Принцът на тръните

8.

Седяхме на отломките от каменния зид на кметската къща и пиехме бира. Братята пиеха здраво и току крещяха името ми. Някои се придържаха към „брат Йорг“, други пробваха на вкус „принц Йорг“, но всички ме виждаха по нов начин. Райк не сваляше поглед от мен — по четината му засъхваше бирена пяна, а напреки на гърлото му червенееше следа от меча ми. Видно бе, че претегля залозите, лесно ми беше да си представя бавния балет от възможности, който върти тромави пируети зад ниското му чело. Рано или късно думичката „откуп“ щеше да изплува на повърхността. По-добре беше да не чакам.

— Той не ме иска жив, Малчо Райчо — казах. — Пратил е Гомсти да намери доказателство, че съм умрял, а не да ме намери жив. Вече си има нова кралица.

Райк се ухили грозно, после се оригна.

— Зарязал си замък, пълен със злато и фусти, за да яздиш с нас? Що за идиот би направил таквоз нещо?

Отпих от бирата. Възгорчива беше, но и разговорът не беше от сладките.

— Идиот, който знае, че няма да спечели войната, ако кралската гвардия му диша във врата — отвърнах.

— Каква война бе, Йорг? — Нубанеца седеше близо до мен и не пиеше. Винаги говореше бавно и сериозно. — Искаш да биеш графа? Или барон Кеник?

— Войната — казах аз. — Цялата.

Кент Червения се приближи откъм буретата, шлемът му беше пълен догоре с бира.

— Т’ва не може стана — заяви той, надигна шлема си и го преполови на четири глътки. — Значи ти си принцът на Анкрат, тъй ли? Второразрядно кралство с медна коронка. Сигурно има още десетина със същите права над високия трон кат’ вашите. И всяко си има армия.

— Десет, ами! Педесе по-скоро — изръмжа Райк.

— Почти сто всъщност — поправих ги аз. — Броил съм ги.

Стотина отломки от една империя, които си пускаха взаимно кръв в безкрайна поредица от дребни войни, кръвни вражди и набези, кралства, които се радваха на променлив успех и променлив провал, живееха в конфликт от поколения и нищо не се променяше. Война, която аз щях да променя, да прекратя, да спечеля.

Допих си бирата и станах да потърся Макин.

Не се наложи да търся дълго. Намерих го при конете, проверяваше копитата на Скокльо — своя жребец.

— Какво откри? — попитах го.

Макин сви устни.

— Открих кладата. Двеста, плюс-минус, всичките мъртви. Натрупали са ги на кладата, но не са я запалили. Сигурно нещо ги е подплашило. — Той махна на запад. — Дошли са пешком по пътя през тресавището и през онзи превал ей там. В горичката при потока са оставили двайсетина стрелци да убиват всеки, който се опита да избяга от градчето.

— Общо колко са били? — попитах.

— Стотина вероятно. Повечето пешаци. — Прозина се и прокара ръка по лицето си, от челото до брадичката. — Заминали са си преди два дни. Едва ли ще се върнат сега.

Усещах невидими тръни да се впиват в кожата ми.

— Ела с мен — казах му.

Макин ме последва до стъпалата и падналите колони на кметството. Братята бяха накарали Маикал да отвори второ буре.

— К’во стаа, капитане! — извика Бърло на Макин. Гласът му още беше хриплив след срещата на гърлото му с ръцете на Райк. Мъжете прихнаха и аз ги оставих да се насмеят. Още усещах тръните, остри, забити дълбоко. Точеха ме за нещо. Двеста тела на куп. Всичките мъртви.

— Капитан Макин твърди, че ще си имаме компания — казах.

Макин вдигна вежди, но аз не му обърнах внимание.

— Двайсетина меча, корави мъже, разбойници от най-долна проба. Срещата с тях няма да ви хареса — уведомих ги. — Идват без бързане в нашата посока, карат много плячка.

Райк скочи на крака, млатилото издрънча на кръста му.

— Плячка?

— Измет, казвам ви. Обогатяват се от чуждото страдание. — Удостоих ги с усмивката си. — Е, братя, ще трябва да им покажем къде грешат. Искам ги мъртви. До последния. И искам да го направим безкръвно. Направете капани по главната улица. Скрийте хора в зърнохранителницата и в хана „Син глиган“. Искам Кент, Роу, Лъжеца и Нубанеца да останат тук, зад този зид, и да стрелят по тях, когато мерзавците стигнат между зърнения склад и хана.

Нубанеца претегли в ръка арбалета си — истинско чудовище, шедьовър на инженерната мисъл, изработен от стария метал и украсен с мутрите на чужди богове. Кент изля бирата от шлема, нахлупи го на главата си и стисна дългия си лък.

— Може да дойдат и през превала, затова Райк да вземе Маикал и още шестима и да се скрият в руините на кожарската работилница. Наближи ли някой оттам, оставете го да ми подмине, после ударете в гръб. Макин ще ни е съгледвач и ще ни предупреди откъде идват. Отецът и вие петимата ще останете с мен като примамка.

Нямаше нужда да обяснявам повече. Е, Йоб не беше разбрал, но Райк го отлепи от бурето с бира, не твърде любезно при това.

— Плячка! — изкрещя Райк в лицето му. — Почвай да копаеш ями, малоумнико.

Знаеха как да спретнат засада моите момчета. Нямаха грешка в това. Умееха да водят сражение в руини. И как иначе — свикнали бяха с руините. Когато сами не превръщаха градчета в руини, се биеха в руините на градчета, които друг е опожарил преди нас.

— Бърло, Макин. — Повиках ги при себе си, докато другите се щураха по задачи. — Не ми трябваш за съгледвач, Макин — казах аз, като сниших глас. — Искам двамата да идете в горичката при потока и да се скриете. Така да се скриете, че даже да седне отгоре ви човек, да не разбере, че сте там. Скрийте се и чакайте. Ще разберете какво да правите, като му дойде времето.

— Принце… брат Йорг — каза Макин. Беше се навъсил страшно и току поглеждаше по улицата към стария Гомсти, който се молеше пред опожарената църква. — Каква е тая работа?

— Каза, че ще ме следваш навсякъде, Макин — отговорих. — Тук пътят започва. Когато напишат легендата, това ще е на първата страница. Някой стар монах ще окьоравее, докато ѝ слага украсите. Тук започва всичко. — Не споменах колко кратка може да се окаже книгата.

Макин се сгъна в своя си поклон, който приличаше повече на кимване, и тръгна. Бърло Дебелака заситни след него.

И така, братята заложиха капаните, приготвиха стрелите и се скриха в опожарените руини на Норлес. Наблюдавах ги, псувах ги наум, задето се бавят, но не казах нищо. Скоро на открито останахме само аз, отец Гомст и петимата, които бях избрал. Останалите, малко над две дузини, чакаха в засада.

Отец Гомст дойде и застана до мен, като все така мълвеше молитва. Чудех се дали и как щеше да се моли, ако знаеше какво всъщност предстои.

Главата пак ме болеше, този път като две куки, забити в очите, които някой тегли безмилостно към тила ми. Същата болка бях усетил по-рано, когато видях стария Гомсти в клетката при бесилото и се замислих за дома. А иначе главата често ме болеше. Често позволявах на болката да ме води, но вече започваше да ми писва. Омръзна ми да бъда риба на корда. Време беше да отвърна на удара.

Първият съгледвач цъфна на блатния път след час. Скоро се появиха и други — пришпорваха конете си да го настигнат. Сигурен бях, че са ни видели, седмината, дето си стояхме на стъпалата пред кметството.

— Ето я компанията — казах и посочих ездачите.

— Еба си! — възкликна брат Елбан и се изплю върху ботушите си. Избрал бях Елбан, защото не изглеждаше страшен — кльощав и стар под ръждивата ризница. Нямаше коса, нито зъби, но имаше хъс. — Ник’ви разбойници не са това. Глей ги само! — Не му се разбираше много, защото наистина нямаше зъби, нито един.

— Да знаеш, Елбан, може и да си прав — казах и го дарих с усмивка. — На мен повече ми приличат на фамилна гвардия.

— Бог да се смили над нас — чух да мърмори зад мен старият Гомсти.

Съгледвачите се изтеглиха назад. Елбан си взе нещата и тръгна към пазарната мера, където пасяха конете.

— Не е добра идея това, старче — казах му тихичко.

Елбан се обърна и видях страха в очите му.

— А ти нема да ме резнеш в гръб, нали, Йорх? — Не можеше да каже „Йорг“ без зъби, но се стараеше, горкият.

— Няма — казах. Елбан ми беше симпатичен някак; не бих го убил без основателна причина. — Къде ще избягаш, Елбан?

Той посочи към хребета.

— Само там ми се види чисто. Другите пътища са завардени, а в тресавището не стъпвам.

— Не ти трябва да прехвърляш хребета, Елбан — казах аз. — Повярвай ми.

И той го направи. Или пък ми повярва, защото не ми вярваше, ако схващате какво имам предвид.

Стояхме и чакахме. Най-напред видяхме основната колона, която приближаваше по блатния път, няма и минута по-късно войници прехвърлиха превала. Две дузини, фамилна гвардия, с копия и щитове, и знамена с цветовете на граф Ренар. Основната колона се състоеше от шейсетина войници, а зад нея се влачеха повече от сто пленници, вързани един за друг за вратовете. Няколко каруци оформяха ариергарда. Покритите сигурно караха продоволствие, другите бяха натоварени с трупове, наредени като дърва за огрев.

— Дом Ренар винаги изгаря труповете. И не взема пленници — казах аз.

— Не разбирам — каза отец Гомст. Явно наистина не разбираше, защото изглеждаше повече изглупял, отколкото уплашен.

Посочих дърветата.

— Гориво. Тук сме на ръба на блатото. Други дървета няма на мили околовръст. Хората на Ренар са искали да направят голяма клада, затова събират всичките си пленници тук, където има с какво да ги изпекат.

Имах обяснение за действията на Ренар, но не и за своите собствени. По отношение на тях се чувствах оглупял като отчето. Каквато и сила да владеех по пътищата, черпех я от собствената си саможертва. Жертвал бях желанието си да отмъстя на граф Ренар и точно тогава усетих силата — когато се отказах от отмъщението, преценил, че то няма да ми донесе печалба. Но ето ме тук, сред руините на Норлес, измъчван от жажда, която буретата с празнична бира не можеха да утолят. Стоях и чаках графа. Чаках с твърде малко хора на своя страна, стоях, макар всичките ми инстинкти да крещяха за бягство. Всички освен онзи, който ме заставяше да устоя или да се пречупя, но никога да не се огъвам.

Вече ясно различавах отделни силуети в челото на колоната. Шестима ездачи с плетени ризници и един рицар с тежка броня. Видях емблемата на щита му, когато се обърна да даде знак на офицерите си. Черен гарван на червен фон, фон от пламъци. Граф Осон Ренар не би повел стотина мъже в анкратски протекторат, значи мъжът с бронята трябваше да е някой от синовете му. Марклос или Ярко.

— Братята нема да се бият с тея — каза Елбан и сложи ръка на нараменника ми. — Ако стигнем до конете, може да си пробием път през дърветата, Йорх.

Двайсетина от войниците на Ренар вече бързаха към горичката. Държаха дългите лъкове пред телата си, за да не се закачат в храсталака.

— Не — казах и въздъхнах издълбоко. — Най-добре да се предам.

Протегнах ръка.

— Дайте ми бяло знаме.

Когато тръгнах към основната колона, войниците от фамилната гвардия вече бяха заели позиции. „Знамето“ ми беше по-скоро сиво, богохулствено сиво при това, защото го бях съдрал от молитвената възглавничка на отчето.

— Благородник! — извиках. — Благородник под бяло знаме!

Това ги изненада. Войниците, заели позиции зад нашите коне, ме пуснаха да прекося пазарната мера, без да ми създават проблеми. Жалка картинка бяха, металната обшивка на кожените им доспехи се разпадаше, по мечовете им имаше ръжда. Домашарчета бяха и пътят явно не им понасяше.

— Момченцето май иска първо да се опече на кладата — каза един. Кльощаво копеле с циреи и на двете бузи. Шегичката му предизвика смях.

— Благородник! — извиках отново. — Бяло знаме. — С меча си не бих стигнал и наполовина толкова далеч.

Усетих вонята на колоната, чух плача на пленниците, видях празните им очи, които ме следяха.

Двама от ездачите на Ренар тръгнаха да ме пресрещнат.

— Откъде открадна бронята, момче?

— Иди си го начукай, ако обичаш — казах, но любезно. — Кой предвожда този цирк? Марклос?

Двамцата се спогледаха. Обикновен странстващ рицар едва ли би бил в състояние да различи синовете на граф Ренар.

— Тъпо ще е да убиете на своя глава пленник с благородна кръв — рекох. — Най-добре оставете решението на графчето.

Двамата се смъкнаха от конете си. Високи мъже бяха и изглеждаха ветерани. Взеха ми меча. По-старият, с тъмна брада и бял белег под двете очи, намери ножа ми. Ударът беше отрязал и връхчето на носа му.

— Някой здравата те е загрозил, човече — казах аз.

Белязаният намери и ножа в ботуша ми.

План нямах. Болката в главата ми не оставяше място за планове. Останал бях глух за безмълвния глас, който ме беше водил толкова време. Пренебрегнал го бях заради единия кеф да се пиша инат. И ето какво стана — стоях невъоръжен сред цяла колона вражески войници, глупав и сам.

Зачудих се дали малкият Уилям ме гледа отнякъде. Надявах се майка да не гледа.

Зачудих се дали ще умра. Дали ще ме изгорят, или ще ме накълцат и ще оставят обезобразения ми труп на отец Гомст, който да го закара с каруца във Висок замък.

— Всеки има колебания — казах, когато Белязания приключи с обиска. — Дори Ису е имал мигове на колебание, а аз не съм Ису.

Мъжът ме изгледа все едно съм луд. Може и да съм луд, но поне бях намерил покой. Болката изчезна и аз отново видях ясно нещата.

Отведоха ме при Марклос. Конят му беше истинско чудовище, цели седем стъпки, ако щете вярвайте. Марклос вдигна забралото си и отдолу се показа симпатично лице, закръглено в бузките, но като цяло доста приятно и весело дори. От друга страна, външният вид често лъже.

— Кой си ти, по дяволите? — попита той.

Нагръдникът му беше много хубав, от обработен с киселина метал, с пищни сребърни инкрустации и толкова излъскан, че блестеше дори на слаба светлина.

— Попитах кой си, по дяволите? — Зачерви се в бузките нещо. Вече не изглеждаше толкова весел. — На кладата така или иначе ще пропееш, момче, затова не ми губи времето и говори.

Наведох се напред, уж да го чуя по-добре. Пазачите му посегнаха към мен, но аз им спретнах стария номер с извъртането. Макар и с броня, бях по-бърз от тях. Използвах крака на Марклос като стъпенка — там, където се подаваше от стремето, — и за нула време се метнах при него. Към седлото му адски удобно беше прикрепена кания с хубава тънка кама и аз я измъкнах и я забих в окото му. След което препуснахме. Препуснахме двамцата в галоп през мерата. Как се краде кон е първото, което научаваш на пътя.

Препускахме, а той виеше и се гърчеше зад мен. Неколцина храбри войничета понечиха да ми преградят пътя, но аз ги прегазих. Нямаше да станат скоро, ако станеха изобщо — този жребец беше мноого голям. Стрелците сигурно опъваха лъковете си, но бяха далече за точен изстрел, а и препусках право към градчето.

Чувах зад себе си тропот на коне. Телохранителите. Стори ми се, че и те прегазиха един-двама в стремежа си да ме настигнат. Успяха да скъсят дистанцията, но двамата с Марклос ги бяхме изненадали и имахме преднина. Когато наближихме града, изостанаха.

При първите сгради завих рязко и Марклос бе така добър да падне от коня. Приземи се на глава. Още един, който нямаше да стане повече. Накефих се, няма да ви лъжа. Представих си как съобщават на графа, докато закусва. Щеше ли да му загорчи в устата? Щеше ли да си довърши пържените яйца?

— Хора на Ренар! — извиках толкова силно, че ме заболяха дробовете. — Този град е под протекцията на принц Анкрат. Няма да бъде предаден.

Обърнах отново коня и го пришпорих. Няколко стрели издрънчаха на улицата зад мен. При стъпалата на кметството дръпнах рязко юздите и скочих от седлото.

— Ама ти се върна… — Отец Гомст изглеждаше объркан.

— Върнах се — рекох. Погледнах Елбан. — Отстъплението се отлага, а, братко?

— Ти си луд бе! — прошепна той. Странно, но когато шепнеше, не фъфлеше.

Атаката поведоха ездачите, личната охрана на Марклос. Явно бяха събрали кураж сега, след като петдесетина пешаци се бяха стекли наоколо им. Двете дузини на превала явно бяха разбрали какво става и тичаха по склона. Стрелците се показаха от горичката, за да скъсят обсега.

— Ако ви хванат така, ще ви опекат живи — казах на петимата около мен. Замълчах и ги погледнах в очите, един по един. — Но те не искат да умрат. И пред графа не им стиска да се изправят обаче. Така де, кой би искал да върне мъртвия син на стария граф Подпали-клада и да го замаже с някое „да де, ама убихме разбойниците… имаше там едно момче… и един старец без зъби…“? Затова ме чуйте добре. Искам да се счепкате с тези питомни войници и да им разкажете играта. Искам да вкусят от ада. Вкусят ли достатъчно, ще се пречупят и ще побегнат. — Млъкнах и задържах погледа на брат Родат, защото той си беше плъх и обичаше да бяга, със или без причина. — Ти, по-специално, гледай да стоиш до мен, брат Родат.

Погледнах към горичката над главите на мъжете, които прииждаха от пазарната мера, и видях как един стрелец падна сред дърветата. Човек с броня се надигна от храстите. Стрелците пред него гледаха напред, към авангарда. Бронираният отсече главата на първия с едно-единствено чисто движение. „Благодаря ти, Макин“ — помислих си. Бърло Дебелака изскочи от храсталака, хукна напред и вряза туловището си с все бронята в редицата стрелци.

Войниците, които се спускаха по склона, подминаха скривалището на Райк и неговите момчета ги удариха в гръб. Съотношението на силите беше в полза на врага, а Малчо Райчо не обичаше да го превъзхождат числено, но думата „плячка“ неизменно му действаше по един и същ начин.

Чу се басов звън — от арбалета на Нубанеца. Трудно би могъл да пропусне при толкова много мишени, макар че точността не беше най-силното качество на тежкия му арбалет. Двете стрели удариха водещия ездач в гърдите и го изхвърлиха от седлото. Кент и другите двама се надигнаха иззад порутените стени на кметството. Постреснаха се, като видяха какво наближава, но нямаха голям избор. Стрели пък имаха в изобилие.

Войниците на Ренар стигнаха до заложените капани в галоп. Кълна се, че чух пукота от първия счупен глезен. След това се чуваха само викове и крясъци, докато мъже и коне се спъваха един в друг на меле. Кент, Лъжеца и Роу се възползваха от объркването и пратиха още няколко стрели в центъра на вражеската атака. Нубанеца зареди отново чудовището си и този път едва не обезглави един кон. Ездачът се преметна през врата на добичето си, а конят се срина отгоре му с пръснат череп и протекъл мозък.

Част от неопитните войничета явно решиха, че широката улица вече не им харесва толкова, и се пръснаха сред опожарените къщи на Норлес да дирят друг път. Разбира се, намериха не само път, а и братята, които ги чакаха там.

Стрелците се пречупиха първи. С подплатена туника и нож в кания на кръста един стрелец е на практика безпомощен пред брониран мечоносец средна хубост. А дори Бърло беше далеч над средната хубост.

Трима от конниците стигнаха до нас. Ние обаче не останахме на улицата да ги чакаме. Оттеглихме се в отломките от ковачницата на Декер. Ездачите влязоха бавно, пепелякът хрущеше под копитата на животните им. Елбан скочи на първия от една ниша над пещите, събори го като две и две четири, после взе да го мушка с малкия си остър нож. Ако си спомняте, вече споменах, че Елбан е човек с хъс.

Двама от другите братя заградиха втория ездач, нападаха го оттук и оттам, докато им се отвори пролука. В ковачницата нямаше място онзи да развърти коня си. По-добре да беше слязъл.

Така останахме аз и Белязания. Той явно бе по-умен от другаря си, защото скочи от коня и ни подгони чак тогава. Тръгна към мен бавно и уверено, с меча напред. Не бързаше човекът — защо да бързаш, когато петдесетина твои тичат насам?

— Бяло знаме? — казах с надежда да го ядосам още.

Той нищо не каза. Устните му бяха стиснати, пристъпваше много бавно напред. Точно тогава брат Родат му скочи в гръб и заби меча си в тила му.

— Трябваше да се възползваш от офертата, Белязан — казах аз.

Излязох на улицата тъкмо навреме да видя как някакъв здравеняк с червено лице връхлита срещу нас. Видях и как стрелите на Нубанеца буквално го разкъсаха. Миг по-късно войската ни връхлетя. Нубанеца вдигна кирката си, Червения Кент грабна брадвата. Родат ме изпревари с копието си и намери човек, в когото да го забие.

Дойдоха на две вълни. Петнайсетина се бяха присъединили към охраната на Марклос, други двайсетина прииждаха след тях с по-бавна стъпка. Останалите лежаха ранени или мъртви по главната улица и сред руините.

Изтичах покрай Родат и неговата жертва. Подминах двама мечоносци, които не проявиха желание да се счепкат с мен, и така пробих първата вълна. Мернах кльощавото копеле с циреите на лицето, онзи, който се беше пошегувал как щели да ме изпекат на кладата. Вървеше с втората вълна.

Юрнах се натам, виех като бясно куче, жаден за кръвчицата на Цирея. И това ги пречупи. А войниците от превала? Те въобще не стигнаха до нас. Малчо Райчо беше сметнал, че е възможно да носят плячка у себе си.

По мои сметки повече от половината противници си плюха на петите. Не ги наричам хората на Ренар, защото вече не бяха такива. Не можеха да се върнат при графа.

Макин се качваше по баира, целият в кръв. Приличаше на Кент Червения в деня, когато го намерихме! Бърло идваше с него, но току спираше да пребърка дрехите на мъртвите за някоя ценност. Ако сред мъртвите имаше и живи, той, разбира се, отстраняваше тази разлика, за да пребърка и тях на спокойствие.

— Защо? — попита Макин. — Тоест, славна победа, принце, но… защо, в името на всички преизподни, трябваше да поемаш такъв риск?

Вдигнах меча си. Братята около мен побързаха да отстъпят, но Макин, понеже е храбрец, не трепна.

— Виждаш ли този меч? — казах. — Няма и капка кръв по него. — Завъртях се да го покажа и на другите, после го размахах към превала. — А там някъде има петдесетина мъже, които никога повече няма да се бият за граф Ренар. Сега те работят в моя полза. Ще разнесат историята за принца, дето убил графския син. Принц, който не знае що е отстъпление. Принц, който с трийсет човека е победил сто, без капка кръв да опетни меча му. Помисли, Макин. Накарах нашичкия Родат да се сражава като луд, защото му казах, че врагът ще се пречупи, ако повярва, че ти няма да отстъпиш. А сега имам петдесет бивши врагове, които ще разказват същото на всеки, които има уши да ги чуе. „Принцът на Анкрат не се пречупва.“ Сметката е проста. Ако вярват, че няма да се пречупим, ще се предадат.

И си беше вярно. Не това беше причината да рискувам в онзи ден, но иначе беше вярно отначало докрай.