Пак гръмотевица. Усетих я като окови, усетих я в сърцето си. После и светкавицата, която пренаписа света в ръбати форми. Когато угасна, в очите ми останаха жълти петна и в тях — видения. Бебе, което някой удря толкова силно, че кръвта руква от очите му. Деца, които танцуват в огън. Нов гръм отекна в дъсчената постройка и мракът се върна отново.
Седях объркан на границата между съня и будния свят, обграден от скърцащи дъски и вятърен вой. Нова светкавица прониза небето и видях вътрешността на каретата — мама на седалката срещу мен, Уилям свит на топка до нея с колене под брадичката.
— Бурята! — Извъртях се да затворя прозорчето. Не можах, вятърът го блъскаше навътре и носеше дъжд.
— Тихо, Йорг — каза мама. — Заспивай.
Не я виждах в тъмното, но цялата карета ухаеше на нея. Рози и лимонова трева.
— Бурята. — Знаех, че съм забравил нещо. Това поне си спомнях.
— Просто вятър и дъжд. Не се плаши, миличък.
Плашех ли се? Заслушах се в поривите на вятъра и тракането на вратата.
— Трябва да останем в каретата — каза тя.
Потопих се съзнателно в движението, нагоре и надолу и наляво и надясно, с надеждата да уловя онзи спомен, да го изтръскам от скривалището му.
— Заспивай, Йорг. — Прозвуча повече като заповед, отколкото като препоръка.
„Тя откъде знае, че не спя?“
Светкавица падна толкова близо, че чух съскането. Светлината прекоси лицето ѝ на три пъти, улови нещо животинско и свирепо в погледа.
— Трябва да спрем каретата. Трябва да слезем. Трябва да…
— Заспивай! — Гласът прозвуча остро.
Понечих да стана, но открих, че внезапно съм натежал, сякаш газех в гъста кал или в… петмез.
— Ти не си моята майка.
— Остани в каретата — прошепна тя.
Остра миризма на карамфили сряза мрака с лек дъх на смирна в добавка. Ухание на гроб. Миризма толкова силна, че задуши всички звуци. Всички освен бавното ѝ гъгниво дишане.
Посегнах слепешката към дръжката. Вместо студен метал напипах развала, мека плът, разкашкала се в смъртта. Писък се изтръгна от мен, ала не успя да разкъса тишината. При следващата светкавица я видях — плътта се беше свлякла от костите, гнойни дупки зееха на мястото на очите ѝ.
Страх изпи силата ми. Усетих я да изтича на топла струйка в крачола ми.
— Ела при мама. — Пръсти като сухи вейки се сключиха около китката ми и ме повлякоха в черното.
Никаква мисъл не можеше да пусне корен в ужаса, който ме държеше. Думи пърхаха на устните ми, но нямах представа какви са или в какво ще се превърнат.
— Ти си… не си тя — чух се да казвам.
Още една светкавица… лицето ѝ на два пръста от моето. Още една… и в светлината ѝ видях майка си да умира, да ѝ изтича кръвта под дъжда на бурна нощ, видях и себе си, увиснал в шипките, безпомощен в капана от тръни — и в още нещо. В капан от страх.
Изпълни ме студена ярост. Изригна от червата ми и се разля навсякъде. Ударих с чело разкапаното лице на чудовището и хванах дръжката с увереност, която нямаше нужда от патерицата на светлината.
— Не!
И изскочих в бурята.
Изтрещя гръм толкова силен, че да събуди и отколешни мъртъвци. Седнах рязко, объркан от миризмата на сено. Плевнята! Спомних си плевнята.
Слаба светлинка разпръскваше мрака. Светлина на фенер. Фенер, закачен на греда близо до вратата. Някакъв човек, мъж, висок, стоеше на границата между светлината и мрака. Нубанецът лежеше в краката му, спящ и очевидно в плен на кошмар.
Понечих да извикам, после прехапах бузата си отвътре, за да се спра. Вкусът на кръвта прогони утайката от собствения ми кошмар.
Мъжът държеше най-големия арбалет, който бях виждал. Започна да навива с една ръка тетивата. Не бързаше. И защо да бързаш, когато ловуваш от името на сънна вещица? Освен ако някоя от жертвите не се е отскубнала от съня, пратен да я задържи в небитието…
Посегнах към ножа си и не напипах нищо. Сигурно беше паднал, докато съм се мятал в сеното, пришпорван от кошмара си. Светлината на фенера се отрази в нещо метално до крака ми. Сечиво някакво. Кука за дърпане на сеното. Още три оборота на манивелата и ловецът щеше да изчезне. Взех куката.
Воят на бурята прикри движенията ми. Не се промъквах. Вървях бавно, за да не стъпя накриво, но достатъчно бързо, за да надбягам лошия късмет.
Първоначалната ми идея беше да му изляза в гръб и да му забия куката в гърлото, но ловецът беше твърде висок, за да го стигне десетгодишно дете.
Той вдигна арбалета и се прицели в нубанеца.
Когато трябва да чакаш, чакаш. Това ми повтаряше Лундист. Но никога не се колебай.
Забих куката между краката на ловеца и дръпнах с всичка сила.
За разлика от трясъка на гръмотевиците и воя на вятъра, писъкът на ловеца събуди нубанеца. И за разлика от мен, той не губи време да се чуди къде е и какво става. Скочи на крака и заби меча си в гърдите на неканения гост. Всичко това за два удара на сърцето.
Стояхме над падналия ловец, стиснали в ръце окървавените си оръжия.
Нубанецът изтри своето в плаща на ловеца.
— Гледай какъв голям арбалет! И стар.
Побутнах го с крак. Беше много по-тежък от очакваното.
Нубанецът се наведе и го вдигна. Плъзна пръсти по металния обков.
— Направен е от моя народ. — Загледа се в символите и лицата на свирепи богове. — Излиза, че ти дължа още един живот. — Претегли арбалета в ръка и се усмихна. Зъбите му се белнаха под светлината на фенера.
— Един ми стига. — Помълчах, после казах: — Граф Ренар трябва да умре.
Усмивката му угасна.