Принцът на тръните

18.

Събудих се с онази внезапна конвулсия, която те спохожда, когато всеки мускул в тялото ти внезапно осъзнава, че е заспал по време на дежурство. Това беше първият шок. Вторият дойде, когато си дадох сметка колко дълбоко съм спал. Никога не спиш толкова дълбоко на пътя, ако искаш да се събудиш.

Мракът с нищо не облекчи объркването ми. Посегнах за меча си и напипах меки чаршафи. Висок замък! Спомените ме връхлетяха. Спомних си езичника и неговото заклинание.

Претърколих се надясно. Винаги оставях нещата си от дясната страна. Уви, и там имаше само дюшек, мекичък и дебел. Нищо не виждах, все едно внезапно съм ослепял. Сигурно капаците бяха затворени плътно, защото дори шепот от звездна светлина не проникваше в стаята. Беше и тихо, много тихо. Протегнах се да стигна ръба на леглото, но не го открих. „Широко легло“ — помислих си с надежда да открия нещо смешно в ситуацията.

Сетих се да издишам — още задържах онзи панически дъх, който си бях поел в мига на събуждането. Какво ме беше събудило всъщност? Какво ме беше измъкнало силом от заклинанието на езичника в прегръдките на това толкова удобно легло? Дръпнах ръката си и свих колене до гърдите си. Някой ме беше сложил в леглото и бе прибрал дрехите ми. Не ще да е бил Макин, той не би ме оставил гол в нощта. Много скоро щях да си поговоря подробно с този някой. Но това можеше да изчака до сутринта. Сега просто исках да заспя, а денят щеше да дойде и без мен.

Само че сънят ме беше изритал от лоното си и май не искаше да ме приеме пак. Затова аз си лежах гол в чуждото легло и се чудех къде ми е мечът.

Шумът дойде толкова тих, че можеше да е плод на въображението ми. Взирах се сляп в мрака и попивах тишината с уши. И ето го пак, тих като шепот на дреха, бръснала камък. Улових призрак на звук, притаен дъх. Или пък бе просто нощният вятър, открил пролука в прозоречните капаци.

Лед пролази по гръбнака ми като лек гъдел между плешките. Надигнах се и сдържах импулса да се разприказвам, да развея показна неустрашимост в лицето на невидимия ужас. „Не съм на шест години, за бога — казах си. — Карал съм мъртви да побегнат.“ Отметнах завивките и станах. Ако в мрака ме дебнеше някое от чудовищата на езичника, чаршафите нямаше да го спрат. Протегнал ръце пред себе си, открих края на леглото, да не повярваш, после и стената. Тръгнах покрай нея, плъзгах пръсти по каменния градеж. Съборих нещо и то се счупи с трясък. Трясък на скъпа вещ. Ударих си кокалчетата в някакво невидимо препятствие, едва не се скопих в ръба на шкаф или ракла, после най-сетне открих прозореца.

Напипах резето на капаците. Помъчих се да го дръпна, но то се съпротивляваше влудяващо, сякаш пръстите ми бяха измръзнали до безчувственост. Бях настръхнал. Чувах стъпки, приближаваха се. Задърпах с цялата си сила. Всяко движение ми се струваше забавено и безсилно, сякаш бях потънал до шията в петмез, като в онези сънища, когато вещицата те гони и не можеш да избягаш.

Капаците отстъпиха изведнъж, без предупреждение. Литнаха към мен и видях, че стоя високо над двора за екзекуции, окъпан в лунна светлина. Завъртях се. Бавно, твърде бавно. И видях… нищо. Празна стая, посребряла от сенки.

Лунният светлик заливаше стената вдясно от мен. Сянката ми се разтегли напред в арката на прозореца и забули долната част на голяма картина. Портрет. Портрет на жена в цял ръст. Изстинах; усетих лицето си като дървена маска. Знаех го този портрет. Мама. Майка ми в голямата зала. Мама с бяла рокля, висока и ледена в своето съвършенство. Често повтаряше, че не харесва портрета, защото художникът я бил нарисувал твърде далечна, твърде царствена. Единствено Уилям я смекчавал. Ако не бил той, гушнал полите ѝ, щяла да махне портрета, така казваше. Но не можела да захвърли малкия Уилям в някое мазе.

Отлепих поглед от лицето ѝ, бледо под лунния светлик. Тя надвисваше над мен, беше висока жена приживе, а на портрета — още по-висока. Дрехата ѝ се спускаше във водопад от дантелена пяна. С роклята художникът се беше справил добре. Изглеждаше съвсем като истинска.

Хлад нахлу през отворените капаци. Стана ми студено, много студено, по-студено отколкото е нормално дори в студена есен. Полазиха ме ледени тръпки. Не можела да захвърли Уилям, така казваше. Само дето Уилям вече го нямаше… Пристъпих назад към отворения прозорец.

— Исуе… — промълвих и примигнах да махна сълзите.

Погледът на мама ме последва.

— Ису не беше там, Йорг — каза тя. — Никой не дойде да ни спаси. Ти ни гледаше, Йорг. Беше там, гледаше ни, но не се притече на помощ.

— Да. — Первазът на прозореца студенееше под коленете ми. — Тръните… тръните ме държаха.

Тя ме погледна, очите ѝ бяха сребърни като луната. Усмихна се и за миг си помислих, че ще ми прости. После изпищя. Не изпищя, както пищеше, когато я насилваха хората на графа. Онова би могла да го издържи и да оцелее. Може би. Не, сега изпищя, както пищеше, когато убиха Уилям. Грозен, животински писък, изтръгнат от съвършеното ѝ нарисувано лице.

Изпъшках. Думите изригнаха от устата ми:

— Тръните! Опитах се, мамо. Опитах се.

И тогава той се изправи иззад леглото. Уилям, сладкият Уилям, главицата му хлътнала от едната страна. Кръвта съсирена черна по русите му къдрици. Едното му око го нямаше, но другото гледаше право в мен.

— Ти ме остави да умра, Йорг — каза той. Нещо бълбукаше в гърлото му и той заваляше думите.

— Уил. — Само това успях да кажа.

Той протегна ръка, бяла и опръскана с тъмна кръв.

Прозорецът зееше зад мен и аз понечих да се хвърля през него, но точно тогава нещо ме бутна напред. Уил стоеше, мълчеше и ме гледаше.

— Йорг! Йорг! — Вик стигна до мен, далечен, но и някак познат.

Погледнах назад към прозореца и двора в ниското.

— Скачай — каза Уил.

— Скачай! — каза мама.

Но гласът на мама вече не беше гласът на мама.

— Йорг! Принц Йорг! — Викът се чу по-силно този път, нов удар, също по-силен, ме събори на пода.

— Дръпни се бе, момче. — Познах гласа на Макин. Стоеше на прага, зад него се плискаше светлината на лампа. А аз лежах на пода в краката му. Не до прозореца. И не гол, а с бронята си.

— Беше затиснал вратата, Йорг — каза Макин. — Онзи тип, Робарт, ме извика по спешност — и какво? Идвам тук и ти крещиш зад вратата. — Огледа се за някаква заплаха. — Значи съм тичал като алтав от Южното крило, защото си имал кошмар, така ли? — И добави със закъснение: — Принце.

Изправих се. Чувствах се смазан, все едно Бърло Дебелака е седял отгоре ми. Нямаше картина на стената, нямаше я мама, Уил също не надничаше иззад леглото.

Изтеглих меча си. Непременно трябваше да убия Сагеус. Толкова силно го исках, че усещах вкуса на смъртта му в устата си, като кръв, гореща и солена.

— Йорг? — каза Макин. Гледаше ме с тревога, сякаш се чудеше дали не съм полудял.

Тръгнах към отворената врата. Макин ми препречи пътя.

— Не можеш да излезеш с меч в ръка, Йорг. Стражата ще те спре.

Не беше чак толкова висок и широк като Райк, но беше едър, широкоплещест и много силен. Едва ли бих могъл да го отместя от пътя си, без да го убия.

— Разковничето е в саможертвата, Макин — казах и прибрах меча.

— Принце? — попита той, навъсил чело.

— Ще го пощадя онова татуирано копеле — казах. — Имам нужда от него. — Зърнах за миг образа на майка си, но той избледняваше бързо. — Трябва да разбера каква игричка играят тук. Кои са фигурите и кои са играчите.

Макин се навъси още повече.

— Трябва да поспиш, Йорг. В легло, а не на пода. — Хвърли поглед към коридора. — Искаш ли да ти донеса лампа?

Това ме накара да се усмихна.

— Не — отвърнах. — Не ме е страх от мрака.