23.

Книгата ми помръдна отново. Е, не беше моя, а открадната, в интерес на истината. Свил я бях от дворцовата библиотека на излизане от Висок замък. Книгата току се накланяше към мен, сякаш непременно държеше да се затвори и да ми прещипне носа.

— Не мърдай, проклета да си — казах аз.

— Ммм. — Сали измърмори насън и навря лице във възглавницата.

Нагласих отново книгата между двете бузи на задника ѝ и разтворих още малко краката ѝ с лакти. Над книгата виждах грапавата дъга на Салиния гръбнак, който пресичаше гладкия ѝ гръб и се губеше в червените къдрици около врата ѝ. Не бях съвсем сигурен, че текстът пред мен е по-интересен от подложката си.

— Тук пише, че в Гелет има една долина, която наричат Гърлото на левкротата — казах аз. — Намира се в пустите земи под Червен замък.

Светлината на ранното утро се лееше през отворения прозорец. Въздухът студенееше, но приятно, като горчивата жилка на хубаво пиво.

— Мммммм — чу се гласът на Сали откъм възглавницата.

Изморил я бях. Когато си толкова млад, можеш да измориш дори курвите. Досега не бях пробвал комбинацията от жена и достатъчно свободно време, което да ѝ посветя. Открих, че комбинацията ми допада. Много са преимуществата да не чакаш реда си на опашка или да не бързаш, защото подпалената къща може да се стовари върху голия ти задник. А и тя го беше направила с охота! Това също бе ново за мен, пък макар и платено. В мрака можех да си представя, че е безплатно.

— Ако не съм забравил старогръцкия, а не съм, левкротата е чудовище, което говори с човешки глас и примамва плячката си. — Извих врат да я захапя за бедрото малко под задника. — А опитът ми показва, че всяко чудовище, което говори с човешки глас, е човек. Или е било човек.

Стъпалата ми висяха от леглото. Размърдах пръсти. Понякога това помагаше.

Посегнах към най-старата от книгите, които бях откраднал. Текст на Строителите за пластимасови платна, сбръчкан от някакъв стар пожар. Учените от Изтока биха платили в злато за текстове на Строителите, но аз се надявах да изкарам от книгата по-голяма печалба.

Учителят Лундист ме беше научил на техния език. Само след месец вече четях свободно на езика на Строителите и той взе да се хвали наляво и надясно колко съм бил умен, докато татко не го смълча с един прословутите си черни погледи. Лундист казваше, че владея езика им не по-зле от всеки друг в Разделената империя, но книгата, която бях откраднал, ми се струваше напълно неразбираема. Пълна беше с непознати думи.

Отгоре на всяка страница пишеше „строго секретно“, това го разбирах, но какво значеше „невротоксикология“, „карциноген“, „мутаген“? Имаше обаче достатъчно думи, които познавах, и всички те бяха интересни. „Оръжия“, „запаси“, „масово унищожение“. На предпоследната страница имаше лъскава карта, релефна под пръстите. Учителят Лундист ме беше научил и на малко география. Достатъчно да съпоставя картата в книгата с „Гледки от Червен замък“, подробно изложени в голямата, но скучна „История на Гелет“, чието подвързано в кожа гръбче се гушеше в цепката на съблазнителния задник на Сали.

Но дори там, където думите на Строителите не ме затрудняваха, срещах сериозен проблем с изреченията. Не схващах смисъла им. „Изтичането на бинарни оръжия вече обхваща целия район. По-леките от въздуха единични съединения показват слаб токсичен ефект, макар че росиозата се наблюдава като всеобщ симптом при топологично излагане.“

Или, на същата страница: „Мутагенните ефекти са често срещани при бинарни течове.“ С малко въображение и черпейки дълбоко от запасите си по старогръцки, можех да се досетя за значението, но само отчасти, което обезсмисляше усилията ми. Дали пък не бях откраднал стара книжка с приказки?

— Йорг! — ревна Макин през вратата. — Пристигна ескортът да те придружи до Горски страж.

Сали се стресна, но аз я натиснах да си лежи и извиках:

— Кажи им да чакат.

Горски стаж нямаше да ми свърши работа, освен ако не беше скътал някъде десет хиляди приятелчета, които изгарят от желание да дойдат с нас.

— Ису мили, всичко ме боли. — Сали понечи да се надигне. — О! Съмнало се е вече. Самет ще ме убие.

— Не мърдай, казах! — Изрових монета от кесията си върху масичката и я метнах до главата ѝ. — Това е за тъпия ти Самет.

Сали се отпусна на леглото, като мърмореше сънено.

— Изтичане на бинарни оръжия… — Сякаш като го изрека на глас, щях да открия някакво значение в думите.

— Значи ще ходиш в Червен замък? — каза Сали и преглътна една прозявка.

Вдигнах ръка да я смълча с плесник. Но тя, разбира се, не видя жеста, а и „История на Гелет“ скриваше най-добрата мишена.

— Да поздравиш от мен всички онези малки червени хора — каза тя.

„Росиоза“. На един от по-новите латински диалекти „россо“ беше „червено“.

Сложих ръка на дупето ѝ, без да я пляскам.

— Малки червени хора?

— Да де.

Усетих я да се намества под дланта ми. Стиснах я по-силно.

— Малки червени хора? — повторих.

— Да. — В гласа ѝ се промъкна раздразнение. — Защо мислиш му викат Червен замък?

Надигнах се и седнах.

— Макин! Ела тука! — Изревах го толкова силно, че да ме чуе цялата кръчма. Той влетя в стаята с ръка на меча. Усмивка разтегли устните му, като видя Сали просната на леглото, но ръката му си остана върху меча.

— Принце?

Този път Сали наистина се опита да стане. Почти успя да се надигне на четири крака и „История на Гелет“ падна от леглото.

— Принц? Никой нищо не ми е казвал за принц! Ник’къв принц не е тоя!

Бутнах я обратно по корем и казах:

— Онова, за което говорихме вчера, Макин.

— Да?

— Да добавиш нещо към описанието, което ми даде? Нещо за онези деветстотин ветерани?

Той ме погледна с празен поглед, досущ като идиота Маикал.

— Нещо за цветовата гама? — подсказах му.

— О, това ли. — Макин се ухили до уши. — Питаш за Алените? Да. Всичките са червени като сварени омари, до последния. Имало нещо във водата, така съм чувал. Мислех, че всички го знаят.

„Росиоза“.

— Аз не го знаех.

— Е, значи баща ти е трябвало да обеси стария Лундист поради некадърност — каза Макин. — Всички го знаят.

„Чудовища в ниското.“

— Не е принц бе! — Сали беше искрено вбесена.

— Напротив. А ти, скъпа, си била обслужена по кралски, като гледам — каза Макин и ѝ се поклони присмехулно.

„Червен замък и неговите червени войници на високото.“

Скочих от леглото.

„Запас от оръжия.“

„Изтичане.“

— Е — каза Макин. — Ще тръгваме ли?

Посегнах към панталоните си. Тъкмо им стягах връзките, когато Сали се обърна по гръб, което с нищо не облекчи задачата ми. Загледах се в голото ѝ тяло под ранните слънчеви лъчи. Чудех се… трябваше ли да рискувам Горски страж и братята заради слепи догадки, почиващи върху неясното значение на древен текст…

— Кажи им, че ще тръгнем след час. — Спрях да завързвам и започнах да развързвам. — Ще съм готов след час.

Сали се отпусна върху възглавницата и се усмихна.

— Принц, а?

Леглото изведнъж ми се стори адски добра идея.

Загрузка...