Принцът на тръните

33.

— На мен ми изглежда доста солидна — каза Макин.

Не можех да споря. Не бях виждал по-солидно нещо от тази врата. Едва ли бих могъл да я одраскам дори с меча си.

— И к’ъв е планът? — Кент Червения стоеше с ръце върху дръжките на късите си мечове.

Хванах лъскавото колело в центъра на вратата и се наклоних назад. Вратата надвисна над мен. Изглеждаше сребърна, истински кралски откуп в сребро.

— Може да изкопаем тунел — казах.

— В Строителски камък? — Макин вдигна вежда.

— Ще пробваме все пак. — Пуснах колелото и посочих Бърло и Райк. — Вие двамата. Започнете оттам.

Те вдигнаха рамене и тръгнаха към посоченото място. Райк стигна пръв и изрита стената. Бърло беше вдигнал ръце пред себе си и ги гледаше замислено.

Избрал ги бях заради физическата сила, не заради бързия ум.

— Макин, дай им млатилото си. Роу, да видим на какво е способен този твой боен чук.

Райк взе чука с една ръка и взе да удря стената. Бърло замахна с млатилото и едва не си саморазмаза главата, когато двете ошипени железни топки отскочиха назад.

— Аз залагам на стената — каза Макин.

След пет минути вече ми беше ясно, че ще се позадържим тук. Вместо да пада на парчета, стената се ронеше на каменен прах. Дори яростните атаки на Райк причиняваха само повърхностни белези.

Братята взеха да посядват, полягваха дори, облегнати на раниците си. Лъжеца си чистеше ноктите с малко ножче. Роу остави фенера си на пода, Грамло извади тесте карти и двамата седнаха да играят. Повечето си плячка тези двамцата бяха загубили точно на карти, но макар да играеха често, не ставаха по-добри в играта. Макин измъкна парче сушено месо и го задъвка съсредоточено.

— Провизиите ще ни стигнат най-много за седмица, Йорг — каза, докато мляскаше.

Крачех напред-назад из преддверието. Знаех, че няма да прокопаем стената. Пратил бях братята да копаят, за да им намирам работа и да не мрънкат. Е, не мрънкаха, но пък трещяха с чукове по стената.

„Може би няма начин да преминем.“ Тази мисъл ме глождеше ужасно, сърбеше ме като място, което не можеш да почешеш, не ми даваше мира.

Цялото преддверие кънтеше от ударите на чука и млатилото. И ушите ми звънтяха. Обикалях по периметъра, повлякъл върха на меча си по стените, и мислех. „Няма начин да минем.“ Гог клечеше в едно кьоше и ме гледаше с тъмни очи. Стигнех ли до полегнал брат, го прескачах като повален ствол. Докато подминавах Лъжеца, усетих нещо различно в текстурата на стената. Изглеждаше същата, но под острието на меча се усещаше различно — не беше нито метал, нито камък.

— Горгот, я ела да помогнеш малко. — Не погледнах да видя дали е станал.

Прибрах меча в ножницата и извадих кинжала си от канията на колана. Приближих се и прокарах върха по странното място. Пробвах с различен натиск и успях да надраскам повърхността. Установих единствено, че не е от дърво.

— Какво? — Сянката на Горгот падна върху мен, треперлива от светлината на факлите.

— Надявах се ти да ми кажеш — рекох. — Или поне да отвориш това нещо. — Ударих с юмрук по панела. Стори ми се, че бие на кухо.

Горгот застана до мен и опипа ръбовете. Странният панел беше широк приблизително метър и висок половин. Левкротът го фрасна със сила, която би огънала и дъбова врата. Панелът не се трогна, но левият му ръб се повдигна едва доловимо. Горгот подхвана ръба с пръсти — по три на всяка ръка — и заби в тесния процеп тъмночервените си нокти. Под осеяната му с белези кожа мускулите се гърчеха като живи, издуваха се един връз друг в различни конфигурации. Напъваше се горкият, но усилията му не даваха резултат. Гледах го как се напъва и по някое време осъзнах, че съм затаил дъх. Вдишах дълбоко и точно тогава нещо в стената поддаде. Панелът се отдели със стон. Празният долап зад него не оправда очакванията ми.

— Йорг! — Чукът и млатилото бяха замлъкнали.

Обърнах се. Райк бършеше пот и прах от лицето си, а Бърло ми махаше да отида при тях.

Пресякох бавно преддверието, макар че едната ми половина искаше да тичам, а другата — изобщо да не тръгвам.

— Не личи да сте пробили, Бърло. — Поклатих глава, уж съм разочарован.

— Нема и да пробием — включи се Райк и плю.

Бърло бръсна прахта от плитката дупка, която бяха успели да изкопаят с цената на толкова усилия. Две усукани метални пръчки пресичаха вдлъбнатината, вградени в камъка на Строителите.

— Кат’ гледам, сигурно минават през цялата стена — каза Бърло.

Погледът ми се отклони към кинжала, който още стисках в ръка. И преди се е случвало да наказвам пратеника. Малко неща са толкова удовлетворяващи като това да си изкараш гнева на нещастника, донесъл лошата вест.

— Кат’ гледам, може и да си прав — казах през стиснати зъби.

Бързо, преди Бърло Дебелака да си е отворил отново устата и да си е заслужил името Бърло Заклания, му обърнах гръб и се върнах при тайното отделение. Голямо беше точно колкото да побере сгънат труп. И празно, ако не броим прахта. Извадих меча си да пробвам дъното на долапа. В същия миг прозвуча камбанка.

— Повреда във външните сензори. Биометрика изключена. — Гласът дойде от празния долап, звучеше спокойно и делово.

Погледнах наляво, надясно, после напред, в долапа. Братята взеха да се надигат стреснати.

— На какъв език беше това? — попита Макин. Другите се оглеждаха за призраци, но Макин винаги задаваше добри въпроси.

— Да пукна, ако знам. — Знаех езици, шест от тях отлично, и още шест бегло, колкото да разбирам долу-горе какво ми говорят.

— Парола? — чу се отново гласът.

Това вече го разбрах идеално.

— Значи говориш и на имперския език, призрако. — Стоях с вдигнат меч и се оглеждах за говорещия. — Покажи се.

— Въведете име и парола.

Под прахта в дъното на долапа мигаха светлинки като ярки зелени червейчета.

— Можеш ли да отвориш вратата? — попитах.

— Тази информация е класифицирана. Имате ли ниво на достъп?

— Да. — Според моите разбирания четири стъпки остра стомана осигуряваха достъп кажи-речи навсякъде.

— Въведете име и парола.

— От колко време си затворен тук, призрако? — попитах.

Братята се бяха събрали около мен и надничаха в дупката. Макин се прекръсти, Кент Червения опипваше талисманите си, Лъжеца измъкна изпод ризницата си своя самоделен реликварий — малка кутийка с кости, която уж му носела късмет. Мигът се проточи. Зелените червейчета пълзяха нагоре-надолу по задната стена, вълнички от сияние под дебелия слой прах.

— Хиляда сто и единайсет години.

— И какво искаш, за да отвориш вратата? Злато? Кръв?

— Име и парола.

— Името ми е принц Йорг Анкрат, паролата ми е божественото право. А сега отваряй тъпата врата.

— Не ви разпознавам. — Нещо в спокойствието, което демонстрираше духът, ме вбеси. Ако не беше невидим, щях да го съсека на място.

— От хиляда и сто години не си разпознавал нищо освен гърба на тоя тъп панел. — Сритах въпросния панел и той се плъзна с дрънчене по пода.

— Нямате оторизация за камера дванайсет.

Погледнах братята за вдъхновение. Колекция от по-празни лица трудно може да си представи човек.

— Хиляда и сто години са много време — казах. — Не ти ли беше самотно там, в тъмното, толкова дълго?

— Бях сам.

— Бил си сам. И може пак да останеш сам. Можем да те зазидаме и никой никога да не те намери.

— Не. — Тонът остана спокоен, но светлинките замигаха трескаво някак.

— … или… може да те освободим. — Отпуснах меча.

— Свобода не съществува.

— Тогава какво искаш?

Мълчание. Мушнах глава в долапа. Протегнах ръка и опипах стената в дъното. Повърхността под прашния слой беше хладна и гладка на пипане, като стъкло.

— Бил си сам — казах. — Заключен в хилядолетен мрак и само спомените са ти правели компания.

На какво ли бе станал свидетел този древен дух, уловен в капан от Строителите? Преживял бе Деня на хилядата слънца, видял бе края на най-великата империя, чул бе писъците на милиони.

— Моят създател ми е дал съзнание за „гъвкав и енергичен отклик при непредвидени ситуации“ — каза призракът. — Съзнанието се оказа проблем в периоди на продължителна изолация. Ограниченията на паметта — също.

— Паметта е опасно нещо. Превърташ спомените си отново и отново, докато научиш релефа им наизуст, и накрая пак се намира ръб, на който да се порежеш. — Погледнах в собствения си мрак. Знаех какво е да си в капан и да гледаш безпомощно как всичко около теб се разпада. — И с всеки изминал ден спомените тежат все повече. И всеки ден те теглят все по-надолу. Увиваш ги около себе си, нишка по нишка, тъчеш собствения си саван, правиш си какавида, и вътре в нея лудостта расте. — Светлинките пулсираха под пръстите ми, прииждаха и се отливаха с ритъма на думите ми. — Седиш си тук, а вчерашните дни са кацнали на раменете ти. Слушаш укора им и проклинаш онези, които са ти дали живот.

Вени от светлина пропълзяха под дланта ми, миниатюрни светкавици се стрелнаха към ръбовете. Усетих гъдел по кожата си. Усетих съпричастие, родство.

— Знам какво искаш — казах. — Искаш всичко да свърши.

— Да.

— Отвори вратата.

— Електромагнитните болтове дефектираха преди повече от шестстотин години. Вратата не е заключена.

Забих меча си в задната стена на долапа. Стъклото се счупи и ярка светлина обля преддверието. Натиснах и острието потъна като в плът, после срещна лек отпор като от птичи кости, преди да хлътне до дръжката. Нещо ме удари в гърдите и аз залитнах в обятията на Макин. Когато ярките петна в очите ми изчезнаха, видях, че мечът ми стърчи от стената, почернял и димящ.

— Отворете проклетата врата! — ревнах и се отърсих от ръцете на Макин.

— Но… — заекна Бърло.

Прекъснах го.

— Не е заключена. Горгот, Райк, бутнете я силно. Бърло, ти също. Дано поне този път сланините ти свършат нещо полезно.

Направиха каквото им казах, запънаха крака и взеха да бутат вратата — тримата заедно имаха доста над петстотин кила жива маса. Нищо не се случи в първия миг. Нито във втория, нито в третия — а после, без въздишка на панти дори, тежката врата се отвори.