнах мълчаливо след него. Виждал бях деца да се влачат след възрастните и да ги засипват с въпроси, но с детството бях приключил. Въпросите ми можеха да почакат, ако не друго, поне докато дъждът спре.

Цапахме през кални локви близо час, преди нубанецът да спре. Пороят беше преминал в напоителен ръмеж. Нямаше изгледи облаците да се разкарат скоро. Този път направихме добре, че спряхме, оказа се. Едва се бяхме прислонили край живия плет, когато десетина конници изтрещяха покрай нас сред пръски кал.

— Твоят крал иска да ни върне в тъмницата, Йорг.

— Вече не е мой крал — казах аз. Понечих да стана, но нубанецът ме хвана за рамото.

— Заряза хубавия живот в замъка и сега се криеш в дъжда. — Наблюдаваше ме съсредоточено. Очите му виждаха много и това не ми хареса. — Чичо ти жертва живота си, за да те опази. Стори ми се добър човек. Стар, силен, мъдър. Но ти въпреки това тръгна с нас.

Мълчание се проточи помежду ни, от онзи тип мълчание, който те подканя да го запълниш с изповед.

— Има един тип. Искам да умре.

Нубанецът свъси чело.

— Децата не трябва да са такива. — Дъждът се стичаше на вадички по навъсеното му чело. — Мъжете не трябва да са такива.

Отърсих се от ръката му, станах и тръгнах по пътя. Нубанецът ме настигна и изминахме още десетина мили, преди да се мръкне съвсем.

Пътят минаваше основно през ниви, ако не броим единичните чифлици и мелници встрани от него, но с падането на нощта видяхме светлинки, скупчени под гористо възвишение южно от нас. Лундист редовно ме тормозеше с карти на Анкрат, затова веднага се сетих, че това е Боров акър, селце, което доскоро бях свързвал само със зелена точка върху стар пергамент.

— Добре ще е да се скрием от дъжда. — Усещах миризмата на дим от огнища и внезапно разбрах защо братята бяха приели плана ми толкова присърце. Обещанието за топлина и храна е неустоимо за хора, свикнали на студ и недохранване.

— Би трябвало да нощуваме там, горе — каза нубанецът и посочи към билото на хълма.

Ръмеше кротко и напоително. Дъждът ни обвиваше в студено одеяло, което изсмукваше силите ми. Проклинах слабостта си. Само от няколко часа бях на пътя, а от умора не можех да си кажа и името.

— Или да се вмъкнем в някоя от онези плевни — предложих. Две стояха настрани от къщите, изолирани, само на метри от гората.

Нубанецът понечи да поклати глава. Гръм се търколи на изток, тихо, но продължително. Нубанецът сви рамене.

— Добре.

Слава богу!

Тръгнахме през нивите, които дъждът беше превърнал в тресавища, препъвахме се в мрака, най-вече аз, полумъртъв от умора.

Нубанецът натисна с рамо вратата на плевнята, тя изохка възмутено и се отвори с протяжно скърцане. Разлая се куче в далечината, но не ми се вярваше фермерите да излязат в дъжда само заради мнението на някакъв пес. Залитнахме през прага и се проснахме в сеното. Крайниците ми тежаха като олово, бях толкова уморен, че ако не стисках зъби, сигурно щях да заплача.

— Не се ли притесняваш, че сънната вещица ще те потърси пак? — попитах. — Едва ли е доволна, че подаръкът ѝ за краля е избягал. — Преглътнах една прозявка.

— Вещер — поправи ме нубанецът. Вярно, че беше казал така. — Мисля, че беше мъж.

Свих устни. В моите сънища вещиците си бяха вещици, жени, а не мъже. Криеха се в тъмна стаичка, за чието съществуване не бях подозирал. Стая с отворена врата в коридор, по който трябваше да мина. Подминавах входа и целият настръхвах, невидими червеи плъзваха по ръцете ми. Виждах я, силует от сенки с тъмни ръкави и бледи ръце като паяци. Понечех ли да избягам, краката ми изведнъж натежаваха, сякаш газех в петмез. Борех се, мъчех се да извикам, но бълвах мълчание, бях муха в паяжина, а тя тръгваше към мен бавно и неотвратимо, лицето ѝ навлизаше в светлината. После виждах очите ѝ… и се будех с писъци.

— И не се притесняваш, че вещерът ще те потърси отново? — повторих.

Тресна внезапен гръм и разтърси плевнята.

— Трябва да е близо — каза нубанецът. — И да знае къде си.

Издишах. Не бях осъзнал, че съм затаил дъх.

— Затова първо ще прати след нас ловеца си — добави нубанецът. Чух шумолене — спътникът ми се покриваше със сено да му топли.

— Жалко — казах аз. Отдавна не бях сънувал собствената си сънна вещица. Донякъде ми допадаше идеята, че може да ни проследи дотук, до тази плевня в хватката на бурята. Наместих се по-дълбоко в боцкащото сено. — Да видим дали ще сънувам вещица, моята или твоята, все едно. И ако ми се присъни, този път няма да бягам. Ще тръгна право към нея и ще я изкормя.